Да си сингъл в недалечното бъдеще на „Омарът“ не е на добре. Ако висиш твърде дълго самотен някъде, полицията ще дойде и съвсем по нашенски ще започне да те подпитва кой си и чий си. Ако се усъмнят, че си ничий, ще ти поискат свидетелството за обвързаност и когато не успееш да го представиш, вече си имаш беля на главата.

Предстои ти 45-дневен престой в Хотела – смесица между поправителен лагер и извратено риалити, където мастурбацията е забранена, а целта е съвсем проста – да се влюбиш в някого от останалите гости и да докажете, че можете да живеете заедно. Който се провали, ще бъде превърнат в животно, за да има още един шанс да открие любовта сред представителите на друг биологичен вид.

Отвъд стените на хотела скитат Самотниците – бивши гости и обществени ренегати, живеещи сами по свой избор. Сред тях са забранени флиртът, нежността и загрижеността за другия, а когато приемат нов член, едно от изискванията към него е да изкопае гроба си и ако тръгне да умира, да влезе сам в него и да се закопае. Самотниците танцуват единствено сами и съответно – само на електронна музика.

В този странен и неприветлив свят на бъдещето срещаме Дейвид (Колин Фарел) – затлъстяващ интроверт на средна възраст с късогледство, астигматизъм и болка в части от гърба си, които много трудно може да намаже с лекарство сам. Ако не успее да открие любовта в Хотела, Дейвид иска да се превърне в омар. Защото обича морето, омарите живеят дълго и са потентни цял живот.

Предстоят два часа неудобен, често черен хумор, реалистична, незахаросана драма, щипка нерозова романтика и немалко насилие. „Омарът“ не може да бъде  поставен задоволително, в който и да е от известните жанрове в киното, но същевременно опитът му да избяга от познатото и клишетата не е дотолкова драстичен, че да стане неразбираем.

Филмът предоставя изобилие от метафори за връзките и нещата, които карат хората да се влюбват. Тук са нелепите малки недостатъци, които с всеки друг човек биха обърнали каруцата, но с правилния се явяват маслото, което смазва колелата. Виждаме също така и склонността на хората да променят вкусовете и възгледите си, за да се нагодят към другия – дори когато това им причинява физическа болка или пък е коренно в разрез с личността им и наранява приятелите им. В „Омарът“ силно присъства и страхът от самотата, тласкащ към прибързаност и любов насила, която не може да завърши другояче, освен с катастрофа. От другата страна, но също толкова патологична, е склонността към издигане на самотата и себедостатъчността в култ, превръщаща хората в задници, наслаждаващи се на усещането, че са главни герои във великата трагедия на жалкия си живот.

Силен филм за Колин Фарел и Рейчъл Вайс, чиято невъзможна, невероятна и изпълнена с човешка странност любов не прилича на нищо, което сме гледали досега. Фарел за пореден път доказва, че актьорският му диапазон далеч не се изчерпва с това да играе криминално проявен ирландски простак и се превъплъщава прекрасно в ролята на социално неадекватния Дейвид.

Ако се съди по реакциите в киносалона, „Омарът“ е най-смешният филм, който съм гледал. Въпреки това не беше. Смехът, който буди, не е съвсем жизнерадостният и безгрижен смях, който сме свикнали да свързваме с летните блокбъстъри и сладки комедии. Смехът в „Омарът“ е леко неудобен и с горчив привкус на ирония. Защото ми се струва, че в абсурдните, фантастични, хиперболизирани ситуации, всеки в залата откри и някоя дълбоко скрита и срамна частица от себе си, която избожда очите от екрана като оголена жица.