Грешка в кода „2016“ – събитията, които промениха света

Да си го признаем в очите – 2016 година се оказа меко казано драматична. Светът преживя, понесе и обсъди повече неща, отколкото навярно му се искаше. Малко от тях носеха положителен заряд, но поне си струваха. В следващите редове ще ви представим част от всичко това, като единственият критерий, по който подбрахме темите, е медийният шум, който те предизвикаха. Събития, за които някой ден ще разказваме с въздишка на внуците си.

Започваме от Brexit

Снимка: freestocks.org

Няколко месеца преди вота за отделянето на Великобритания от Европейския съюз няма да забравим абсолютната ни убеденост в абсурдността на Brexit и наивната ни вяра в логиката и здравия разум, която дори за секунда не ни позволи да предположим, че подобно нещо реално би могло да се случи. Именно заради тази измамна убеденост за нас Brexit е най-важното геополитическо събитие, случило се не само през 2016, но и в живота на европейското поколение родено след 90-а година. Brexit е от онези събития, които сте чели в учебниците по история, но на които не вярвате, че могат да се случат в настоящето. От онези събития, преди които заспивате в един свят и след които се събуждате в друг – и то напълно буквално. Избрахме да сложим Brexit в тази класация не заради политическия и икономическия аспект на събитието (което предстои да видим), а защото Brexit показа на нас, младите, че животът, който водим като граждани на ЕС – свободите, привилегиите, отворените граници, ценностите, чувството за сигурност и вярата за по-добро бъдеще, не са константа и даденост. Brexit ни зашлеви с мокър парцал и ни изкара от омайния сън, че каквото и да се случва по света, ние ще сме добре, всичко ще се подреди и малката утопия, в която си мислим, че живеем, никога няма да се разруши. За добро и лошо това беше толкова мащабно предупреждение, че (почти) събори къщата ни от карти.

Отвъд Океана отвърнаха с друг шокиращ избор – Доналд Тръмп

Снимка: DonkeyHotey/Flickr


Списание ‘TIME’ направиха Доналд Джон Тръмп своя „Човек на годината“ и трудно може се да оспори титлата му. Ексцентричният милиардер смаза коректността в американския публичен дискурс, надви всичките си опоненти, разкри пълната политическа импотентност на многобройните телевизионни личности, шоумени и знаменитости в Щатите, а от януари ще застане на президентското кресло. По всичко личи, че за избирателите, които го подкрепиха с надежда за промяна и подобрение на ситуацията за средната класа, ще има само разочарования – дотук кабинетът, който Тръмп гради, прилича на клуб за расисти, милиардери и възрастни, богати, бели мъже като цяло. Няма съмнение обаче, че скандалната му кампания пренаписа политическите правила в Съединените щати и създаде парче изключително любопитна съвременна история. Остава въпросът как историята ще продължи и как ще запомни президента Доналд Тръмп.

Тъгувахме заедно

Три европейски столици, маркирани със символа и мириса на смъртта. Три града, които станаха жертва на това, което се случва в Близкия изток от години – а именно война с екстремисткия ислямизъм. Трагично и ужасно е, че такива атентати се случиха в сърцето на Европа, в която се опитахме да създадем мултикултурен мир и разбирателство. При поредната бомба, престрелка или камион убиец, медиите сякаш заглъхват. Произхода и името на извършителите не се съобщава до последно. Гризем нокти и си казваме „може би са те“ (да, те – мюсюлманите, бежанците, емигрантите). Създава се напрежение, а когато реално трябва да се говори за това, което се случва, медиите продължават да ни плашат с броене на трупове, докато правителствата мълчат, а повечето от нас сочат обвинително с пръст! После поставяме цветя, палим свещи и продължаваме до следващата атака, пак по Коледа. Това е трагично, но и донякъде логично, тъй като именно нашите европейски правителства години наред поддържаха Съединените щати в техните измислени войни за петрол в близкият изток. Това, което се случва в Ница, Брюксел и Берлин, за хората от Мосул и Алепо е ежедневие. В момента Европа трепери от ислямския терор, който обаче като статистика представлява едва 10% от терористичните атентати в историята на Европа. И докато баските и ирландските въпроси, провокирали редица атентати в близкото минало, отдавна са решени, то 2016-а ни напомня с кървави сълзи, че е време да започнем да работим и по разрешаване на ислямския въпрос.

Изпратихме и много талантливи артисти

Снимка: Paul Townsend/Flickr

Дейвид Боуи беше музикантът с многото лица. Менеше стилове с лекота и всеки негов нов експеримент се увенчаваше с успех. Отиде си като един от най-продаваните артисти в света и ни остави богато разнообразие от вечни хитове, измежду които ‘Space Oddity’, ‘Let’s Dance’, ‘Rebel Rebel’ и ‘Under Pressure’.

Ако името Джордж Мартин не ви говори нищо, то „Петият Бийтълс“ със сигурност ще ви накара да се сетите за легендарния продуцент на ливърпулската четворка. Мартин не просто помага за първия договор на Бийтълс през 1962, но и участва във всеки един от албумите им от ‘Love Me Do’ до великолепния ‘Abbey Road’. През март напусна този свят на 90.

Принс. Всичко, което казахме за Боуи, важи и тук. Още един от най-екстравагантните иноватори в музикалния свят. Спечелил безброй признания и награди, сред които седем пъти „Грами“, той почина на 57-годишна възраст. Винаги ще помним и пеем негови парчета като ‘Purple Rain’, ‘Kiss и ‘Cream’.

Поезията е доказателството за живота.“ А какво по-голямо доказателство от стиховете и музиката на Ленард Коен? Поет, писател, композитор, дори художник, талантът му е толкова ярък, а гласът – толкова специфичен, че творчеството му ще остане още много животи след него.

И тъкмо когато човек е решил, че повече няма какво лошо да се случи до края на годината, навръх Коледа един от пионерите на съвременната поп музика, Джордж Майкъл, изигра последния си танц под съпровода на саксофоните от Careless Whisper. За последно удариха и звънчетата в Last Christmas’. Няма да забравим и заразителния ритъм в Wake Me Up Before You Go-Go, както и дръзкия призив към свобода без срам във Freedom ’90. Остава ни да таим вяра, че 2017 ще бъде по-благосклонна, без да ни отнема толкова идоли и любимци.

Умря и една дългогодишна шега, след като Ди Каприо спечели своя „Оскар

С определянето в чии ръце да отиде „Оскар“-ът за главна мъжка роля Академията сложи край на един от най-популярните онлайн майтапи –за Леонардо Ди Каприо и постоянно изплъзващата му се статуетка. В нощта на 28 срещу 29 февруари най-накрая видяхме актьора с наградата в ръка и това за първи път не беше Фотошоп. Определено най-очакваният момент от бляскавата церемония, както и нейната кулминация – уловените от камерите сълзи на радост, както в очите на многобройните му фенове, така и в тези на най-добрата звездна приятелка на Ди Каприо от 20 години насам – Кейт Уинслет. Актьорът получи заветната награда при своята пета номинация за ролята си в „Завръщането“ на Алехандро Иняриту. Лентата бе един от фаворитите през тазгодишния сезон, сочен и за най-вероятен победител в категорията за филм. Нататък историята я знаете – на следващия ден в интернет бе само Лео.

Наградите не спряха дотук – Нобеловия комитет шокира света с Боб Дилън

Снимка: Wikipedia


В сферата на литературата голямата изненада тази година бе избраният за носител на Нобелова награда за литература Боб Дилън. Дилън е първият текстописец, който получава престижната награда. Шведският Нобелов комитет присъжда наградата на Дилън „заради това, че създаде нов поетичен изказ в богатата американска музикална традиция“.

Боб Дилън е сред най-влиятелните артисти на ХХ век – изпълнител и текстописец, чиято кариера започва през 60-те, а самият той е определян като „историка на американските проблеми“. Дилън е изключение в историята на престижната награда – успял да вплете в едно музика и текст, надскочил границите на жанра и любимец на милиони хора по света. Освен с Нобелова награда, Дилън е отличен с “Грами”, “Оскар” и “Златен глобус”, включен е в Залата на славата на рокендрола, а класацията на списание „Ролинг Стоун“ го определя като вторият по значение изпълнител в историята на популярната музика след Бийтълс.

Изживяхме и голяма (но доста краткотрайна) лудост с Pokemon GO!

Pokemon GO! Сещате се, нали? Какво обаче възроди Покемон манията и стана причина за експоненциално нарасналите тегления на играта през първите седмици от пускането ѝ? Като за начало се налага да отдадем дължимото на упоритата реклама и страховито разразилия се hype. Използваната от приложението технология сама по себе си не бе твърде революционна. Нито пък геймплеят, ако трябва да сме честни. Но старата слава на марката, комбинирана с превъзходно таргетирана кампания, стори чудеса.

Но, уви, народната мъдрост никога не е била по-вярна – колкото по-високо се изкачиш, толкова по-тежко падаш. Pokemon GO покори рекорди. Защо тогава славата му угасна така рязко? При по-критично вглеждане откриваме, че причините никак не са много. На първо място можем да сложим простичкия факт, че огромен процент от хората изтеглиха приложението, просто защото бе… ами, модерно. Почти 80% от първата вълна играчи бяха новоизлюпени или псевдо-фенове на поредицата и не се чувстваха достатъчно обвързани с нея и следователно – достатъчно лоялни. Но в същото време немалка част от заклетите почитатели също прибраха покедекса след третия месец. Което ни отвежда до следващия проблем – гореспоменатия геймлей. Сред първоначалната критика на играчите много ясно се откроиха няколко основни точки – липсата на битки между играчите извън създадените за целта зали, твърде опростената и монотонна система на залавяне, свръхтрафикът и претоварването на сървърите, бързо изтощаващата се батерия и неусъвършенстваната система за локализиране. Всички те превърнаха Pokemon GO в тежка и изнервяща игра. И макар тя да притежава(ше) неоспорим чар, решаващите въпросните проблеми пачове дойдоха твърде късно. Все още можете да откриете някой заблуден фен, хвърлящ покеболи в градския транспорт. Но ще е нужно наистина генерално нововъведение, за да бъде съживена манията по приложението.

Светът отново беше футбол с Лестър

Снимка: cdn-s3.si.com


През 2016 година се проведе поредното Европейско първенство по футбол, което помогна на Кристиано Роналдо да попълни колекцията си, добавяйки и трофей с националния отбор към безбройните награди, които е печелил. Това обаче не беше най-интересното от годината. В Англия едно събитие тотално пренаписа футболната история. Скромният тим на Лестър, напук на всякаква логика, статистика и здрав разум, спечели титлата в най-оспорваното първенство на света – Висшата лига на Англия. Букмейкърите оценяваха с 5000 към 1 вероятността това да се случи, като дори приключването на поредицата „Бързи и яростни“ ни се струваше по-възможно. Само че, о, чудо! Лестър предори конкуренцията и ни даде възможност да разказваме след десетилетия на внуците си историята за това как не бива никога да се предават и че могат да постигнат всичко, ако вярват в себе си. Най-великият сезон и шампион в историята на английския футол!

За финал, като по български

Илюстрация: Александър Кълбов

Знаете ги онези китайски хороскопи, според които всяка година преминава под определен знак, нали? Според азиатците 2016 е годината на маймуната, а източните астромъдреци ни предупредиха за нея – решаване на проблемите, преодоляване на трудностите и независимост. Изглежда обаче при нас българите това въобще не сработи, сякаш имаме друга, съвсем различна система със свои закони. И ако трябва да изберем знак за 2016 година, аз залагам на “разделението”.

Не, че то от дълго време насам ни е напускало като общество, но тази година се задълбочи още повече. И ескалира.

Не ни стигат типичните неща, които ни разделят, като започнем от това кой от кой отбор е и стигнем до политическата принадлежност (доста простовата за демократичния модел, който уж следваме), но сякаш тази година хората целенасочено търсеха явление (без значение дали културно, или обществено значимо), за което да се разделят и изпокарат.

Всъщност съм далеч от мисълта, че трябва да сме единодушни по всеки въпрос, но това, което ме жегва, е прекалената двуполюсност. Залитането към крайностите, което води до загуба на разума и човечността. Защото проблемът беше не че сме разединени, а че не потърсихме поне малко среднина.

Фейсбук, който завзе огромна част от персоналния ни живот играеше ключова роля по показване на общественото мнение и разслоение… За поредна година спорихме кои празници да празнуваме: Зарезан и Бдителите или Св. Валентин и Хелоуин. Отново се появи изкуствен конфликт (както преди години разколът – пушачи срещу непушачи). Този път бяхме карнисти срещу вегани. Дотолкова, че вторите излязоха да правят шоу по улиците.
Бежанската вълна ни е заляла още преди десетина години, но точно през 2016 едни от нас решиха да ги гонят и преследват (при това екстремно с бъгита), а пък други се впуснаха да ги защитават дотолкова, че започнаха да осъждат българския народ и да му лепят етикети като „расистки“, „негостоприемен“, „нетолерантен“ и т.н.

При всеки един етнически конфликт една част от обществото се застъпваше твърдо зад ромите, а друга просто искаше да ги вкара в газова камера. Расовата омраза продължи да се задълбочава толкова, че се стигна дотам дори при масовите трагедии хората да се разцепват. Дотам, че едните пращаха DMS-и, а други омаловажаваха жертвите (защото били с турски имена).

Не ни стигаха тукашните разпри, но чуждестранните въпроси задълбочиха разцеплението ни. Дали Великобритания да напусне ЕС? Дали Тръмп, или Клинтън? Близки един на друг хора се разприятеляваха в социалните мрежи, в обсъжданията – псувните надделяваха над аргументите. Изборите ни отново показаха, че сме само „червени“ и „сини“. Дори нещата, които се очакваше да ни забавляват, като играта Pokemon Go, ни хвърлиха в яростни пререкания.

Дори 365 дни няма да ми стигнат да изброявам всички конфликти, защото те бяха не само ежедневни, те се появяваха във всеки час. Дори когато една разхайтена малолетна поп певица (която не би следвало да получава никакво внимание) пуснеше по-разголена снимка.

Равносметката е ясна. В годината на маймуната станахме самите ние на маймуни. Да, разправиите ни превръщат в примитиви, а идеята не е ли да движим напред. Не само технологично, но и нравствено. Екзистенциално.

Тъжното май е, че разделението не е спирало да ни тресе. Грешка в кода и тази година… А дали е случаен или умело придвижван процес? А под какъв знак ще мине следващата година? Всичко е в нашите ръце!

По текста работиха: Димитър Панайотов (частта за Brexit), Георги Петров (за Доналд Тръмп), Васил Мирчев (за терористичните атаки в Европа), Габриела Канджева и Момчил Русев (за музикалните изпълнители), Деница Димитрова (за Лео ДиКаприо), Емилия Найденова (за Боб Дилън), Александър Кълбов (идея, илюстрация и Pokemon GO), Теодоси Тончев (за Лестър и редакция) и Делиян Маринов (като за финал).

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to