Какви послания крият „Мълчаливи предания“

Постановка на Боян Иванов

Mалко са театралните спектакли, които не само ни карат да останем без дъх от самото начало, но и изсмукват цялото ни внимание, така че постановката не само да отвелче всичките ни мисли, но и да заживее в нас, занимавайки ни с идеите и проблемите, които е поставила, дълго след това.

Така се получи с „Мълчаливи предания“, която гледах на двадесет и седми април в Държавен Куклен Театър – Варна. Седмица по-късно, когато съм на път да напиша искрените си впечатления от спектакъла, осъзнавам, че макар много детайли да ми се губят, чувството вътре в мен и възхищението все още стоят. Както и въпросите, които постановката провокира в мен. Екзистенциални и общочовешки проблеми, които не са вчерашни, а напротив – извират още от пробуждането на човечеството и са актуални във всички епохи, дори в противоречива като нашата.

Заглавието „Мълчаливи предания“ е доста показателно за постановката. Това е театър, в който няма диалог, или по-точно – диалогът е различен. Това е пиеса, която общува със зрителите и им въздейства чрез пряката визуализация, постигната чрез живо танцово изпълнение, плюс проекции и мултимедийна анимация. Да, на пръв поглед подобен експеримент изглежда освен амбициозен и доста рискован, тъй като тук не всичко зависи от актьорската игра и сценографията, а и от мултимедийното изпълнение, което трябва да бъде добре синхронизирано и реализирано. Ето защо и самият аз тръгнах към постановката с леко песимистични очаквания, за които съжалих още през първите десет минути…

Часът е седем. Вратите към претъпканата зала са затворени. Зрителите са притаили дъх (между другото ми напраи силно впечатление, че сред тях има както възрастни, така и много млади хора). Началото на постановката бива поставено от мелодията на една от известните песни на българската група Irfan. Самият спектакъл е изграден върху творчеството на магическия състав, чието звучене се характеризира със смесване на мотиви от националния фолклор с елементи от световното музикално наследство. Важно е да се упомене музиката, защото тя, освен че е гръбнак на спектакъла, успява и най-добре да пасне на самата история, така че посредством нея зрителите да се пренесат там. В света на „Мълчаливи предания“.

Първите минути наистина са ключови за зрителя, защото в тях се случва и неговата трансформация. В един момент се оказа, че всички ние всъщност се превръщаме в част от историята.

И макар първоначалната експлозия от музика, танци и визуализации да беше (признавам си) объркваща, това, което виждах пред себе си, беше толкова впечатляващо, че останах замаян. От една страна, сетивата ми изпитаха истинско удоволствие, а от друга – мозъкът ми постепенно започна да асимилира случващото се и да навлиза в света на „Мълчаливи предания“.

Две български легенди биват обединени в една обща концепция. Историята ни връща назад към едни от първите общества и към места, обитавани както от хора, така и от магически създания. Каквито са самодивите. „Мълчаливи предания“ ни разказва не просто за невъзможната любов между обикновен млад мъж и самодива, но и за гибелния, затрогващо трагичен сблъсък между различните им светове. Мостът между двамата, пуснат плахо от обичта и мистичността ѝ обаче бързо започва да се разрушава, притиснат от множество обстоятелства, детерминирани изконно в самото съществуване на двата персонажа.

Уникален е начинът, по който образите и движенията водят сюжета. Всяка следваща песен се явява начало на ново действие. А танците на актьорите и мултимедийните визуализации се вливат и преплитат едни в други толкова динамично и успешно, че докато в един момент човек се намира на седалка срещу сцената, в следващия се оказва вътре в самата легенда.

Пътешествието на зрителя започва от земите, където битува момъкът и преминава в неговите странствания през различни места и гори, в една от които попада в плен на самодивата. Тя го омайва, но хитро – бавно и постепенно, така че да го привлече и заинтригува, фино и нежно – така че той да не пожелае само плътта, но и душата ѝ.

Добре разпределени и ясно отделени бяха различните етапи от историята. Докато мултимедийни визуализации бяха цялостният разказвач, актъорската игра показваше ключовите моменти. Един от които показваше и красивата вечер, в която любовната игра между двамата главни герои стига своята кулминация. Тук е редно да отбележа колко добре играеха ролите си всички актьори от спектакъла. Всяко едно движение беше отмерено и показателно. Главните персонажи играеха с искрено желание и огън в очите и жестовете дотолкова, че превъплъщението им беше пълно.

Възможно ли е дивият и освободен от норми свят да съществува редом с цивилизования, който е пълен с правила и порядки?

И дали любовта е достатъчната причина те да се обединят и да просъществуват заедно?

Фундаменталните въпроси, които „Мълчаливи предания“ ни поставят.

Веднага след като открадва дрехата на самодивата, отнемайки магическите ѝ сили, момъкът успява да я привлече към идеята – тя да го последва в селището му. И така тя напуска уюта и тайнството на горите… И от този момент нататък започва дългата и безмилостна борба, в която самодивата, сблъскала се със социума и законите му, постепенно се изправя пред въпроса – колко компромиси и малки саможертви може да понесе в името на връзката си.

Идеите с опитомяването на дивото и обратно – с хвърлянето на обикновеното в мистичния му свят – бяха това, което ме спечели. Историята грабва зрителя, така че го кара да пропътува собствения си емоционален свят. Хронологично, като на лента виждаме зараждането и възхода на една любов, преминаваща през различни етапи на „горе“ и „долу“, стигайки до края, който е… трудно да бъде определен, защото не е ясно дали всъщност го има. Ако оставим конкретната история настрана и погледнем самата парадигма, виждаме, че тя все още е неразрешена. И тук идва главният въпрос – „Кой, ако не ние и поколенията след нас има силата да я разреши?!“. Ето, затова смятам, че „Мълчаливи предания“ трябва да бъде гледана, защото тя не просто кара човек да се замисли. Тя го разтърсва.

Ако трябва да определя спектакъла с една дума, то това е думата – докосващ! Магнетичното присъствие на артистите, невероятната мултимедийна среда, чудната хореография, оригиналната сценография и най-вече енигматичната, в конкретния случай затрогваща музика на Irfan дават един прекрасен букет на зрителите, който докосва струните на душите им и е доказателство, че в XXI век театралното изкуство все още триумфира! Във време, в което имаме толкова алтернативни методи за развлечение, при това безплатни, театърът не просто оцелява, а продължава да вълнува хората. Надявам се с времето тази тенденция да продължи и да се засилва. Защото овациите след спектакъла, съставляващи една пета от времетраенето му, са достатъчно основание за това твърдение.

Че театърът е достойна форма на предаване на послания и пробуждане на умове.

Според мен една от най-силните!