„Театър, любов моя“: в душата на четири актриси

03.10.2018

На 23 септември за първи път пиесата „Театър, любов моя“ беше изиграна на берлинска сцена по покана на „Арт театър“. Постановката е по текст на Валери Петров и е откровен разказ за радостите и неволите на това да бъдеш акриса през перспективата на четири различни героини, които се разкъсват между своите „333 души“. На добрите математици сигурно вече им е светнало, че това е половината на „дяволското“ число – 666. Ангели, дяволи, слава, завист, разочарования, приятелство, любов… пиесата е един коктейл от чувства, от който ти омекват краката и който те удря право в сърцето. С талант и искреност го поднасят Касиел Ноа Ашер, Красимира Кузманова, Лилия Маравиля и Стефка Янорова, а и как да не са искрени – не е ли това животът им?! Опиянена от сюжета, решавам, че и моето интервю трябва да е креативно и вълнуващо. След края на постановката събирам актрисите в кръг като пред индиански огън и ги карам да си представят, че театърът е човек и да отговарят на въпросите с тази мисъл наум. Така започваме разговора за любовта към театъра – от пеперудите в корема до абсолютното разрушение и прераждане. Не им трябва много време, за да превключат на вълната на това нетипично интервю. Искрени са, а и как не – не е ли това животът им?!

Карина Николова: Как се чувствате в Берлин?

Красимира Кузманова: За Лили и мен посещението тук е дебют. / смеят се/ Двете сме идвали в Германия, но бяхме минали само през Лайпциг и не стигнахме до Берлин. Тогава още бяхме студентки и пътувахме за Гисен на студентски фестивал с постановки на Галин Стоев. Берлин е прекрасен град!

Лилия Маравиля: А Касиел и Стефка са снимали в Берлин.

К.Н.: Какви са първите ви впечатления от града?

Красимира: Чудна архитектура, има някаква свобода във въздуха, в сградите, в хората. Докато се разхождах из града преди представлението, всичко много, много ми хареса. Чувствах се развълнувана през цялото време.

Лилия: Берлин е един спокоен, подреден град, достоен да е центърът наОбединена Европа.

К.Н.: Нека да поговорим за Театъра. Представихте ли си го като вашия любим?

Стефка Янорова: Няма какво да си го представим, той си е такъв! /всички кимат и казват „Да“/

Лилия: Ежедневие. /смее се/

К.Н.: Звучи като брак.

Лилия: Ами ние направо сме бракувани с Театъра!

Красимира: Брак и любовна връзка….

Стефка: И обич…

Лилия: И ревност!

Красимира: Понякога има и скандали, както и желание за напускане и раздяла.

Лилия: Да, и през divorce минаваме… /всички се смеят/ През всичко, всичко.

Стефка: Аз пък най-мразя, като чуя въпроса: “Ауу, на работа ли отиваш?”. За мен Театъра не означава думата работа, която свързваме с нещо, което не ти е на сърце…

Лилия: Да, затова е по-правилно да се каже „отивам да играя“. Спомням си, че покойният ми баща винаги казваше: „Абе, Лили, ти никога не отиваш на работа, ти отиваш да играеш!“ /всички се смеят/, а аз пък отговарях: „Ами така е, такава работа съм си намерила!“.

К.Н.: Най-хубавата работа е онази, която не възприемаш като работа.

Стефка: Това обаче не означава, че професията ни е лека и не изисква никакви усилия или че е вечно забавление.

Лилия: Само когато отиваме на представления, се чувства тази голяма любов, иначе си е сериозна, къртовска работа. Работа е, наистина! Може би да бъде истински натоварващата и физически, и психически, но пък в същото време ни и зарежда. След всяко представление си като феникс, възраждаш се от пепелта, отиваш на ново място, подготвяш нова роля, започваш пак от нулата и пак градиш. Все едно, че раждаш едно детенце и си го отглеждаш…

Красимира: Отново се тормозиш, отново не спиш нощем, отново крещиш понякога вкъщи, когато не ти се получават нещата, а всички се опитват да те успокоят /всички се смеят/. И така до следващия път, но премиерата винаги оправдава всичките грижи.

Стефка: Всъщност не, невинаги. Като в любовна връзка е. Когато обичаш много, приемаш всичко на живот и смърт. Не можеш да отминеш тревогите с лека ръка и с едно лесно „Е, спокойно, де. И това ще мине!“. /засмива се с лека тъга/

К.Н.: Всеки път е като за първи път?

Стефка: Абсолютно всеки път, както и след всяко представление, понеже знаеш, че всичко се случва на мига. После – край, представлението свършва. Даже понякога съм правила експеримент да изляза на сцената след представление, след като са махнали декорите и светлините са изгаснали. Картинката е много зловеща, много потискаща и тъжна.

К.Н.: А кога се влюбихте в театъра за първи път?

Касиел Ноа Ашер: Когато се запознах с класа си и с професора си. Дотогава, въпреки че съм от актьорско семейство, това ме плашеше и смятах, че мястото ми не е там. Когато обаче Коко Азарян ни събра и разбрах, че всеки един като мен е индивидуалист, има собствено мнение и не е страхлив, се успокоих, че това са моите хора. Това не се отнася само за класа ми от тогава. В годините продължавам да се запознавам с подобни хора. Благодарение на това представление например открих хората, които са ми най-близките в момента и с които мога да споделя и радости, и кофти моменти. Каквото и да си говорим, Театъра е една „адова дупка“, от която трябва с големи усилия да се извлечеш за косата и да се оттласнеш в рая. Ние всичките /поглежда останалите/ познаваме тези два контраста и можем да се разберем дори без думи, да си поплачем, да се прегърнем, да се скараме, да се бием… И какво по-хубаво?! Това е голямата любовна връзка…

Красимира: И после започваме отначало да се обичаме /всички се смеят/

Стефка: … както видяхте на представлението днес. /всички се смеят/

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon

Стажанти на "Под Моста"Театър по време на война12.05.2015

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE