
Спомняте ли си моментите, когато сте чули за първи път любимите си изпълнители? И аз не всички, но в съзнанието ми е останал случаят с Лана Дел Рей – първият й сингъл ‘Video Games’ по радиото преди да знам за нейното съществуване. Застинах. Това ново ли е, защо звучи като от друго време, коя е жената с изящния глас? Песента приличаше на реквием, изпълнен от някоя сирена към удавник.
Само че удавникът почти винаги се оказва самата Дел Рей. Мазохистичната меланхолия е отличителeн знак на нейната музика, вдъхновена от културата 50-те и 60-те в САЩ. Със своята кинематографичност композициите й звучат като филми, в повечето случаи такива на Дейвид Линч. В тях тя е измамената femme fatale, която въпреки болката остава безпаметно влюбена в мъжете, които са я наранили.
Текстовете й се въртят предимно около тази тема, а емоционалната гама не се отдалечава често от минорната. За едни това прави изпълнителката еднообразна, но за други – специфична и разпознаваема. През годините Лана отнася критики заради ролята на жертва, която отрежда на лирическите си героини, и някои антифеминистки послания като удоволствието от понасяне на насилие (“He hit me and it felt like a kiss” в ‘Ultraviolence’ например). Да не говорим и за спекулациите около вокалните й качества на живо и намесите във външния вид, заради които я сравняват с прелъстителната пееща героиня Джесика Рабит.

Истината обаче е, че който слуша Лана Дел Рей, не го прави най-вече заради (естествено или не) тънкия нос и плътните устни (нищо по-надолу не е натрапвано). Безспорно красива, на сцената тя е повече статична, но винаги излъчваща наситена емоция и с поглед, който разказва истории, когато не е скрит под затворени очи. Парчетата й може и да не носят послание за световен мир, но атмосферата им е това, което завладява.
Драматичният блясък на живота като на кино в ‘Young & Beautiful’, фаталното noir привличане от ‘Blue Jeans’, мечтателното опиянение на ‘American’ и ‘Brooklyn Baby’. От фриволността в ‘Lolita’ през загадъчния мирис на лятна нощ в ‘Summertime Sadness’ и величието на ‘Terrence Loves You’ до делириума на ‘Money Power Glory’. Списъкът е дълъг, но не на последно място е чувството, че в 21 век слушаш музика, сякаш излязла десетилетия преди това. Като добавим цветята в косите и грима от 60-те, с едно натискане на Play се пренасяме там, където поне веднъж ни се е приисквало да живеем.

Ако не е ретро увличането, ще е тъгата. Арфата във ‘Video Games’ звучи като вълни, а когато се огледаш във водата и припознаеш там собствената си меланхолия, неусетно потъваш и после няма излизане. Дори носталгията да не ти е стара приятелка, то тленната човешка природа е нещо, с което всеки се сблъсква. ‘Born To Die’ е името на първия албум на Лана Дел Рей, а едноименната песен е за неизбежната смърт и опитите за удоволствие преди тя да дойде. На обложката виждаме Дел Рей със сериозно изражение, каквото запазва и на снимките за следващите няколко студийни колекции преди да се появи тази от 2017.

Последният диск се казва ‘Lust For Life’ и не само заглавието контрастира на концепцията отпреди пет години. На новата снимка Лана позира пред същия камион от фотосесията за ‘Born To Die’, но този път с широка усмивка. Водещият сингъл от албума също изненадва с оптимизма си – в сингъла ‘Love’ героинята преоткрива радостта от ежедневието, защото е влюбена. Звучи банално, но не и в случая на Лана. Винтидж визията, провлаченото пеене и дълбокият, опушен тембър не са се променили, ала разликата в обичайното настроение е от Марианската падина до Мусала. Докато в ‘Born To Die’ тя мрачно констатира: “Sometimes love is not enough and the road gets tough” и “The road is long, we carry on/Try to have fun in the meantime”, то в ‘Love’ заявява: “It doesn’t matter if I’m not enough/For the future or the things to come/’Cause I’m young and in love”.
След успокоителните финални думи “Don’t Worry Baby” минаваме към едноименното ‘Lust For Life’, дует с The Weeknd. И докато в ‘Born To Die’ Лана се чуди дали животът е предначертан или движен от нашите грешки, тук според нея „ние сме господарите на своята съдба и капитаните на душите си“. Този розов поглед си заслужава танца, в който я виждаме в началото на клипа, а по-нататък и с рапъра, покачени върху надписа Hollywood в Ел Ей. Хип-хоп нюансите продължават с останалите гости в албума – слушаме A$AP Rocky в ‘Summer Bummer’ и още веднъж в ‘Groupie Love’ заедно с Playboi Carti. Лана обединява сили и с легендарната Стиви Никс от Fleetwood Mac за песента ‘Beautiful People Beautiful Problems’ и с Шон Оно Ленън в ‘Tomorrow Never Came’, което звучи като Бийтълс в модерен вариант.
Макар и пропити с носталгия, последните две носят и достатъчно светлина, която не позволява да ги определим като мрачни. Линията на заглавието е продължена, но откъде идва тази „жажда за живот“? Отговорът може и да е „най-после щастлива любов“, но за това няма категоричност, а само намек от сестрата на Лана и фотограф за сесията за новия албум – Чък Грант. За Entertainment Weekly споделя: „В личен план тя се чувства страхотно и съм сигурна, че това е повлияло. Албумът е повече за неща извън нея, коментар върху времената.“ Може би след пет години тъгата е напълно излята и време за нови слънчеви хоризонти. Както самата изпълнителка казва: “Първите ми четири албума се отнасяха за самата мен, но този е за феновете ми и мястото, накъдето се надявам, че всички сме се насочили.“

С оглед събитията от 2016 и предизвикателствата пред света в момента, самата Лана е наясно, че на слушателите няма да е излишен малко оптимизъм. Политическото състояние в страната й провокира поне три от песните в албума й. ‘God Bless America – And All The Beautiful Women In It’ е писана преди Женския марш през януари и звучи като химн, който призовава дамите да „останат горди и силни като Lady Liberty“ (образът на Статуята на свободата). В по-директната ‘Is It The End Of America’ посланието е сходно: “If we hold on to hope, we’ll have our happy endin’/When the world was at war before/We just kept dancin.”
Бъдещето е повод за размисъл и в ‘Coachella – Woodstock In my Mind’. Участието й на Коачела, смятан за наследник на Уудсток, съвпада с изстрелването на реактивни снаряди от Северна Корея през април. Това допринася за паралела с фестивала от 1969 и нуждата за връщане към идеята за свобода, любов и мир, която напоследък изглежда по-далечна. Така дори в оптимистичните си парчета Лана мечтае за миналото, което не дава почивка на меланхолията й. Класическа доза Дел Рей чуваме в ‘White Mustang’– там тя отново е в сладко-горчивата люлка на неподходящата любов. Въпреки сладкото име, ‘Cherry’ улавя емоциите в една токсична връзка, която отравя райските градини, поникнали у героинята.
Промяната в нея бележи самоувереното ‘In My Feelings’. В парчето тя поема контрол над себе си и въпреки гамата от емоции, които раздялата предизвиква у нея, слага категоричен край. Стремежът към промяна, този път на по-глобално ниво, е засегнат в ‘Change’, а с ‘Get Free’ е Лана ни допуска отново в личното пространство. Там тя се сбогува с досегашния си печален образ и въпреки войната в ума й, осъзнава, че щастието е избор, който вече е направен. С ‘Get Free’ албумът получава своя happy end, но не и преди да разгледа живота след славата.

’13 Beaches’ е вдъхновен от лятото на 2016, когато Лана минава през 13 плажа преди да намери такъв без папараци. Цигулките, с които започва песента, ни връщат към скръбната грандиозност, типична за певицата, а в началото се чуват реплики на главната героиня от филма „Карнавал на душите“ (1962). Лана очевидно се идентифицира с нея заради невъзможното й спасение от света. Думите от текста “It hurts to love you, but I still love you” обаче не са обръщение към човек, а към музиката и недостатъците, които идват заедно с правенето й. Последиците от славата Лана разглежда и в ‘Heroin’. Полетът на мелодията е приземен с препратки към тъмната американска култура – Чарлз Менсън и хероиновата съдба на рок звезди (в случая бандата Мотли Крю).

‘Lust For Life’ бележи еволюция и изпъква като най-разнообразно звучащия досега албум на певицата, в който вече добре познатите теми започват да изглеждат изчерпани, но и все така грабващи. Ескапизмът, който Лана Дел Рей предлага, продължава да привлича със своята величествена трагичност, примамлива меланхолия и уютна старомодност. Изкушение по Оскар Уайлд, на което устояваш реално, като му се отдадеш фикционално. Клишета – за лоши момчета, дълги пътувания с кола, красив разпад и вечна любов, заснета с Полароид – на които обаче не можем да устоим. Лана Дел Рей те кара да мислиш, че чувството да си дрогиран би трябвало да е това, което изпитваш, докато я слушаш. И не искаш да знаеш дали грешиш. Името й се усеща сладко на езика, гласът й – също толкова в ума, и не ти е нужен друг наркотик.



