Лана Дел Рей – родена да умре, но жадна да живее

29.09.2017

Спомняте ли си моментите, когато сте чули за първи път любимите си изпълнители? И аз не всички, но в съзнанието ми е останал случаят с Лана Дел Рей – първият й сингъл ‘Video Games’ по радиото преди да знам за нейното съществуване. Застинах. Това ново ли е, защо звучи като от друго време, коя е жената с изящния глас? Песента приличаше на реквием, изпълнен от някоя сирена към удавник.

Само че удавникът почти винаги се оказва самата Дел Рей. Мазохистичната меланхолия е отличителeн знак на нейната музика, вдъхновена от културата 50-те и 60-те в САЩ. Със своята кинематографичност композициите й звучат като филми, в повечето случаи такива на Дейвид Линч. В тях тя е измамената femme fatale, която въпреки болката остава безпаметно влюбена в мъжете, които са я наранили.

Текстовете й се въртят предимно около тази тема, а емоционалната гама не се отдалечава често от минорната. За едни това прави изпълнителката еднообразна, но за други – специфична и разпознаваема. През годините Лана отнася критики заради ролята на жертва, която отрежда на лирическите си героини, и някои антифеминистки послания като удоволствието от понасяне на насилие (“He hit me and it felt like a kiss” в ‘Ultraviolence’ например). Да не говорим и за спекулациите около вокалните й качества на живо и намесите във външния вид, заради които я сравняват с прелъстителната пееща героиня Джесика Рабит.

Снимка: Thomas Hawk, Flickr

Истината обаче е, че който слуша Лана Дел Рей, не го прави най-вече заради (естествено или не) тънкия нос и плътните устни (нищо по-надолу не е натрапвано). Безспорно красива, на сцената тя е повече статична, но винаги излъчваща наситена емоция и с поглед, който разказва истории, когато не е скрит под затворени очи. Парчетата й може и да не носят послание за световен мир, но атмосферата им е това, което завладява.

Драматичният блясък на живота като на кино в ‘Young & Beautiful’, фаталното noir привличане от ‘Blue Jeans’, мечтателното опиянение на ‘American’ и ‘Brooklyn Baby’. От фриволността в ‘Lolita’ през загадъчния мирис на лятна нощ в ‘Summertime Sadness’ и величието на ‘Terrence Loves You’ до делириума на ‘Money Power Glory’. Списъкът е дълъг, но не на последно място е чувството, че в 21 век слушаш музика, сякаш излязла десетилетия преди това. Като добавим цветята в косите и грима от 60-те, с едно натискане на Play се пренасяме там, където поне веднъж ни се е приисквало да живеем.

Кадър: YouTube

Ако не е ретро увличането, ще е тъгата. Арфата във ‘Video Games’ звучи като вълни, а когато се огледаш във водата и припознаеш там собствената си меланхолия, неусетно потъваш и после няма излизане. Дори носталгията да не ти е стара приятелка, то тленната човешка природа е нещо, с което всеки се сблъсква. ‘Born To Die’ е името на първия албум на Лана Дел Рей, а едноименната песен е за неизбежната смърт и опитите за удоволствие преди тя да дойде. На обложката виждаме Дел Рей със сериозно изражение, каквото запазва и на снимките за следващите няколко студийни колекции преди да се появи тази от 2017.

Последният диск се казва ‘Lust For Life’ и не само заглавието контрастира на концепцията отпреди пет години. На новата снимка Лана позира пред същия камион от фотосесията за ‘Born To Die’, но този път с широка усмивка. Водещият сингъл от албума също изненадва с оптимизма си – в сингъла ‘Love’ героинята преоткрива радостта от ежедневието, защото е влюбена. Звучи банално, но не и в случая на Лана. Винтидж визията, провлаченото пеене и дълбокият, опушен тембър не са се променили, ала разликата в обичайното настроение е от Марианската падина до Мусала. Докато в ‘Born To Die’ тя мрачно констатира: “Sometimes love is not enough and the road gets tough” и “The road is long, we carry on/Try to have fun in the meantime”, то в ‘Love’ заявява: “It doesn’t matter if I’m not enough/For the future or the things to come/’Cause I’m young and in love”.

След успокоителните финални думи “Don’t Worry Baby” минаваме към едноименното ‘Lust For Life’, дует с The Weeknd. И докато в ‘Born To Die’ Лана се чуди дали животът е предначертан или движен от нашите грешки, тук според нея „ние сме господарите на своята съдба и капитаните на душите си“. Този розов поглед си заслужава танца, в който я виждаме в началото на клипа, а по-нататък и с рапъра, покачени върху надписа Hollywood в Ел Ей. Хип-хоп нюансите продължават с останалите гости в албума – слушаме A$AP Rocky в ‘Summer Bummer’ и още веднъж в ‘Groupie Love’ заедно с Playboi Carti. Лана обединява сили и с легендарната Стиви Никс от Fleetwood Mac за песента ‘Beautiful People Beautiful Problems’ и с Шон Оно Ленън в ‘Tomorrow Never Came’, което звучи като Бийтълс в модерен вариант.

Макар и пропити с носталгия, последните две носят и достатъчно светлина, която не позволява да ги определим като мрачни. Линията на заглавието е продължена, но откъде идва тази „жажда за живот“? Отговорът може и да е „най-после щастлива любов“, но за това няма категоричност, а само намек от сестрата на Лана и фотограф за сесията за новия албум – Чък Грант. За Entertainment Weekly споделя: „В личен план тя се чувства страхотно и съм сигурна, че това е повлияло. Албумът е повече за неща извън нея, коментар върху времената.“ Може би след пет години тъгата е напълно излята и време за нови слънчеви хоризонти. Както самата изпълнителка казва: “Първите ми четири албума се отнасяха за самата мен, но този е за феновете ми и мястото, накъдето се надявам, че всички сме се насочили.“

С оглед събитията от 2016 и предизвикателствата пред света в момента, самата Лана е наясно, че на слушателите няма да е излишен малко оптимизъм. Политическото състояние в страната й провокира поне три от песните в албума й. ‘God Bless America – And All The Beautiful Women In It’ е писана преди Женския марш през януари и звучи като химн, който призовава дамите да „останат горди и силни като Lady Liberty“ (образът на Статуята на свободата). В по-директната ‘Is It The End Of America’ посланието е сходно: “If we hold on to hope, we’ll have our happy endin’/When the world was at war before/We just kept dancin.”

Бъдещето е повод за размисъл и в ‘Coachella – Woodstock In my Mind’. Участието й на Коачела, смятан за наследник на Уудсток, съвпада с изстрелването на реактивни снаряди от Северна Корея през април. Това допринася за паралела с фестивала от 1969 и нуждата за връщане към идеята за свобода, любов и мир, която напоследък изглежда по-далечна. Така дори в оптимистичните си парчета Лана мечтае за миналото, което не дава почивка на меланхолията й. Класическа доза Дел Рей чуваме в ‘White Mustang’– там тя отново е в сладко-горчивата люлка на неподходящата любов. Въпреки сладкото име, ‘Cherry’ улавя емоциите в една токсична връзка, която отравя райските градини, поникнали у героинята.

Промяната в нея бележи самоувереното ‘In My Feelings’. В парчето тя поема контрол над себе си и въпреки гамата от емоции, които раздялата предизвиква у нея, слага категоричен край. Стремежът към промяна, този път на по-глобално ниво, е засегнат в ‘Change’, а с ‘Get Free’ е Лана ни допуска отново в личното пространство. Там тя се сбогува с досегашния си печален образ и въпреки войната в ума й, осъзнава, че щастието е избор, който вече е направен. С ‘Get Free’ албумът получава своя happy end, но не и преди да разгледа живота след славата.

’13 Beaches’ е вдъхновен от лятото на 2016, когато Лана минава през 13 плажа преди да намери такъв без папараци. Цигулките, с които започва песента, ни връщат към скръбната грандиозност, типична за певицата, а в началото се чуват реплики на главната героиня от филма „Карнавал на душите“ (1962). Лана очевидно се идентифицира с нея заради невъзможното й спасение от света. Думите от текста “It hurts to love you, but I still love you” обаче не са обръщение към човек, а към музиката и недостатъците, които идват заедно с правенето й. Последиците от славата Лана разглежда и в ‘Heroin’. Полетът на мелодията е приземен с препратки към тъмната американска култура – Чарлз Менсън и хероиновата съдба на рок звезди (в случая бандата Мотли Крю).

‘Lust For Life’ бележи еволюция и изпъква като най-разнообразно звучащия досега албум на певицата, в който вече добре познатите теми започват да изглеждат изчерпани, но и все така грабващи. Ескапизмът, който Лана Дел Рей предлага, продължава да привлича със своята величествена трагичност, примамлива меланхолия и уютна старомодност. Изкушение по Оскар Уайлд, на което устояваш реално, като му се отдадеш фикционално. Клишета – за лоши момчета, дълги пътувания с кола, красив разпад и вечна любов, заснета с Полароид – на които обаче не можем да устоим. Лана Дел Рей те кара да мислиш, че чувството да си дрогиран би трябвало да е това, което изпитваш, докато я слушаш. И не искаш да знаеш дали грешиш. Името й се усеща сладко на езика, гласът й – също толкова в ума, и не ти е нужен друг наркотик.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаАлбумът “To be everywhere is to be nowhere” на Thrice08.01.2018

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър