Силата е на страната на „Междузвездни войни: Последните джедаи“

С “Последните джедаи” сагата “Междузвездни войни” възкръсва в пълния си блясък след неособено убедителния за мен “Епизод VII”. Но не само това – филмът надскача изцяло предисторията и дори застава смело на едно съвсем малко стъпало под оригиналната трилогия. Ето на това се казва екзалтиран увод!

Наистина ми е трудно да повярвам как “Междузвездни войни: Последните джедаи” е толкова добър колкото е. Всяка една от неговите 152 минути е толкова емоционално и динамично наситена, че два часа след края на прожекцията ръцете ми продължават да треперят от вълнение. Тук приключвам (надявам се) емоционалните си изблици и започвам по същество.

Райън Джонсън поема „Междузвездни войни: Епизод VIII“ в очевидно могъщите си ръце и успява да вдъхне на сагата нови сили след технически невероятния, но прекалено сълзливия, прекалено предвидимия, прекалено тромавия (и прекалено политически коректния)Епизод VII“. Прави го, защото изключва точно тези три неща от филма си. Сълзите са изключени заради нестихващата динамика, а емоционалността на филма е не в захаросани сцени, а в истинското разбиране на случващото се.

„Междузвездни войни: Последните джедаи“ започва там, където приключи „Междузвездни войни: Силата се пробужда“. Още първите минути ни зашеметяват с музиката на Джон Уилямс, а малко по-късно и с визуалното си изящество. Филмът проследява паралелно две сюжетни линии – от едната страна са неволите на бунтовниците, а от другата – вътрешните борби на онези, които владеят Силата.

Познатият ни от „Епизод VII“ Поу Дамерън, изигран с непреклонност и чар от Оскар Айзък, се утвърждава като любим герой – колкото смел, толкова и импулсивен, но какво по-хубаво от това. Фин – образът на Джон Бойега, е преборил егоизма и действа безстрашно в компанията на Роуз, с която ще ви е особено приятно да се запознаете. Генерал Лея Органа на покойната вече Кари Фишър е още по-нежна, но и още по-готова за битка. Ако някоя сцена ви докара до сълзи, то това ще е определено сцена на Кари, нека Силата бъде с нея.

Тези герои обаче далеч не изчерпват участниците в Съпротивата. Всъщност не трагедиите на главните герои, а силата на непознатите лица показва наистина решителността и надеждата на борещите се. Непознати герои, които трогват със саможертвата си и показват, че Силата е във всекиго.

От другата страна на монетата е сюжетната линия на героите, в които Силата е особено силна. Марк Хамил тук играе един непознат Люк Скайуокър, който прилича ужасно много на учителя си Йода. Наивната му упоритост за секунди се превръща в остра сериозност, а присъствието му носи топлота и обич. Рей, изиграна от Дейзи Ридли, е още по-пламенна, а Кайло Рен – в ролята е Адам Драйвър, сякаш е дори спокоен.

Събитията при тримата герои се случват бързо, а плановете се провалят. Виждаме, че те са все пак хора и че човечността е променлива величина. Свалена е пелената от героичност и легендарност, за да може да възприемем всичко като част от една голяма, мащабна картина, която не спира да съществува, когато някой изчезне от нея, а напротив – намира начин да оцелее.

За разлика от „Епизод VII“ тук Дейзи Ридли е абсолютно актьорски равна на Адам Драйвър в общите им сцени. Самите сцени също са съвсем по-различни – омраза, но съпричастност и дори подкрепа се усещат в тях.  За играта на Драйвър ще кажа само – Бен Соло е наследил любовта на зрителя от дядо Анакин. Невъзможно е и да не го харесаме. За мен самата е невъзможно още да не го превърна в новия си любим герой от сагата.

И така стигаме до космически битки. Ех, тези прекрасни, дълги, красиви космически битки! Макар и досега в сагата да сме виждали преследване и престрелки от и на всевъзможни космически кораби, в „Междузвездни войни: Последните джедаи“ изяществото им взима своя връх. Не само, че са технически великолепни, но наистина съществува желязна логика в тях. За първи път в живота си дори аз успях да проследя къде удря всяко едно оръдие и по-важното – защо го прави.

Особено приятен за филма е лекият хумор, който се прокрадва в напрегнатите моменти. Още по-приятни са красивите създания, от които лентата изобилства. Най-приятна е обаче появата на един герой, безкрайно обичан от феновете на сагата – признавам си, когато го видях издавах нечленоразделни звуци немалко време, прощавайте, съседи по място.

Лентата все пак има своите недостатъци. Един от тях е героят на Донал Глийсън – генерал Хъкс. Иначе харизматичният и талантлив Глийсън придава на Хъкс слаба пародийност, която дразни безкрайно много. Върховният лидер Сноук също попада в графата на разочарованията във филма, защото сам не успява да се превърне наистина в заплаха, а остава това на военните си части, ръководени от всевъзможни намусени господа. Най-големият недостатък на филма обаче е липсата на Power Point ефекти за смяна на кадъра, които оригиналната трилогия запечата с любов в сърцето и съзнанието ми.

Вече споменах динамиката, която не ни оставя за момент да си поемем дъх. Самата история и преплитането ѝ в комбинация с обратите на сюжета, фантастичните ефекти и същата тази динамика правят „Междузвездни войни: Последните джедаи“ много добър филм. Препоръчвам ви силно да се занесете до киносалоните из страната и да си подарите това филмово пиршество. Наистина завиждам на всички, които тепърва ще го гледат за първи път.

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to