Литература

Интервю с Георги Връбчев за новата му книга „Акорди“

01.12.2021

Георги Връбчев е по професия е нотариус, но по призвание – писател. Член е на Съюза на българските писатели. Пише както проза, така и поезия. Автор е на книгите „Някъде…там…някъде”, (2008), „Заветът на викинга” (2017), “The Legacy Of The Viking” (2017) – носител на множество международни награди. Срещаме се с него по повод излизането на най-новата му книга – сборника с разкази  „Акорди” (2021). Премиерата ще се състои на 2.12 (четвъртък) в литературен клуб „Перото“. Предварителните поръчки са възможни от сайта на автора, а сборникът ще бъде представен и по време на Софийския международен панаир на книгата. Разказите „Коледа”, „Стела”, „Песента на глухара” и „Тъгата” имат награди от литературни конкурси в Италия и Израел.

Разкажете повече за новата си книга „Акорди“ – откъде тръгна всичко и какво ви вдъхнови?

 Всичко започна много отдавна – от поезията, която дотогава беше единственото ми литературно занимание, поех по пътя на новата си страст – прозата. Тогава написах част от разказа – „Вендета”, който читателите ще открият в сборникаОбичам да чета проза и се оказа, че ми харесва да пиша, това, което обичам да чета. Вдъхновение намерих в мечтите си, идеи – навсякъде около себе си.

Какво ще открият читателите, когато разгърнат страниците на сборника „Акорди“?

Разказите имат сърце и душа. Героите са жизнени и разнообразни. Историите имат свои вътрешни кръгове, нишки, които се движат из тях и между тях. Вярвам, че ще почувстват „четвъртото измерение” в разказите от сборника „Акорди“ – вътрешният свят на героите, начинът им на мислене, възприятието им за нещата от живота. 

Самото име на книгата, а и нейното описание, че всичко е рокендрол, подсказват за силна връзка с музиката. Разкажете повече за това – как музиката ви въздейства, за да напишете тази книга и как музика се предава на лист хартия без ноти

Дълбокото ми убеждение е, че музиката е висша форма на общуване. Обожавам я. Тя е с мен във всичко. Докато работя, докато пиша, докато пътувам… изобщо – докато живея.

Доколкото мога да свиря само на барабани и донякъде на баскитара,  се научих да рисувам мелодиите в главата си с думи. Читателите ще го доловят в разказа „Тъгата” като „разговор” между саксофон и пиано, в историята „Свободна” като акорди на виолончело, в „Песента на глухара”, в „Рокендрол”, където между музиката и думите има някаква особена връзка. Това съзвучие присъства и в останалите разкази – в различна степен и по различен начин. Името на сборника се роди много преди идеите за някои от разказите. Голяма част от тях са писани под знака на наименованието „Акорди” и съвсем съзнателно носят усещането за мелодия в себе си. Осезателно или ненатрапчиво като напев. И да – наистина смятам, че понякога животът е рокендрол и точно тогава е хубав.

Определяте се като много четящ човек – кои са любимите ви автори и книги – и български, и чуждестранни?

Да, чета непрекъснато. Любимата ми книга е „Богат беден” на Ъруин Шоу. В нея има всичко. Обичам Айн Ранд, обожавам Стивън Кинг и Александър Дюма – баща. Чел съм и чета абсолютно всичко на Лий Чайлд и Нелсън Демил. Те са чисто забавление. От българските автори, като изключим Иван Вазов, Христо Ботев  и Димитър Димов, обичам Антон Дончев и Фани Мутафова – Попова. В „Трите живота на Кракра” има такова ярко и живо описание на жена, каквото не съм срещал никъде другаде. От съвременните белетристи чета Мария Лалева, Александър Секулов с поетичната му, дълбока проза, както и превърналия се в класик Владимир Зарев. „Разруха” е роман, който те оставя безмълвен, разпилян и разкъсан от чувства. От съвременните поети, като изключим Недялко Йорданов, харесвам Катя Кремзер и Добромир Банев. По-горе изключвам условно тези, които са икони в личния ми литературен иконостас.

Същият въпрос, но за музика.

  Фен съм на Manowar. От дете, сега и завинаги. Същото важи и за Ronnie James Dio и всичките му музикални превъплъщения от шейсетте години на миналия век до преждевременното му прекрачване на полянката в края на пътя, както казва Стивън Кинг. Фен съм на рокендрола в цялата му прелест. От най-класическия му и чист (и мой най-любим) вариант на Little Richard, през Tom Jones, Deep Purple, Urriah Heep, KISS, W.A.S.P., U.D.O, Alice Cooper, Iron Maiden, Judas Priest, Offspring и Red Hot Chili Peppers, до някои от най-тежките му форми. И Beatles. Да, Beatles. Баща ми е техен фен, чух ги още преди да познавам музиката на който и да е от изброените изпълнители. И ги обичам до днес. 

От българските изпълнители съм фен на Б.Т.Р, Епизод, Контрол, Ахат и не на последно място Милена. Харесвам гласовете и хит-песните на Орлин Горанов и Лили Иванова. Обичам чисти и високи гласове. Любимата ми опера е „Лоенгрин” на Вагнер, много често слушам изпълнения на Лучано Павароти и Пласидо Доминго. Имам специално място за Жо Дасен и френската музика като цяло. Харесвам Тина Търнър, Мадона, Анастейша, Шаная Туейн и Глория Естефан.  

В някои дълбоки и много лични моменти, слушам родопска народна музика – огромна, дълбока и широка. „Горице, ситна, зелена”, в изпълнение на Васил Михайлов е любимата ми песен от този вид. Спирам до тук, защото иначе този живот няма да ни стигне. Със сигурност.

Как съчетавате професията на нотариус и писането на книги

 Тази комбинация, както повечето от нещата, има поне две страни. Трудно е от гледна точка на свободно време и на факта, че професията ми е отговорна и изисква максимално внимание и концентрация, тъй като е предимно интелектуално занятие. От друга страна е близо до хората, свързана е с тях, естеството ѝ е такова, че в огромен процент от случаите те показват истинското си лице. Често се случва да „открадна” житейски нюанс от многобройните си срещи с личности, различни във всяко отношение, за което можете да се сетите.

Иначе пиша вечер късно или сутрин рано. За сметка на това телефонът ми, бюрата в кантората и вкъщи, както и едно предълбоко чекмедже, са пълни с бележки. Искам или не искам, историите имат свой живот и ритъм и съвсем не се интересуват от ежедневието ми. Научиха ме да пиша навсякъде и в движение.

Казвате, че всеки разказ е различна вселена от послания, контрасти и житейски обрати. Има ли обаче история в сборника, която може да върне надеждата на хората за настоящето?

Надеждата живее почти във всички разкази от сборника – в „Събота”, в „Коледа”, в „Свободна”, в „Песента на глухара”, както и в повечето от останалите. Струва ми се, че историята, която разказвам в „Тъгата”, пресъздава най-комплексно темата за надеждата – поради естеството на идеята и самата конструкция на разказа. Героят тръгва от най-ниските нива – на отчаяние и разочарование, изживява невероятна среща, открива трепет и надежда там, където никога не би предположил, че може да намери, след което от чудния свят на мечтата се „връща” в реалността. Без отчаянието, без мечтата, но с надежда. И пътят му започва отново. Докъде стига – каня читателите на това пътешествие, за да разберат сами.

Какво искате да остави „Акорди“ у читателите ѝ след затваряне на последната страница?

Усмивка и скрита сълза.

Материалът е спонсосиран

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Анна-Мария Попова15 от най-очакваните книги тази зима16.02.2022

Още от Под Моста

Боян СимеоновЛюбо Попйорданов и Дните на предизвикателстватаLIFE