Кино

Вечната симфония на великия Джон Уилямс

07.12.2020

Композиторът, който озвучи живота.

В едно далечно време, в което киното не е чак толкова масово, в което фантазията взема превес над желанието за печалба, когато магията се разлива по екрана на киносалона, а музиката разказва без думи, тогава, преди около 40 години, а защо не и повече, магьосникът и главен герой на този текст размахва магическата си пръчка. Не го прави за първи път, съвсем не. Той композира и преди. За незапомнени и откровено слаби филми, за рекламни бюра в далечни страни, понякога, в началото, дори не като композитор, а просто като пианист, който помага на вече изградени имена във филмовата музика да предадат по-добре посланието си.

Един такъв по-голям текст предполага да мина през цялата му история, доколкото това е възможно, но за мен Джон Уилямс (и далеч не само за мен), със своите филмови симфонии, със своите приказни композиции, е един от най-важните композитори на този (а и на миналия) век, благодарение на работата си по няколко филма. Всъщност по няколко поредици. И всичко това, цялата тази великолепна сага на вълшебство и никога несвършващо приключение, на история така нежна и красива, така наситена на струнна и духова мистерия, изглежда приключена, но звуците ѝ казват друго. Историята остава недовършена, а чудните ѝ тонове продължават да се носят днес върху малките и големи екрани, но най-вече в сърцата ни, носейки обещание за едно пътуване, което трябва да се случи отново.

Уилямс дирижира и се радва на собствената си музика в „Холивуд боул“ през 2009 г., както прави всяка година.
Снимка: Wikipedia / Alec McNayr / CC BY-SA 2.0

Лесно мога да допусна една грешка и да тръгна да ви обяснявам за живота на Джон Уилямс, да телеграфирам къде е учил, къде е живял, такива неща. Факт е, че това е напълно безсмислена информация, която няма общо с музиката и с нейното безсмъртно съвършенство, нито с влиянието ѝ върху мен самия. Мога да ви обяснявам как баща му е джаз барабанист, как преди да бъде Джон Уилямс е бил просто Джони Уилямс, как Джони свири в джаз бендове в Ню Йорк и Лос Анджелис, как отива в армията и там продължава да композира и да дирижира, как обикаля клубове и прави дебюта си като филмов композитор – единственото нещо, с което въпросният филм е известен; или за това как се сдобива с първата си номинация за „Оскар“, после за първата спечелена статуетка, как името му добива тежест, как джазова лудост и симфонична фантазия се преплитат в едно и утвърждават таланта му като един от най-обещаващите композитори на времето. Всичко това се събира в някакви си почти 40 години.

Уилямс е роден през 1932 г. Ние прескачаме в седемдесетте, когато Джон Уилямс вече е наистина добре познат. Намираме се в десетилетие, в което се пишат легенди, в което се създава цяла една митология, а титани и богове на младото изкуство изписват имената си завинаги в историята му. През четвъртата година на това съдбовно за музиката и киното десетилетие Джон Уилямс получава обаждане от някой си Стивън. Стивън Спилбърг дори! В петте години на своята кариера изгряващият режисьор има едва три филма под името си, но неговият „Sugarland Express“ от същата година – криминална драма за мъж и жена, които бягат от закона, е причината за обаждането. Музиката за него е създадена, но пак, както с дебютния за Уилямс „Daddy-O“, „Sugarland Express“ не се отличава с нищо, освен с едно: той е първият проект, по който Спилбърг и Уилямс работят заедно. Това си е важна точка в историята.

Вторият идва само година по-късно. За него композиторът създава зловещия, семпъл, двутонов саундтрак, който успява да предаде прииждащия ужас от съвсем реалните чудовища, дебнещи под водата. Но „Челюсти“ е само стъпка по пътя към славата. Стъпка към една съдбовна среща, която ще промени киното и, с него, целия свят. Джон Уилямс среща Джордж Лукас.

Епохата Лукас

Дребният шрифт под логото казва достатъчно.
Снимка: Wikipedia

Лукас споделя, че замисля някаква мащабна космическа епопея и се нуждае от композитор за нея. Задачата, която режисьорът поставя, звучи горе-долу така: „Дай ми музика, която да се сравнява с най-великите симфонични шедьоври в историята“. Нищо работа. Лукас споделя любими записи на композиции на Чайковски, Бетовен и Бах и отново поставя непосилни условия с думите „Ето това. Но по-добро“. И тази задача наистина би била непосилна за някой, който не се казва Джон Уилямс, и на когото не е предопределено да създаде една от най-епохалните и величествени филмови опери в историята. И той, като Лукас, се заравя в музиката на старите майстори – германци, руснаци, австрийци.

Малко по малко основата, простичка, гениална, започва да се оформя. От нея тръгват нови пътища, по които талантът върви, за да завърши филма. За да озвучи не просто сцените на екрана, а да придаде на „Епизод IV: Нова надежда“ най-отличителната му черта. Музиката, която Уилямс създава за „Star Wars“, завършва монументалното постижение на Лукас, вдъхва му душа, дори се слива с него. Без нея „Star Wars“ не може да съществува. Представете си Вейдър и белите щурмоваци без „Имперския марш“ или легендарните жълти начални надписи без симфоничното съвършенство, стъпило на раменете на титани като Чайковски и Вагнер – не можете. И не трябва. Филмът, тази истинска космическа опера, губи душата си. Бластерите звучат някак сухо в безкрайната тишина на космоса, дишането на злодея е просто странно, а не звук, който хората разпознават от Лос Анджелис до Делхи. Това е балет без оркестрина, опера без музика, това е симфония в свят без музиканти и джаз бенд, съставен само от танцьори. „Star Wars“ е своята музика.

Погледът на Люк към двойния залез – моментът, в който героят се ражда и осъзнава своята съдба, е толкова въздействащ именно заради музиката. Сцената е определяща за цялата поредица. Триумф на усещанията.

Онова, което Джон Уилямс създава за шедьовъра на Лукас, е точно толкова есенцията на филма, колкото и самата история, затова и веднага му печели втората награда „Оскар“, затова сега, когато чуем симфоничната експлозия в началото на филма, когато затворим очи и видим двойния залез в далечината под триумфалната прогресия на духовите и медните инструменти, сега, 40 години по-късно, изпитваме само едно – емоция в най-чистата ѝ форма. Това е и моментът в „Епизод IV“, в който за малко спираме да гледаме с очите си, моментът, в който осъзнаваме границите на вселената на „Star Wars“, момент, в който ни се иска Силата да е истинска. Защото музиката носи тайнство и мистерия, разгръщайки пред нас, за първи път, един необозримо голям свят. И се връщаме назад към първото гледане. И усещаме всеки тон, натоварен с чувство, със сцена, със значение, с дилема и противоречие и героизъм и мащаб, който не е постиган преди по екраните да потекат, за първи път, жълтите надписи на фона на безкрайния космос. Тук се крие гениалният усет на Джон Уилямс – чистата, неподправена емоционалност, която разказва една гигантска история без да използва и една дума.

Джон Уилямс и Виенската филхармония изпълняват до съвършенство основната тема от „Междузвездни войни“. Музиката никога не е звучала по-добре.

Саундтракът на „Епизод IV: Нова надежда“ е епохално събитие, което вдъхновява и оформя звученето на киното през идните няколко десетилетия. Черпейки вдъхновение от Шопен, Вагнер и Чайковски, и от един конкретен филм – „Kings Row“ от 1942 г., Уилямс създава своя лайтмотив, който продължава да се връща, но никога не натежава, а в това се крие някакво неизразимо съвършенство. Два тона са достатъчни, за да се пренесем отново на Татуин, за да усетим Силата и да разиграем цялата история в съзнанието си от начало до край. Джон Уилямс ще повтори своята гениалност в следващите два епизода на космическата сага, създавайки нови безсмъртни произведения като „Имперския марш“ и „Хан Соло и принцесата“, които придават на космическата опера нейната есенция. Музиката на Вселената. Най-великият филмов аранжимент, създаван някога.

От космоса към джунглите. От бластера към револвера

Лукас и Уилямс не са приключили и предстои ново предизвикателство. Спилбърг също е намесен като режисьор, Лукас тук е само сценарист. И създател. Но ще започна отдалеч. Преди няколко години пътувах до Йордания. Даже не пътувах, а останах там цяла година, която ми даде възможността да изпитам пустинното чудо Петра цели три пъти. И трите пъти, но най-силно при първото ми пътуване, докато вървях през пясъчния каньон и тънки струйки пот се стичаха по гърба ми, а една камила дишаше във врата ми, съвсем не мислех за древните руини, нито за хората, които са ги построили, не мислех и за бедуините, които ни водеха към хазната, нито за пясъка във въздуха, завихрен от непознат вятър, промъкнал се в каньона. Не. В главата ми имаше само музика. А аз бях на кон. Вдясно от мен – Инди. На лявата страна на панталона ми висеше камшик, на дясната – револвер. Широката шапка спираше слънцето. В каньона звучеше музика. Цял оркестър от невидими цигулари, тромпетисти, тромбонисти, перкусионисти, кларинетисти. И всичките свиреха „Raiders March”.

Индиана Джоунс е любов от пръв поглед. А музиката? Тя е пътешествие.
Снимка: Wikipedia

Неволно, почти инстинктивно започнах да пея и пях по целия път към величествената Хазна. Красива и ефирна, музиката се носеше като река, после се превръщаше в мистерия, струните трептяха, трептеше пясъкът. Изведнъж целта на пътуването се разкри пред нас през пролуката в пясъчниците – краят на приключението. Мястото, на което беше скрит Граалът. С Инди спряхме отпред и огледахме създаденото от набатейците. И може би тогава, през нетолкова далечната 2014 г., осъзнах истинското величие на музиката, с която израснах, с която израсна цяло поколение.

Накрая, след уводната част, която навява за приключения, музиката отново се превърна в река, носеща се из крехките руини, красива и лека, каквито са всички композиции на Джон Уилямс. Индиана Джоунс мина през портала. Помнех това място през други очи, но не и моите. И не вървях през него. И не чувах нищо. Само музиката, която Джон Уилямс създаде за мен, за моя живот. Точно за този момент.

Еуфорията от първите тонове показва колко важна, колко ключова е музиката.

И тук, както в „Star Wars“, музиката е неделима част от филма. „Първата ми задача в „По следите на изчезналия кивот“ беше да създам тема за героя на Индиана Джоунс. Всеки път, в който Харисън скочи на коня или направи нещо героично, исках да се връщам към тази тема“. Уилямс се връща към лайтмотива и ако сте гледали трите филма (четвъртият е в собствена категория) знаете, че темата на Инди е навсякъде. „Интересното при „Raiders March” е, че е много простичка мелодия, но прекарвам повече време върху тези малки детайли, отколкото върху всичко останало. Поредицата от ноти трябва да звучи както трябва, да изглежда неизбежна, сякаш винаги е била с нас.“ И е така. Винаги е била с нас. Саундтрак на живота, който трудно може да бъде описан.

„Темата на Марион“ носи същото усещане като „Темата на Лея“. В същото време е доста различна.

Простичкото обикновено е гениално. Музиката на Индиана Джоунс също носи онази магия, онази мистерия, която произтича от непознатото, запазвайки своя идеализъм, своята красота и многопластовост. Но тя не е сложна, поне не в основата си. Игрива е, епична е, някак по детски наивна, героична, напълно и необратимо великолепна, и всеки, който я е чувал, е останал влюбен в нея през целия си живот.

Музиката на „Star Wars“ и „Индиана Джоунс“ описва цяла една музикална епоха, саундтракът на няколко десетилетия, които се оформиха под нежните ѝ, красиви звуци, носещи се от видеокасети, от малки и големи екрани и сега, завинаги, от нови и нови формати. Емоцията винаги е там. В това се крие магията на Джон Уилямс, който само с няколко тона възражда детството от прахоляка, връща вярата ни в приключението, кара ни да искаме да сме джедаи, археолози, магосници. Магьосници.

Музика и магия

Изключителната сага на Джоан Роулинг оживя на големия екран в първите години на новото хилядолетие. И тук, както с предишните две поредици, представата за магьосническия свят е толкова силна, толкова пълнокръвна и цветна, заради музиката. Не твърдя, а знам. Има го лайтмотивът, онзи игрив танц на нотите, който като размахването на магическа пръчка ни пренася в света на момчето, което оживя. Цигулките се извиват и препускат по небето в налудничави прогресии, придавайки форма на магията, оформяйки коридорите на Хогуортс, тялото на метлата, мрачните ъгли на Забранената гора, опашката на феникса, чаровния хаос на Диагон-Али.

Снимка: Wikipedia

Всичко започва нежно, някак подредено, после постепенно лудостта се промъква в струните на цигулката, изкривява звученето ѝ, променя тона, прави я непокорна, непримирима. В марша на Вейдър има Вагнер. Заслушайте се в саундтрака на Хари Потър и ще чуете Чайковски, „Лешникотрошачката“, ще чуете коледна магия и фееричния, тих танц на снежинките, ще чуете игривото детство и все по-мрачната реалност на един свят, който се отдръпва от лекотата.

Музиката на Уилямс не просто оформя света, тя дори ни подсказва как трябва да възприемаме даден герой, какво е усещането в сцената, как да се чувстваме там, където ни дебне опасност, къде можем да се потопим в магията на детството, къде тя взема превес и оставя познатия свят някъде назад. За съжаление Уилямс създава музиката едва за първите три филма от магьосническата сага и, макар останалите съвсем да не са лоши, липсва онова вълшебство, онзи класически привкус, който превръща музиката в емоция, в пътуване, в изживяване. Звученето на следващите филми е някак твърде изтъркано, до болка познато, на моменти дори скучно, холивудско. Няма я онази игривост, няма ги цветовете, резките смени в настроението, онази гениални многополастовост на инструментите, няма го усещането за налудничава симфония, която се разиграва из замъка и забранените му коридори. Някак липсва мистерията. Липсва магията.

Нарочно (или без да искам, не знам) се фокусирах върху сагите. Геният на Джон Уилямс обаче се простира далеч извън тях и в никакъв случай не бива да се подценява, защото, както вече казах, според мен именно музиката предоставя есенцията, не обратното. Да не говорим, че ако Хари Потър бе останал затворен в страниците, музиката изобщо нямаше да съществува. Старият, вехт, тъп аргумент, че „книгите са по-добри“, използван за щяло и нещяло, трябва да умре. Но както и да е.

Докато има хора, които могат да композират така, хора, които да после да изсвирят написаното, светът ще има бъдеще.

Музиката, която композиторът създава за „Списъкът на Шиндлер“, един филм, който наистина не се нуждае от представяне и описание, е сред безсмъртните класики на миналия век, а цигулката там е способна да разкървави и най-непоклатимото сърце. Залужава си да спомена и „Джурасик парк“, както и „Извънземното“, но може ли някак да ги сравнявам с величественото звучене на изброените горе епоси? Сигурно може, но не искам. Не за друго, а защото тези са епизодични. С работата си по „Междузвездни войни“, „Индиана Джоунс“ и поредицата филми за Хари Потър, Джон Уилямс твори цели вселени, той създава историята отново, но я пише с размаха на музиката, оформя действието с ноти, а не с думи. Без да подценявам качествата и на трите поредици, които обичам като свои собствени, все пак придавам най-голямо значение на тяхното звучене.

„Междузвездни войни“ не съществува без Джон Уилямс. Приключенията на Инди не носят същата магия без съпровода на духовата секция. Момчето магьосник черпи обаянието си от красотата на симфонията. Без музиката нищо няма да е същото. А Джон Уилямс? Той застава някъде там, в пантеона на великите. На вечните. И детството, спомените, приключението, магията, великото пътешествие, наречено живот, се нуждае от тази музика, за да бъде необикновено. За да бъде, както композицията, великолепно.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаСилата е на страната на „Междузвездни войни: Последните джедаи“14.12.2017

Още от Под Моста

Боян Симеонов5 албума от юли, които трябва да слушатеМузика