LIFE

Крис Захариев: за мечтите, пътешествията и историите, в които си струва “да се изгубим нарочно”

16.11.2022

Автор: Вяра Николова

Някои го познават като онова хлапе, което решава през последното си лято, преди да стане възрастен, да се изгуби нарочно в България. Други го свързват със забавните му скечове и видеа в YouTube. Трети пък – с бранда за дрехи “Храбър” и с “Молец”, чиито музикални клипове той режисира. Но което и да си изберете, едно е вярно със сигурност: Крис Захариев е човек, който не спира да търси нови начини да се предизвика и истории, които да разказва.

Срещаме се в RAZKAZ Studio – едно арт пространство в центъра на София. На по кафе, защото то винаги е добра идея. 

Кой е Крис Захариев, как се е променил през годините, успял ли е да запази хлапето у себе си все така мечтаещо за пътешествия и коя е неговата лична мисия, разберете в разговора с него. 

Кога за последен път се изгуби нарочно?

Преди няколко седмици в Лос Анджелис. Осъзнах, че ще направя това пътуване една седмица, преди да замина. Не познавах никого в Лос Анджелис, градът се оказа много по-голям, отколкото очаквах и определено се изгубих, но нарочно. Цялото пътуване беше свързано с това, че искам да изляза малко от комфорта си. Имах нужда да се разсея и наистина исках да се изгубя, и се изгубих. 

В интервю казваш, че след всяко пътуване се връщаш променен. Какво научи за себе си по време на това пътешествие?

Научих, че имам нужда малко или много да стъпвам извън комфорта си, тъй като от “Да се изгубиш нарочно” не бях правил толкова спонтанно пътуване. Отрази ми се добре, защото осъзнах, че съм влязъл в някаква рутина покрай всички неща, които снимам и правя. Те са много интересни сами по себе си, всеки проект е много различен, но просто е една рутина, в която постоянно мисля за срокове, комуникация с клиенти, мейли, срещи, и малко хлапето в мен се беше скрило, и трябваше отново да го намеря и събудя. Това е, което научих за себе си – имам нужда да се предизвиквам и да излизам извън комфорта си. 

Кога осъзна, че ти и разказването на истории всъщност си отивате?

Когато бях малък, мечтаех да стана художник и затова влязох в гимназия за изобразителни изкуства с идеята, че в 12. клас искам да кандидатствам в Художествената академия. Спомням си, че имаше един момент, в който бях разбрал за приют за бездомни хора в Добрич и исках да го подкрепя по някакъв начин. Затова заминах да снимам моя първи кино опит. Исках да разкажа историята за този приют на моята аудитория, която тогава беше много малка, примерно 1000 човека.

Тогава за първи път се сблъсках с това да разказвам истории в кадри, истории извън забавните скечове, които правех. Толкова много се влюбих във възможността да разкажа нечия история, че това тотално промени курса на моята кариера. Започнах все повече и повече да чета за това как се снима по-добре, за различната техника, за това как се монтира, да гледам повече филми и да ги изследвам.

И в края на 12. клас бях напълно раздвоен дали да уча илюстрации в Художествената академия, или да уча кинорежисура в НАТФИЗ. Дотолкова надделя желанието да разказвам истории, че почти без никаква подготовка избрах НАТФИЗ и имах 2 седмици да се подготвя. Приеха ме в Художествената академия, но в един момент това, за което бях мечтал 12 години, не беше нещото, което обичах. И реших да следвам сърцето си и, слава богу, ме приеха. 

Какво запали страстта ти към писането?

Обичам да използвам различни формати и за мен винаги е било много ценно любопитството към тях – към киното, към литературата, към изобразителното изкуство, към фотографията. Така че при мен писането дойде съвсем естествено. Даже се засили, когато влязох в НАТФИЗ, тъй като основна част от киното е драматургията, текстът, който ти поставяш на екран. Тогава ми се наложи, макар и за домашно, да пиша някакви неща, да пиша по-дълги неща, сцени, а след това сценарии за филми. И така първо дойде като домашно, което ми е любопитно, а след това тотално го прегърнах. 

След като направих самото пътуване “Да се изгубиш нарочно”, разписах всички тези приключения в разкази и ги издадох като книга. 

Минаха три години от дебютната ти книга и със сигурност има нови неща, които да споделиш. Обмисляш ли да хванеш отново писалката и да се впуснеш в разказване?

Интересно е, че според мен всяка история сама определя формата си. Има някои истории, които ти чуваш и осъзнаваш колко добре си пасват. Например за някоя си казваш, че от това ще стане страхотен филм. Има други, за които си казваш, че това ще стане страхотен влог или страхотна книга. Така че по-скоро в момента търся истории около себе си, които рано или късно в процеса сами определят формата си. 

Първоначалната ми идея за “Да се изгубиш нарочно”, още преди да има филм, беше за книга. Филмът дойде постепенно, просто се оказа, че писането на книга отнема повече време, отколкото да се направи филм. Така че книгата излезе последна от поредицата. 

Но да, определено имам какво да разкажа. От “Да се изгубиш нарочно” успях да обиколя много места. Пътуването ми до Лос Анджелис всъщност беше пътуването ми до пети континент. Навсякъде има истории, които някой ден ще седна да разпиша, ако посетя седемте континента. 

Кое е любимото ти място в България? 

Винаги са Родопите. В семейството си имам корени от Смолян и за мен това е магична планина. Всеки път, когато отида там, супер много се зареждам от срещите с хората, от гледките, от спокойствието, което цари, от архитектурата на къщите, от това колко задружни и гостоприемни са всички. Нямам конкретно място в Родопите, но като цяло те са любимо място. 

По време на конференция за кариерно развитие през 2021 година сподели, че за всеки проблем има мост. “Храбър” ли е мостът между хората на село и градските хора, които понякога забравят за тях?

Не знам дали “Храбър” е мостът, но се опитваме да го изградим като един от мостовете. Когато бях в Щатите и разказвах на различни хора за бранда, нещото, което най-много ги впечатляваше, беше мисията. Осъзнавам, че нашето поколение е готово да помага на всякакви каузи. Просто има нужда тази помощ да бъде представена като нещо, което лесно може да се случи. Живеем във време, в което не всеки може да отиде да доброволства в село, но всеки може да подкрепи селска кауза, като си купи тениска, която по принцип харесва. 

Мисията на “Храбър” е да изградим този мост, като това се случва по два начина – изграждаме едно общество от млади хора, готови да се включат в различни каузи и правим възможно най-яки дрехи. Хората не трябва да си взимат дрехите само заради каузата, а дизайните и кройките да са възможно най-модерни и яки. Така каузата е добавената стойност, с която те могат гордо да се похвалят. 

Имаш ли си любима кауза, която брандът ви с Крис Макаров подкрепя?

Всяка колекция има различен фокус. Важно е да кажем, че ние подкрепяме каузи на фондацията “Фабрика за идеи”, която се занимава изцяло с работа на терен в селата, с хората. Те са три дами, които живеят в различни села и ние ги подкрепяме финансово. 

В последната лятна колекция фокусът беше изцяло свързан с водите на няколко села, изчистването на различни реки, обновяването на чешми. Зимната ни колекция пък имаше малко по-артистичен фокус – каузите бяха свързани със създаване на речник на изчезващ диалект в една Видинска област, кулинарна книга, книги за запазването на фолклора на различни области. Всяка колекция има различен фокус. Любимата ми кауза е следващата. 

Виждаме и още една твоя страст – снимането на музикални клипове. Как се роди интересът ти към тях?

Винаги съм харесвал музикалния жанр и смятам, че музикалните клипове са универсален формат. Имаш достатъчно време, за да разкажеш история и е достатъчно креативен, за да може да се развихриш като режисьор. Аз много исках да вляза в света на музикалните клипове и се опитвах да го направя дълго време по различни начини, но все не ми се получаваше. Както повечето неща, те сами се нареждат. Реално това стана съвсем естествено покрай Крис и Юли, и “Молец”.

Когато започнаха да правят музика, казаха, че имат нужда от клипове и подходихме по много професионален начин още от началото. Беше вълнуващо и до днес е много вълнуващо. Измина една динамична година, в която даже взехме награда за най-добър музикален клип от бар “Петък”. Интересно е как нещата се нареждат наистина. Може би, когато човек спре да преследва нещо като фикс идея, то просто се случва рано или късно. 

Кое е посланието на видео клиповете, които правиш за “Молец”? 

Всяка песен си има различно послание. Аз се старя всеки клип да е достатъчно ефектен визуално, но това да не отнема от песента и текста, да не разсейва. Да бъде като танц. 

Всяко видео е мои представи, мои усещания чрез кадри. Когато чух песента “7 дни”, която стана и най-известното им парче, ми изникнаха кадри на пътуване, на едно гледане през прозорци, на едно отдалечаване от любим човек. Исках да заложа този елемент с пътуването, като не давам никаква информация, а да го оставя на зрителите. Те да решат пътуват ли за някъде, тръгват ли за някъде, връщат ли се, и преплетено с тези спомени и кадри на момичето, исках да изградя една интимна и много лична естетика. Всеки клип носи различно послание, но гледам то да е минимално, за да може да не разсейва от песента. 

На 1-ви ноември излезе “Силна”, който е вторият черно-бял клип на “Молец”. Какво се крие зад тази идея?

Във всяко парче на “Молец” има много метафори, но специално парчето “Силна” е вдъхновено от стихове в Библията, където, доколкото си спомням, Бог се обръща към една жена и казва “Ти си моята силна”. Парчето е написано така, че когато Крис и Юли пеят, е от гледна точка на Бог към човека, а когато Мила Роберт пее, е от човека към Бог. 

Идеята ми беше да изградим естетика, която е много ретро, изглежда по-стара, от 40-те години, в черно-бяла епоха, всички са в костюми, бради, мустаци. Но някак сюжетът е по-скоро за едни хора, които пеят на свои близки, които са се отдалечили от мястото, където трябва да бъдат. Те с голяма любов се обръщат към свои приятели, с които вече не могат да са на една страница. Това е горе долу посланието – нашите изпълнители не се чувстват на мястото си, те са в среда, където вирее изкуственото, скъпото, един фалшив лукс. Но това са мои режисьорски разсъждения. Извели сме го минимално.

В разговор през 2016 година казваш, че след 5 години се виждаш в България, работещ по поредния проект, творящ и радващ се на живота. 6 години по-късно, би ли добавил нещо към това твое предсказание?

Щастлив съм на мястото, на което се намирам в живота си. Осъзнавам, че колкото повече раста, толкова по-голяма е битката за това да запазя позитивния начин, с който съм свикнал да гледам на света. Не че съм го изгубил, но осъзнавам, че грижите на големите хора по някакъв начин се борят. Всичко става по-трудно и не че е невъзможно, но човек трябва много целенасочено да си пази розовите очила, през които гледа на света. Това е нещо, което осъзнавам през годините – че имам нужда да правя още повече и още повече. Но не мисля, че бих добавил нещо. 

Коя е мисията, с която си роден?

Може би мисията, с която съм роден, лично за себе си, е да не спирам да мечтая. Защото осъзнавам с годините, че всяка една мечта, която човек има, е винаги свързана с други хора. И колкото повече човек мечтае, толкова повече осъзнава, че няма как да постигне мечтите си сам. 

И всъщност мечтите на всеки един от нас са вътре в нашите сърца, Бог ги е сложил в сърцата на хората не за да може да ги изпълним, а за да може да вървим този живот с други хора. Да си партнираме с тях и да случваме заедно различни мечти. Мисията ми е да не губя тези мои мечти и да ги случвам с други. А ако тези мечти по някакъв начин могат да оставят отпечатък в нашето поколение, бих се радвал. 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян Симеонов15 изключителни доброволчески примера бяха отличени в петото издание на Годишните награди за доброволчество ГЕРОИТЕ25.03.2022

Още от Под Моста

Под МостаНад 200 деца в 7 града получиха безплатен урок по музика по време на „Rockschool на колела"Образование