Превод от полски: Милена Милева

„Изтокът“ (отличен с Литературна награда на град Варшава и номинация за наградата „НИКЕ“ , 2015 г.) е не просто хроника на едно пътешествие през Русия, Китай и Монголия , а и колекция от личните впечатления, (авто)рефлексии и размишления на автора за състоянието на модерния света и народите, чиято идентичност е претопена от могъщи исторически сили, водещи началото си от Далечния изток. Къде е Изтокът, къде започва и къде свършва той? Може ли да се каже, че днес, когато Полша вече е част от ЕС, а Русия и Китай на практика са капиталистически държави, асимилирани от глобализацията като останалата част от света, Изтокът не съществува? Сташук си задава този въпрос Транссибирския експрес, някъде между Улан Уде и Чита, но той е еднакво валиден и за варшавския район „Грохов“, за Подлахските села или за китайски метропол – за всички, белязани от комунистическия проект за световна трансформация.   

Анджей Сташук (1960) е сред най-успешните, награждавани и международно признати съвременни полски писатели, автор на над 20 книги с белетристика, драматургия, есета и поезия. В младостта си е изключван от много училища и не завършва средно образование – но пък сътрудничи на различни нелегални опозиционни издания. Работи на всевъзможни поприща, включително като санитар в психиатрията и уличен музикант. Убеден пацифист, Сташук той лежи близо две години в затвора за отказ да отбие военната си служба, където „придобива житейски опит, без да се налага да убива някого“.

Авторът е добре познат на българската публика, благодарение на своите издания на „Белият гарван“, „Галицийски истории“, „Девет“, „По пътя към Бабадаг“ и „Таксим“, дело на Парадокс.

Изтокът

Майка беше видяла руснаците през четиридесет и четвърта. Били моряци. Връзвали канонерките си в мочурищата на Буг. Реката често променяла руслото си. Зелената вода се застоявала в мъртвите ръкави, а после се отдръпвала и оставали блата. Канонерките, катерите и понтоните ги връзвали сигурно по главното течение недалеч от постройките на имението. Моряците носели фланелки на райета. Като тези от „Аврора“, „Потьомкин“ и Кронщад. Но не донесли революционен кипеж. Дядо ми въртял с тях търговия. Носел им водка или самогон и донасял армейски консерви и захар. В гората се въргаляли немски трупове. Хората презирали руснаците. Може би не точно моряците, но опърпаната и изпосталяла пехота, която готвела кокошките с перушината. Десетки пъти съм чувал един и същи разказ: кокошките с перушината, на ръцете по три часовника, карабините на въженца. Така си спомняше майка ми идването на революцията. Така си го спомняха всички. В градове и села. Устно и писмено. Тези кокошки с перушината, въженцата и часовниците. Желанието за тези кокошки и часовници извираше нейде от дълбините на Евразия, от бездната на тундрата и степите. Това не беше никакъв Маркс, който поправя света, а някакъв изроден Темуджин, преследващ домашни птици и уреди за измерване на времето. В селата от посивяло  дърво, в къщите със сламени покриви, сред песъчливите нивички се бе стаил страхът от дивото, неизброимото и алчното, което ще заприижда, ще заграби и опожари тези пясъци, сламени покриви и дървени къщи, не много по-здрави от монголските юрти. Но то не можеше да дойде от градовете, от зиданите къщи, магазините, църквите, а нейде от края на простора, от местата, в които на хората започва да им расте козина и нощем вият срещу червената луна. То навярно беше потеглило някъде оттам и първо ловуваше из собствените си степи на четири лапи, та чак по-късно, колкото пó наближавали нашите цивилизовани поселища, постепенно започваше да се изправя и накрая заставаше на два крака, за да има две свободни ръце за хващане на кокошки и слагане на часовници. Вечер в селата намалявали фитилите на лампите и се вслушвали в тътена на оръдията на изток. Земята треперела така, сякаш насам препускали всички коне на Азия и всички нейни камили. Затова накрая гасели светлините, и допирали ухо до пода. По-умните копаели в земята скривалища за кокошките и часовниците. Някои мислели дали пък да не тръгнат с отиващите си немци.  Но екотът от изток приличал на ръмженето на Йоановия звяр и всички знаели, че немецът с тези свои лъснати до блясък ботуши, на които всички така се възхищавали, нигде на този свят няма да намери убежище.

Но после, когато вече бях на този свят, никога не чух у дома да се говори за комунизма или руснаците. Цареше геополитическо мълчание. Нямаше какво да се обсъжда. И майка ми, и баща ми бяха напуснали своите села в голямото преселение на прокълнатите народи. Бяха ги извели от дома на робството. От земята на пясъка, глада и оборския тор. От територията на презрението. От изток на запад. Майка – трийсет километра, баща ми – сто и двайсет. Понеже животът бил някъде другаде. От изток на запад. От просташкото село в господарския град. За да забравят за робското наследство и да ходят с обувки. На запад, в столицата, която патриотичният порив (Авторът има предвид Варшавското въстание срещу нацистките окупатори от 1944 г., завършило трагично – с много жертви и разрушаване на голяма част от Варшава – Б. пр.)  бе превърнал в скелет и той трябваше отново да се изпълва с човешко месото. Въстаниците, Хитлер и комунизмът им позволиха да превземат метрополията. Не стигнали обаче до центъра. Спрели в предградията, както по-голямата част от плебейската конкиста. Но за това не се говореше. Да, точно така. Справедливостта на историческото мародерство.

Будя се сутрин и чувам почукването на птичите клюнове. Сланината, която виси на верандата, е замръзнала, станала е на камък. Синигерите, чинките и финките се опитват да си чопнат мъничко от твърдата мазнина. Въздухът е стъклен и неподвижен. Дървената конструкция на къщата пренася и най-тихите звуци. Сиво-синкавата светлина на утрото изпълва стаята. Същият блясък като в детството, когато беше неделя или бях в зимна ваканция и можех да остана по-дълго в леглото, насаме с въображението си за всички бъдещи светове. В леглото бе сънливо и топло, но достатъчно бе да подам дланта си навън, за да усетя светлия бледосин студ.

Преди няколко дни затънах в преспите над дезесето. На това място пътят се катери нагоре с остри завои и после един километър върви по равен участък през прохода. Вятърът мете снега от голите поляни и огромните бели езици на преспите преграждат пътя. Трябва да се върнеш, да се засилиш и да продължиш да се забиваш в сипкавите, коварни поля с надеждата, че този път ще успееш да стигнеш до другата страна. Само че аз не успях. Автомобилът увисна на шасито и безпомощно въртеше колелата. Нямах лопата, вериги, нищо. Беше минус двайсет и духаше. От всички страни се носеха  заслепяващи, хапещи облаци сняг. Зимата едва започваше.