Атанас Хранов е художник – майстор на живописта, авантюрист, човек, който обича малките детайли и за когото светът е само повод за въображение. Един от създателите на колекционерската къща „Пушкин и Плюшкин”, съхраняваща миниатюрни, почти незабележими предмети, разказва за Напълно Необходимите Неща, скрити в дрешниците, ателиетата на художниците и бижутерийните магазини, и за истинските моменти в живота.

Като какъв човек виждате себе си?
Като човек, който обича приключенията. Търси ги, а понякога се оставя и самите приключения да го намерят, което много често се случва. Но приключнието може да се разглежда в много посоки. Не само като нещо, което се развива в пространството – например да отидеш в Амазонка. То може да е напълно духовно. Едно голямо предизвикателство е да се ожениш за чилийка. Приключение е да решиш да бъдеш художник. Това е много сериозно приключение за цял живот. Начинът, по който управляваш ежедневието си, също може да е премеждие.
Кое е най-голямото Ви приключение?
Червената нишка, която върви през цялото време, е рисуването естествено. За мен това е истинска авантюра, тъй като се занимавам с много материали, с много изразни средства, с много жанрове в изкуството. Иначе, приключение в основния смисъл, в който човек го приема, това за мен е ветроходството и скалното катерене.
Откъсвате ли се макар и за малко от авантюристичния начин на живот?
Аз действително смятам, че рисуването е голямо предизвикателство, ако си го направиш такова . И като пример мога да дам тази колекционерска къща, която направихме „Пушкин и Плюшкин”. Това всъщност е едно оттегляне от приключението с живопистта и влизане в една друга, различна одисея, която е на вещите, на предметите и на материите. „Пушкин и Плюшкин” е колекционерска къща за напълно необходими неща.
Как достигнахте до тази идея да създадете нещо подобно? Какво Ви провокира?
Точно любовта към вещите и предметите. Към този изчезнал свят, който витае около нас. Ние го харесваме, примерно тази vintage мода, всякакви стари поизтъркани мебели, които се връщат в ежедневието. Така че хората го обичат и го търсят това нещо. Искат го. Там човек може да си почине. Окото му почива, като види една такава мебел, която не е с толкова ясни и конкретни изчистени форми.

Така, като ви слушам, ми се иска да ви попитам – тъгувате ли по изминалото време?
Няма човек, който да не тъгува по изминалото време, освен младите хора. За тях мечтите се крият в бъдещето, когато те ще са истински самостоятелни и ще държат нещата в ръцете си, ще разполагат с по-голям избор. Което до голяма степен е илюзия. Но какво от това. Тя е една много приятна илюзия.
А вие за какво мечтаете?
Всички хора мечтаят за любов, колкото формално и повърхностно да звучи. В крайна сметка любовта е мечтата на всеки човек, който е здрав (да се уточним). Тези, които не са, мечтаят за здраве, разбира се. Много са прозаични и прагматични нещата, но в крайна сметка са такива. Също така човек би могъл да си мечтае за красота и хармония. Аз мисля, че всичко това обобщено може да означава хармония. Всъщност хората мечтаят за хармония – и любов, и здраве, и красота.
Споменахте за колекционерската Ви къща „Пушкин и Плюшкин” , бихте ли казали кой е любимият Ви предмет?
Ами, има едно шкафче за въздишки с двойно дъно. Трябва да кажа предварително, че това са едни предмети, които идват от нашата фантазия. Като казваме напълно необходими неща, имаме предвид точно обратното – неща, които са извън нашето ежедневие. Тяхната идея не е да ги ползваш, а да те предизвикат да мечтаеш. Те са ключ към една друга реалност. Това е най-доброто определение. Примерно има сако с балерини. Има нещо, което много обичам – резервни крила.

Какво представляват?
Те са точно това, което е абсурдно да литне. Това са едни крила, отляти от чугун. Но така или иначе идеята за резервни криле лично на мен много ми харесва. Защото мечтата да летиш и идеята да си свободен ще съпътстват човечеството, докато го има.
А шкафчето за въздишки?
Това е също нещо, което идва от мечтите и от този паралелен свят. Защото мисля, че човек в съзнанието си има такива определени местенца, в които съхранява красивите моменти. Има си и други – за не толкова красивите, които може би заемат по-голяма част. Това са моменти на страх. Но най-любимите и най-красивите неща всеки човек си ги складира някъде. И неслучайно терапевтите казват: „Абе, помисли си за нещо хубаво!”. Тогава, трак, отваряш шкафчето за въздишки, врата №5, нали… А е с двойно дъно, защото всеки има такива спомени, които иска да запази само за себе си. Тази вратичка си я отваряш само когато си насаме, когато се чувстваш уютно в твоя си свят.

Защо избрахте това име?
Първо, да кажа, че го създадохме заедно с Александър Секулов. Представлява виртуална къща, в която всеки може да влезе от сайта и да я види. С него измислихме заглавието. Аз направих предметите, а Сашо написа историите къде са били намерени. Всичко е като една приказка. Не е нещо, чиято цел е нещо да ти продаде. Там целта е да те накара да си помечтаеш. Има инстумент за спряло време, лъжичка за ябълкови мигове, лъжичка за чай в пустинята.
За каква друга нужна вещ бихте ни разказали?
Ами, мога да разкажа един много интересен епизод. По моя инициатива отидох в училището за деца с нарушено зрение в София. Бях се досетил, че всъщност тези предмети са изключително сетивни. Изработени са от всякакви материи – като се започне от порцелан, бронз, чугун, дърво, месинг, сребро. Помислих си, че това ще е нещо любопитно за незрящи хора. И наистина се оказа много интересно, защото, изучавайки го с ръце, предметът няма силует, няма форма, която да е позната. Цялото училище дойде, децата бяха хванати за ръчичка. Беше страхотно. С такова любопитство ги „разглеждаха”. Имаха и страхотни предложения. Едно дете от по-големите, 9-10 клас, каза, че иска да направи машина за сънища. След това се обърна към другите и каза: Не само за хубави сънища!
Какво ви предстои?
Една изложба във Варна на 28 юли. Всъщност ми предстои едно плаване сега! Прекрасно, щастливо плаване.

На каква тема ще бъде изложбата?
Смятам да продължа с „Халдейците”. Много ми хареса. Изключително завладяваща е и мисля, че не е нещо, което може да се реши за няколко месеца. Това може да е тема за цял един живот, според мен.
Какво ви дадоха халдейците ?
Дадоха ми кураж, че духовното може да бъде толкова градивно. Че мисълта може да бъде толкова основополагаща, защото от тях са тръгнали много фундаментални неща. И една увереност, че човек трябва да мечтае. Храбро и смело!
Това ли бихте искали да предадете чрез картините си?
Аз искам да се докосна до този свят. Далеч съм от мисълта, че вече съм вътре, в дълбокия океан. Бих желал някога да бъда. Но това, че съм го формулирал, не е малко. Това е първата сериозна стъпка към осъществяването на един мой блян.
Автор: Елена Томова





