Кино

„Фестивалът на Рифкин“ – класическа, но освежена рецепта на Уди Алън

21.05.2021

Ако при Уди Алън, от когото всяка година получаваме по едно ново заглавие, има такова нещо като „дългоочакван филм“, то това e „Един дъждовен ден в Ню Йорк“ и най-новата му лента „Фестивалът на Рифкин“. И двете имат злополучна история, след като студиото Amazon отхвърля сделката си да продуцира режисьора, когато срещу него се възраждат обвинения в сексуално насилие. Докато появата на „Един дъждовен ден в Ню Йорк“ се бави с година в търсене на разпространител, следващи негови проекти са застрашени да не се осъществят.

Алън обаче намира пристан в Европа, която отново му служи за вдъхновение. Новото място на действие е градчето Сан Себастиан, където и „Фестивалът на Рифкин“ направи премиерата си през есента на 2020. А след като го видяхме за първи път на пролетната този път Киномания, филмът вече официално се разпространява с редовни прожекции у нас.

Сюжетът ни отвежда по слънчевите брегове на Испания, за да се срещнем с Морт Рифкин – кино критик, прехвърлящ средната възраст, който придружава своята съпруга ПР, на филмов фестивал. Докато се опасява, че тя се увлича по по-млад от нея режисьор, главният герой потегля на пътешествие сред личните си спомени и фантазии, превръщайки дните в испанското градче във фестивал на собствения си живот.

Феновете на Уди Алън вече се досещат, че Морт тук е образът, в който той проектира самия себе си. Рифкин е ерудиран, с чувство за хумор, но и изпълнен със съмнения за стойността на постигнатото в своя живот. Надвисналата опасност от провален брак и увлечението по по-млада жена допълват картината на поредната житейска криза от творчеството на Уди.

Снимки: Tristar; Gravier Productions

85-годишният американец и тук използва стари и добре познати мотиви, без да рискува с покоряването на тови територии. Макар че сюжетът не внася разнообразие сред темите на Алън, във „Фестивалът на Рифкин“ откриваме режисьора в по-добра форма в сравнение с последните му няколко заглавия. Тук той не само ни занимава с дилемите в отношенията между героите си, но и с лекота успява да вплете важни теми и зададе някои сериозни въпроси – за способността да се загледаш отвъд ежедневието, за призванието в човешкия живот и изборите, които ни определят.

Свеж елемент от хумора във филма са откъсите, които пресъздават сцени от емблематични филми на творци като Годар, Бергман, Бунюел и Фелини. Тези съновидения могат да се приемат от някого като шега с творчеството на режисьорите, но в тях няма нищо, което да принизява гения им. Напротив, поставяйки своите герои в сцени от класики като „До последен дъх“ и „Персона“, Уди Алън отдава почит на своите професионални кумири и доказва, че е най-добър в размиването на границата между действителност и фантазия, както сме виждали в някои от по-успешните му филми.

Снимки: Tristar; Gravier Productions

В един от тези епизоди е вместена кратка, но запомняща се поява на Кристоф Валц, чието участие човек забравя да очаква покрай актьорите в главни роли. И този път самият им избор определя половината от добре свършената им работа – Уолъс Шон като Рифкин е достоверен в образа си на интелектуалец с хипохондрия и комплекси. С увлеченията на образа му към общо три по-млади от него героини нищо чудно Уди Алън да се шегува със спекулациите около самия себе си.

Луи Гарел е в ролята на претенциозния френски режисьор Фелипе, служещ като олицетворение на надценените творци, които твърде лесно биват обявени за иноватори. Негов контрапункт са произведенията в главата на Рифкин, където се прожектират истински класики. През това време в ума на съпругата на Морт – Сю, е именно Фелипе, а Джина Гершон изобразява онази виталност при жените на средна възраст, които преоткриват необходимостта да се чувстват желани и изживяват своя бунт на този етап от живота си. Лична криза преживява и героинята на Елена Аная, която намира глътка свеж въздух от драматичния си личен живот в компанията на Морт.

Снимки: Tristar; Gravier Productions

С красивите си локации, окъпани в златиста светлина от оператора Виторио Стораро, „Фестивалът на Рифкин“ ни връща към гледки, дълго жадувани през изминалата една година, и се превръща в приятна загрявка за предстоящия летен сезон. Докато Уди Алън спазва добре познатата си рецепта, едва ли нещо може да се обърка – 49-ия му поред пълнометражен филм е като стара любима рецепта – нищо особено ново, но все така сигурно приятно.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Димитър РахталиевПънкарското кино на Мартин Макдона15.10.2020

Още от Под Моста

Момчил РусевNocktern: Музиката на нощта придобива нов оттенък със "Scavangers"Музика