ПМ: Николай, споделяш стихотворенията на стотици известни и неизвестни наши творци. Как успяваш да ги намериш и накараш да споделят творчеството си?

Н: Социалните мрежи предоставят  неограничени възможности за откриване и избор на безкрайно много автори. В отношенията си с тях залагам на естествен тип комуникация, опитвам се да ги мотивирам и да изведа от тях възможно най-доброто, да им помагам чисто езиково, педагогически и приятелски. И най-важното в общуването с един автор е искреното отношение, топлината, която му позволяваш да почувства от твоя страна, сърцето, част от което влагаш, без маски, в подобен тип общуване. Когато забележа талант, винаги се опитвам да го побутна мъничко, а понякога дори да го подритна напред, ако се налага. С много от младите автори съм и личен приятел, което не ми пречи да им посочвам слабостите по пътя към развитието им и акцентите, върху които трябва да наблегнат в произведенията си. Градивната критика е полезна, за разлика от предубедените нападки и унижение, на които редица утвърдени или не автори подлагат младите таланти, на които подавам ръка. Това е крачка назад в развитието не само на един млад автор, но и на литературата ни като цяло, понеже съм емоционален тип творец и човек, не бих казал, че някога бих се примирил с подобно отношение. По-възрастните творци трябва да разберат и приемат, че младите живеят в един друг свят, различен от техния, и тъкмо от него черпят своите собствени светове, образи и вдъхновение. По-младите автори, разбира се, трябва да изпитват и изразяват нужното уважение към поколенията преди тях, но в никакъв случай да правят стъпка назад, като им подражават, с цел да им се харесат.

ПМ: Габриела, какво е нужно за един съвременен автор за да пробие? Въобще нужно ли е?

Г: Винаги ще е по-лесно, ако имаш познати в тази област. Ако пък си случайно дете с талант, е хубаво да се участва в конкурси, да се ходи на литературни четения, да си създадеш страница или блог, където да разпространяваш свои неща. Целта е името ти да се чува, нещата да се харесват и тогава могат да ти се отворят доста вратички към издателства и проекти. Добрата литература трябва да се издава и чете. Жалкото е, че и посредствените произведения и автори, благодарение средствата на рекламата, с които разполага съвременният свят и България, не прави изключение, успява да се възползва от възможността да се наложи като продукт и в много случаи да измести фокуса на качеството към себе си, като единствен избор и скрит монопол.

ПМ: Николай, някои емблематични поети като Вапцаров имат една единствена стихосбирка и все пак са оставили своя сериозен белег в историята, не само на литературата, но и по принцип. В наши дни има поети, които публикуват книги постоянно, но остават незабелязани. Кое прави един автор именит?

Н: Четат се нещата на хвалените автори, на рекламираните, независимо дали са шедьоври или не. Другата причина е в самите творби. Ако те не са в крак с времето си е много вероятно да не се харесат от читателя. Актуалните теми и проблеми винаги са на мода и се четат от мнозинството. Римата отстъпва пред белия  стих в момента. В страните от Европа и света дори отдавна не съществува писане в рима, изключение правят някои части от Русия. Начинът на представяне е вече трета причина за забелязване.  В социалната мрежа например често се прибягва, с цел подсилване въздействието от прочита на дадено произведение, на съчетаването му с определени ефектно изображение. Което е нож с две остриета. Понякога изображението надвишава значително като качество самото произведение и това остава незабелязано, заради ефекта на тяхното съчетание.

ПМ: Габриела, кое е нещото, за което поетите у нас най-често пишат?

Г: Вечните житейски въпроси. Любов, екзистенциални теми, бит, политика. Сексът и еротиката вече не са табу и любовта като централна тема и образ все повече отстъпва пред тях, макар много автори да вярват, че чрез секса пишат за любов, заблудени от лесния достъп до голотата в телевизионен или литературен вариант.

ПМ: Габриела, а коя тема според теб остава пренебрегната и има нужда от повече внимание?

Г: Моралът на хората. Добрините са рядкост в ежедневието ни  и е хубаво да се пише по нещо и за това. Независимо дали като копнеж  или наблюдение.

ПМ: Николай, в свят, в който ежедневно се „бълват” хиляди стихове, е неминуемо много от тях да се „преповторят” и обезличат. Какво мислиш цялостно за авторското право. Не само от законова гледна точка, но и от личностна?

Н: Да прочетеш нечий стих и да те вдъхнови за твой собствен е нормално. Да „крадеш“ образ или чувство, но да го представяш през своята гледна точка. Това само може да доразвие първоизточника на вдъхновение. Ако вече се ограби дословно самия стих и като изказ, и като идея, което не е неприсъщо днес, в търсене на криворазбрана слава, тогава става въпрос за класически случай на плагиатство. Японците, които пишат хайку, имат традиция да заемат първия ред от класически стих и да създадат на основата му съвсем различно произведение. За тях това е израз на почит и уважение към автора, когото цитират и на чиято основа създават свой собствен текст. Подобно уважение рядко се наблюдава между българските автори, което е и една от причините за изгубената връзка между поколенията.

ПМ: Смяташ ли, че има достойни съвременни родни автори (не само поети), които да бъдат включени в учебната програма?

Г: Разбира се.  Литературата, която се изучава в учебните програми, е на ниво, но в днешни дни не е съвсем актуална. Младите хора биха се впечатлили повече от по-съвременни автори и стилистиката, в кoято са написани, защото е част от времето, в което те самите живеят. Качествена литература се пише и сега и по нищо не отстъпва на изучаваната, затова е време да се добавят и нови произведения.  Вярвам, че и сред авторите, които се налагат от Нова социална поезия има и ще има творци, които заслужават да заемат своето заслужено място в учебната програма сега или утре.

ПМ: Николай, за много хора поезията е свобода на изразяване – не само на идеи, но и форма на писане. Ето защо е и толкова масово популярен белият стих. Дотолкова, че измества „класическия” тип произведения – с рима? Липсват ли ти? Смяташ ли, че след време те отново могат да се върнат „под прожектора” и авторите да се насочат към тях?

Н: Съмнявам се това да се случи, освен ако не се получи свръх пренасищане на литературата с бял стих и римата не се яви като бунт спрямо тази система. Но самата рима е вид режим и трудно би се възродила като тип опониране на свободата, която дава белият стих, независимо от широката му употреба.

ПМ: Габриела, много хора творят по свое усмотрение. Това е белегът на времето и той краси (или грози както смятат някои хора) всяка сфера на изкуството – рисуването, писането, музиката и т.н. Що се отнася до поезията – трябва ли все пак да има някакви правила, които да следва една поетична творба и кои са те?

Г: Целта на произведението е да докосне читателя по един или друг начин. Ако това се осъществи, няма значение как е написана творбата, с какви думички, на колко реда и т.н. За мен не важат строгите правила в една поетична творба.

ПМ: Габриела, много хора посочват липсата на ритъм като пример за зле написано стихотворение. Не смяташ ли, че щом съществува белият стих, в който няма рима (и все пак това е добре прието), е справедливо да има и такъв тип стих – без ритъм?

Г: Разбира се, дори с едно изречение мога да го докажа:

„Мечтите са безплатни, но бедните ги плащат най-скъпо.”

Формата на изява няма голямо значение. Важното е какво се казва вътре. Ако то е стойностно, няма как да не бъде забелязано от читателя на качествена литература.

ПМ: Николай, кои са любимите ти български и чуждестранни автори и книги?

Н: По принцип избягвам да изразявам мнение и лични предпочитания по този въпрос. Все пак заради актуалните теми и послания, които носят в себе си, бих искал да посоча няколко книги, на които е добре, според мен, да бъде обърнато внимание. От чуждестранните – „Земя на хората“ и „Нощен полет“ на Антоан Дьо Сент Екзюпери. Наричам Екзюпери поетът на небесния език, един пилот, който владее еднакво добре думите на земята, от която идва, и крещящото мълчание на небето, към което се издига. Брет Истън Елис с „Американски психар“ и „Лунен парк“ – за мен две съвременни класики, в които по блестящ ноар стил, на ръба на реалността и халюцинацията, са залегнали и са развити до маниакално съвършенство темите за отчуждението и самотата в пренаситения от информация и амбиции за кариера съвременен свят. В  България Иво Иванов с „Кривата на щастието“ и „Правилата на играта“. Две книги, разказващи истории на изключително силни хора, постигнали невероятни неща, благодарение на волята и духа си, и оставили диря след себе си. В световната литература трудно може да бъде намерен аналог на подобна емоционална наративност, създаване на усещане и поетика отвъд прозата, описваща наглед обикновени съдби, постигнали необикновеното. И Десислава Николова – Деси Нико с „Алиса и петък вечер“. Това е първата книга в българската литература, успяла да мине далече отвъд жанровете и стандартите, които обединява в себе си- проза, поезия, филм, видеоклип, музикално произведение, афоризъм и т.н. Книга задължителен наръчник за всеки растящ, млад човек, който се намира в труден в живота си период и отчаяние, книга, която дава надежда и красота, отвъд болезненото израстване на личността. Книга и за порасналото поколение – за да си припомни пътя, по който е вървяло, към себе си. И да се усмихне отново по детски.

1|2