Със зашеметяваща режисура и отличен Райън Гослинг “Drive” заслужава победата си на Кан през 2011 година

Бях силно впечатлен и приятно изненадан, когато разбрах, че екшън филм е спечелил „Златна палма” за най-добър филм на фестивала в Кан през 2011 година. Подобни фестивали обикновено са арена за изява на млади режисьори и сценаристи, които не разполагат с пари, нито пък с амбиция да представят задоволителен филм от този жанр. В този етап от кариерата си основната им цел е да въздействат емоционално, а не сетивно на публиката, и с това да привлекат вниманието на студия и критици. Така са започнали кариерите си всички големи режисьори и това е съвсем нормално. Но през 2011 година датчанинът Николас Виндинг Рефн показа на света, че жанрови ограничения не съществуват, нито пък стереотипни изисквания за млади режисьори като него. Неговият “Drive” има съвсем опростена и лесно разбираема история, но драматичната му тежест се стоварва върху зрителя със страхотна сила. И въпреки липсата на голяма финансова подкрепа, Рефн е стилизирал ленатата си като вече голям и израснал режисьор.

Именно режисурата е основният коз на филма. Почеркът на Рефн си личи във всяка сцена. Цветовата гама, осветяването, ъгълът на камерата – всичко това е съобразено с темата и общото настроение, което сцената трябва да вдъхне. Когато в нея има рязка промяна на тона, с него се променят и вече изброените фактори. Хиперстилизацията може да отблъсне някои, но ще бъде високо оценена от други и със сигурност би провокирала аплодисментите на Куентин Тарантино, човек, прокарващ и налагащ личния си стил още от първия филм, който е направил. Благодарение на страхотните операторски техники сцените оживяват пред очите на зрителя, а актьорите стоят на този брилянтно изрисуван фон като стихове на бял лист. И тъй като Райън Гослинг и компания се справят безупречно с ролите си, тези стихове са също толкова красиви, колкото чувствата, които трябва да вдъхнат.

Това довежда и до друг от положителните фактори във филма – актьорската игра. Поддържащият състав е изграден от ветерани, които знаят отлично какво правят и какво се иска от тях. Албърт Брукс и Рон Пърлман са напълно убедителни в отрицателните си роли. Брукс излъчва изненадващо сериозна заплаха, предвид предишните му превъплъщения, но затова помага и сценарият, който го превръща в брутален и безмилостен злодей. Не по-зле се представя и Пърлман в ролята на възрастен еврейски гангстер, написана точно като за него. Браян Кранстън пък играе до съвършенство благият възрастен приятел на главния герой, който се опитва да го държи далеч от беда, без дори да знае името му. Басовият, приятен глас на Кранстън, използван дотук в Холивуд предимно за озвучаване на заплашителни злодеи, тук успокоява аудиторията и разказва голяма част от историята с авторитет и тежест.
Съвсем логично драматичният заряд трябва да се изнесе от актьорите в главните роли. За щастие, те също не подвеждат зрителя и правят отлични превплъщения. В ролите са Райън Гослинг и Кери Мълиган, вероятно най-обещаващите млади актьор и актриса в Холивуд в момента. Геронията на Мълиган Айрийн е уязвима и чувствителна, нормална делнична жена, и актрисата заслужава похвала, че успява да я изиграе, без да се осланя на никакви познати клишета. Част от тази похвала трябва да се отдаде и на сценария, който представя централните персонажи и романтичните им взаимоотношения, без те да изглеждат виждани и изследвани милион пъти преди. И тук стилът на Рефн е в пълна сила. Пестеливият сценарий не дава на актьорите много реплики и в крайна сметка опира до мимиките им и до визуалния стил на сцената да се вдъхне нужното чувство на зрителя. Мълиган и Гослинг се справят отлично с първата част, израженията им и семплите им жестове излъчват чисто човешка топлина и добронамереност. Без да имат нито една физическа любовна сцена, без дори да се обяснят в любов един на друг, те изграждат у зрителя впечатлението, че са силно привързани и си разчитат взаимно. Втората част – визуалният стил – пък се изпълнява съвършено от Рефн. Меката цветова текстура на сцените през първия половин час внушава именно нужното усещане за симпатия и засилваща се връзка.

Така стигаме и до превъплъщението на Райън Гослинг в главната роля. Младият актьор играе неназован персонаж, именуван единствено като „Шофьора” във финалните надписи на лентата. И Шофьорът наистина няма нужда от ясна самоличност, за да изпълни функциите си в рамките на сюжета. Нима героят на Клинт Истууд имаше нужда от такава в уестърн трилогията на Серджо Леоне? Тук Гослинг до голяма степен излъчва именно чара, заплахата и сериозността на легендарния каубой, но поставен в модерен контекст. Зад волана на кола той е практически неуязвим. Когато е притиснат до стената, умело си служи с юмруци, ножове и пушки. Но когато е оставен да си живее спокойно, Шофьорът е олицетворение на спокойствието и добронамереността. Тези полярни излъчвания трудно биха могли да бъдат илюстрирани от актьор без нужния талант, но Гослинг притежава такъв в излишък и го демонстрира във филма.

Екшън сцените ескалират и зачестяват с течение на филма. Насилието е илюстрирано в целия му ужасяващ блясък от Николас Виндинг Рефн. Някои критици дори са били отблъснати от това, но според мен художествената тежест на простичкия сюжет не би била пълна без подобни драматични елементи. Благодарение на всички тези фактори “Drive: Живот на скорост” представя на зрителите една напълно реализирана версия на “art house action”. И тя си заслужава да бъде видяна.