Литература

Джевад Карахасан „Какво разказва пепелта“, откъс

03.06.2019

Джевад Карахасан е роден в Дувно в Босна и Херцеговина през 1953 г. Следва съпоставително литературознание и театрология във Философския факултет в Сараево и защитава докторска степен във Философския факултет в Загреб. Работи като драматург в Народния театър в Зеница и Народния театър в Сараево, бил е редактор на списание „Отзвук“ и „Израз“, преподавал е в Академията по сценични изкуства и Философския факултет в Сараево.  Работил е като лектор и гост преподавател в различни университети в Европа – Залцбург, Гьотинген, Берлин. Твори в разнообразни жанрове романистика, есеистика, белетристика, драма, критика. Най-популярните негови произведения са: сборниците с разкази „Царски легенди“, „Дом за уморени“ и „Писма от тъмния вилает“ (преведен на български); романите „Източен диван“, „Сара и Сераина“, „Пръстенът на Шахрияр“, „Среднощно събрание“ (преведен на български), „Какво разказва пепелта“, есетата „Дневник на преселенията“, „За езика и страха/Книга от градините“. Творбите му са преведени на немски, френски, италиански, испански, английски, чешки, полски, словенски, нидерландски, български. Едни от най-престижните национални и международни литературни награди, които е получавал са „Веселин Маслеша“ (1981), Югославската награда за роман (1990), Европейската награда за есеистика „Шарл Вейон“ (1994), Наградата „Бруно Крайски“ за политическа книга (1995), Хердеровата награда (1999), Наградата за „Европейско разбиране“ на Панаира на книгата в Лайпциг през 2004, Почетната награда  „Хайнрих Хайне“ и Гьотев медал на Гьотевия институт през 2012 г, а най-скорошното признание на писателя е от 2019 г. с Литературната награда на град Бременхафен.

Превод от босненски: Валентина Седефчева

УТЕХАТА НА НОЩНОТО НЕБЕ

1

НОВИ ВРЕМЕНА

Град Исфахан не беше виждал такова празненство още от своето възникване. В петък 10 рамазан 471 година, веднага след сабах-намаза, по всички площади бяха запалени огньове, а когато пламъкът утихна и остана само жаравата, върху нея поставиха шишове с камили, волове, овни, елени или с по десетина фазана, кокошки, яребици. На Големия площад, до неотдавна най-просторния, но и досега най-важното градско средище, бяха сложени десетина отделни шиша, на които се печаха камили, в тях теле, в телето агне, в агнето фазан, пълен с яйца от различни птици. Сега, след наскоро завършените строителни работи, Големият площад от трите си страни беше обграден от несравнимия исфахански пазар, а от четвъртата от Бялата джамия и прилежащите към нея имарет и медресе. Двете допълнителни крила на пазара, които заобикаляха площада от север и юг, бяха направени през последните няколко месеца и отворени точно този петък, затова стоката в дюкяните там се продаваше на половин цена.

Из площадите и улиците се търкаляха подвижни тезгяси, от които всеки минувач можеше да получи безплатно супа, сладкиш по избор или сушени плодове и ядки, колкото му душа иска, след всяка сергия вървяха по двама или трима бозаджии с казани на гръб, от които всеки можеше да си налее боза, шербет, охладена вода или някаква друга напитка, понеже през този ден в Исфахан не биваше да има гладен, жаден или нуждаещ се от нещо човек.

На всеки площад и на всеки важен кръстопът стояха музиканти, свирещи на кавал и тъпан, а не рядко и на цимбал и лютня. Беше известно, че целият град е изпълнен с музиканти, които съдържателите на заведения бяха поръчали от Индия специално за този повод, но не им беше позволено да свирят днес, защото тяхната музика е весела и често разюздана, а празненството трябваше да премине под знака на богатството и достойнството. Затова днес наред с индийските музиканти, нямаха право да се изявяват и танцьорите, акробатите, гълтачите на саби и огън, ходещите по жарава и въже, скачачите, изпълняващи номера, с които разсмиваха хората, с една дума, нямаше право да се изявява никой от безбройните скитници, които през последните дни се бяха стекли в Исфахан, надявайки се на милостинята и благоразположението на гражданите на пребогатия султански град. Не бяха позволени прояви дори и на групите борци, които скитаха от град на град и от празник на празник , борейки се до кръв, понякога и до смърт, пред безработните мъже, жадни за страсти, каквито винаги вилнеят  сред богатството и липсата на работа. И колкото и да бяха техните борби любими и добре дошли на всеки празник, днес нямаха право да се показват, защото днес трябваше да се празнува сериозно и целенасочено, богато, но целеустремено, така, както трябва да се отбележи встъпването на новия календар, най-точния и най-добрия календар, който някога е имало, който дворцовият астроном Омар Хаям и неговите сътрудници изработиха за великия султан Малик Шах. Всички, които днес ще понесат загуби, както забавляващите се, така и съдържателите на заведения, може още от утре да започнат да печелят, сигурни, че ще компенсират загубите си, понеже през оставащите пет-шест дена до норуза[1], първият ден от персийската нова година, непрестанно ще се празнува и ще са нужни забавления. Но днес, само днес, трябва да кротуват, защото днес се празнува различно. Всъщност до днес така не е празнувал и Исфахан, градът, навикнал на тържества и разпуснатост от всякакъв вид, но и в него никога досега не се е празнувало толкова богато и радостно, а при това спокойно и благовъзпитано, направо набожно и благочестиво.

Особено разкошно и тържествено беше в двореца. Голямата централна зала, в която султан Малик Шах приемаше пратеници и поданици, изслушваше съобщения, доклади и жалби, произнасяше присъди и обявяваше особено важни решения, беше покрита с копринени завеси и скъпи килими, затова не можеше да се види и педя от пода или стените. В централната част на залата на трон седеше султанът, който заради великанския си ръст и подиума се извисяваше над останалите с два-три лакътя. Върху огромната му космата и тъмна глава блестеше разкошна корона, която го правеше още по-голям и висок, но днес вероятно заради радостта си, която искрено изразяваше, изглеждаше по-малко страшен отколкото иначе. Вдясно от него, на по-ниско, седеше неговият велик везир Низам ал-Мулк, а вляво придворният астроном Омар Хаям, най-заслужилият за новия календар, който нямаше и не можеше да има съперник. Докато султанът и везирът понасяха добре празничната суматоха и очевидно ѝ се наслаждаваха, техният астроном седеше с налудничава усмивка на лицето, духом отсъстващ, с поглед, лутащ се из голямата зала от лице на лице и от един предмет на друг, неразпознавайки нищо от това, на което се спира. По всичко личеше, че е смутен до краен предел, щастлив и смешен. Сподели го на предобедния намаз със своя учител Ел-Замахшери, който преди много години го запозна със стиховете на великия Ел-Мари, което го направи един от по-важните хора в живота му. Притеснено и със страх в гласа призна на учителя колко е трудно разумен човек да повярва, че в живота може да има толкова блага. Това беше отговорът на, между другото, зададения въпрос как е, един от въпросите, на които обикновено не чакаме отговор или поне не сериозен и изчерпателен. Но Хаям отговори съвсем сериозно и при това обясни как и защо при него всичко е толкова хубаво. Преди малко повече от месец му се сдобило дете, дъщеря му Лейла, вече повече от две години има прекрасна обсерватория, вероятно най-добрата в света, в която може да работи на воля и в която има богата библиотека и може да поръча всяка необходима му книга, скоро ще се пренесе в нов голям дом, първия истински в неговия живот. „И сега, това днес“, заключи почти със страх. „Откъде всичко това и защо? И защо точно на мен, така – изведнъж?“     

Хаям не криеше възбудата и притеснението си, които многобройните трогателни срещи засилиха и които днес бяха в изобилие. От Багдад пристигна великият Мухамед ел-Газали, който още отсега се славеше с почетното прозвище обновител на вярата. Не дойде само, за да направи с присъствието си още по-значим великия ден, а и за да засвидетелства своята почит на младия мъдрец Хаям, обясни в поговорка на великия везир и то достатъчно високо, та и султанът да го чуе. От Нишапур пристигна неговият най-скъп учител Ел-Замахшери и пред всички прочете писмото на имам Хибата ел-Мувефак, изпълнено с похвали и благопожелания към неговия ученик Хаям, и с извинение, че крехкото му здраве не му позволява да дойде и лично да изкаже своята почит към работата на астронома. Всичко това докарва човек до необикновено състояние, в каквото Хаям се намираше в момента. Дори не се и стараеше да разбере как се чувства, само тук-там се оправдаваше заради държанието си, обясняваше, че толкова блага размекват човешкото сърце, изпълват го с радост и сълзи, но и със страх, защото всеки добре знае, ако е разумен и държи на истината, че не е заслужил такова щастие и че в този живот по правило не може да му принадлежат толкова блага.


[1] норуз – началото на пролетта и началото на годината според персийския календар. бел авт.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия ИлиеваЛитературна разходка с Александър Шпатов в един град с много истории22.06.2020

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаУчилищата на бъдещето – с мисъл за устойчиво развитиеОбразование