„Театър, любов моя“: в душата на четири актриси

03.10.2018
Varna Buddies 2019 Summer Edition

На 23 септември за първи път пиесата „Театър, любов моя“ беше изиграна на берлинска сцена по покана на „Арт театър“. Постановката е по текст на Валери Петров и е откровен разказ за радостите и неволите на това да бъдеш акриса през перспективата на четири различни героини, които се разкъсват между своите „333 души“. На добрите математици сигурно вече им е светнало, че това е половината на „дяволското“ число – 666. Ангели, дяволи, слава, завист, разочарования, приятелство, любов… пиесата е един коктейл от чувства, от който ти омекват краката и който те удря право в сърцето. С талант и искреност го поднасят Касиел Ноа Ашер, Красимира Кузманова, Лилия Маравиля и Стефка Янорова, а и как да не са искрени – не е ли това животът им?! Опиянена от сюжета, решавам, че и моето интервю трябва да е креативно и вълнуващо. След края на постановката събирам актрисите в кръг като пред индиански огън и ги карам да си представят, че театърът е човек и да отговарят на въпросите с тази мисъл наум. Така започваме разговора за любовта към театъра – от пеперудите в корема до абсолютното разрушение и прераждане. Не им трябва много време, за да превключат на вълната на това нетипично интервю. Искрени са, а и как не – не е ли това животът им?!

Карина Николова: Как се чувствате в Берлин?

Красимира Кузманова: За Лили и мен посещението тук е дебют. / смеят се/ Двете сме идвали в Германия, но бяхме минали само през Лайпциг и не стигнахме до Берлин. Тогава още бяхме студентки и пътувахме за Гисен на студентски фестивал с постановки на Галин Стоев. Берлин е прекрасен град!

Лилия Маравиля: А Касиел и Стефка са снимали в Берлин.

К.Н.: Какви са първите ви впечатления от града?

Красимира: Чудна архитектура, има някаква свобода във въздуха, в сградите, в хората. Докато се разхождах из града преди представлението, всичко много, много ми хареса. Чувствах се развълнувана през цялото време.

Лилия: Берлин е един спокоен, подреден град, достоен да е центърът наОбединена Европа.

К.Н.: Нека да поговорим за Театъра. Представихте ли си го като вашия любим?

Стефка Янорова: Няма какво да си го представим, той си е такъв! /всички кимат и казват „Да“/

Лилия: Ежедневие. /смее се/

К.Н.: Звучи като брак.

Лилия: Ами ние направо сме бракувани с Театъра!

Красимира: Брак и любовна връзка….

Стефка: И обич…

Лилия: И ревност!

Красимира: Понякога има и скандали, както и желание за напускане и раздяла.

Лилия: Да, и през divorce минаваме… /всички се смеят/ През всичко, всичко.

Стефка: Аз пък най-мразя, като чуя въпроса: “Ауу, на работа ли отиваш?”. За мен Театъра не означава думата работа, която свързваме с нещо, което не ти е на сърце…

Лилия: Да, затова е по-правилно да се каже „отивам да играя“. Спомням си, че покойният ми баща винаги казваше: „Абе, Лили, ти никога не отиваш на работа, ти отиваш да играеш!“ /всички се смеят/, а аз пък отговарях: „Ами така е, такава работа съм си намерила!“.

К.Н.: Най-хубавата работа е онази, която не възприемаш като работа.

Стефка: Това обаче не означава, че професията ни е лека и не изисква никакви усилия или че е вечно забавление.

Лилия: Само когато отиваме на представления, се чувства тази голяма любов, иначе си е сериозна, къртовска работа. Работа е, наистина! Може би да бъде истински натоварващата и физически, и психически, но пък в същото време ни и зарежда. След всяко представление си като феникс, възраждаш се от пепелта, отиваш на ново място, подготвяш нова роля, започваш пак от нулата и пак градиш. Все едно, че раждаш едно детенце и си го отглеждаш…

Красимира: Отново се тормозиш, отново не спиш нощем, отново крещиш понякога вкъщи, когато не ти се получават нещата, а всички се опитват да те успокоят /всички се смеят/. И така до следващия път, но премиерата винаги оправдава всичките грижи.

Стефка: Всъщност не, невинаги. Като в любовна връзка е. Когато обичаш много, приемаш всичко на живот и смърт. Не можеш да отминеш тревогите с лека ръка и с едно лесно „Е, спокойно, де. И това ще мине!“. /засмива се с лека тъга/

К.Н.: Всеки път е като за първи път?

Стефка: Абсолютно всеки път, както и след всяко представление, понеже знаеш, че всичко се случва на мига. После – край, представлението свършва. Даже понякога съм правила експеримент да изляза на сцената след представление, след като са махнали декорите и светлините са изгаснали. Картинката е много зловеща, много потискаща и тъжна.

К.Н.: А кога се влюбихте в театъра за първи път?

Касиел Ноа Ашер: Когато се запознах с класа си и с професора си. Дотогава, въпреки че съм от актьорско семейство, това ме плашеше и смятах, че мястото ми не е там. Когато обаче Коко Азарян ни събра и разбрах, че всеки един като мен е индивидуалист, има собствено мнение и не е страхлив, се успокоих, че това са моите хора. Това не се отнася само за класа ми от тогава. В годините продължавам да се запознавам с подобни хора. Благодарение на това представление например открих хората, които са ми най-близките в момента и с които мога да споделя и радости, и кофти моменти. Каквото и да си говорим, Театъра е една „адова дупка“, от която трябва с големи усилия да се извлечеш за косата и да се оттласнеш в рая. Ние всичките /поглежда останалите/ познаваме тези два контраста и можем да се разберем дори без думи, да си поплачем, да се прегърнем, да се скараме, да се бием… И какво по-хубаво?! Това е голямата любовна връзка…

Красимира: И после започваме отначало да се обичаме /всички се смеят/

Стефка: … както видяхте на представлението днес. /всички се смеят/

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon

Карина НиколоваДа популяризираш българския театър в чужбина - интервю с Катя Костова06.04.2018

Още от Под Моста

Калоян ГуглевНа кого е нужен руският сериал „Чернобил“?Кино