Литература

Откъс от „Няма“ на Мариуш Шчигел

28.09.2021

Мариуш Шчигел (1966) е един от най-превежданите писатели и най-известните репортери в Полша; носител на над двайсет награди, сред които Европейската награда за книги (2009) и  „При Амфи“ (2008) за „Готланд“ (2009), на наградите „Анджей Войчеховски“ (2013) и Гранд Прес (2013), както и на голямата полска литературна награда НИКЕ и награда НИКЕ на читателите (2019) за настоящия том с кратки разкази „Няма“ (2019). От 1990 г. е репортер на в. „Газета виборча“. Днес Шчигел пише книги и чете лекции в собствения си Институт по репортаж във Варшава.

В „Няма“ Шчигел художествено интерпретира истории за отсъствието, липсата и загубата в различните им форми – за това какво се случва, когато нещо го няма. Когато някой го няма. Когато миналото вече го няма. Когато паметта е загубена и вече я няма. Когато няма вилици за сирене. Когато няма любов. Когато няма живот. Или я няма приказката. Или го няма точният цвят. Когато няма комисионна. Или няма гроб. Няма сестра. Няма дръжки на вратите. Когато няма сини лалета. И когато няма „няма“. Шчигел пише за хора от различни светове: чешки поет; полски писатели близнаци, които се преструват, че не са евреи; пенсионер, продал имота, защото идва краят на света; украински войник, полски счетоводител, албански художник, чиито картини не са изразявали правилния оптимизъм при комунизма; израелски писател, полски скулптор; жена, която бие дете, но остава учителка; а също и собствения баща на Шчигел. Над книгата виси съветът на великата Хана Крал: „Всичко трябва да има своята форма, своя ритъм, г-н Мариуш. Особено отсъствието“.

След „Готланд“ и „Направи си рай“, „Няма“ е третата книга на Шчигел, която излиза на български език с логото на издателство „Парадокс“.

МНОЖЕСТВО МЪЖКИ СЦЕНИ 

СЦЕНА 1

Тримата заедно стигат до колата. 

  • Кой сяда с него отзад? – пита Шофьорът.

Отваря задната врата: фигурата с подвити крака – омотана в предпазно фолио на мехурчета и опасана със скоч – лежи на седалката. Изпод фолиото стърчат боси стъпала. 

  • Уф! Имам лоши асоциации след убийството на онзи полски шофьор на камион в Берлин… – казва този, който вече е искал да седне отзад. 
  • Сядай – решава Шофьорът. – Аз малко ще го преместя. Няма да пътуваме дълго, десетина минути, ще издържиш. 

СЦЕНА 2

От записа, направен в колата:

Пътник 1 към пътник 2: – Мърда ли?

Пътник 2: – Неее. 

Шофьорът: – Първо ще паркираме при филхармонията. Ще излезем само ние, ще огледаме терена. Като се влиза с кола от „Злота“ в тунела под „Маршалковска“, над тунела има оберлихт. Ще идем първо да огледаме. Няма веднага да влизаме с автомобила. Ще ви покажа мястото отгоре, ще се върнем спокойно в колата и чак тогава ще потеглим към тунела. 

Пътник 1: – Как ще го извадим, без никой да разбере?

Шофьорът към Пътник 1: – Имам един начин, винаги работи. Спирам колата, слагам триъгълник, вадя резервната гума и детско столче…

Пътник 1: Нямаме дете. 

Шофьорът: – Не ни и трябва. Столчето и триъгълника изпращат положителен сигнал. Само никой да не спре, да иска да помага. Затова ще застанеш с телефон в ръка и ще се правиш, че говориш с някого. 

Пътник 1: – Добре. 

Шофьорът: – Тогава изглежда все едно викаш помощ. Тоест, справяш се и никой няма да ти досажда… Обаче говориш по телефона и през цялото време гледаш на всички посоки, да не идва общинска полиция или баш полицията.

Пътник 1: – Супер!

Шофьорът: – Аз ще отворя вратата откъм стената и ще го измъкна. 

Пътник 1: – Ще можеш ли сам? 

Шофьорът: – Нали сам го натиках в колата! Не е тежък. По-лек е от теб или мен. Дребничък е. 

СЦЕНА 3

Стоят над тунела. Шофьорът показва мястото, където по покритата с фаянсови плочки стена косо пада остра сянка. На светлата част от стената цари слънчев следобед, учудващо, защото е два дни преди Бъдни вечер, на тъмната –нощ, осветена от уличните лампи. 

  • Той трябва да се озове на границата на сянката – казва Шофьорът и поглежда надолу. – Иначе няма смисъл. 

СЦЕНА 4

Колата спира в тунела. Задната врата се отваря откъм стената, за да скрие Шофьора, който поставя на тесния тротоар шаблон с три отвора. Слага ръкавици и с ударна бормашина започва да пробива дупки в бетонните павета. Никакъв минувач не би трябвало да им попречи, защото тунелът е забранен за пешеходци. Грохотът на бормашината се губи в шума от уличното движение. 

Вече не съм Пътник 1, а Този, Който Държи Телефон до Ухото. 

Пътник 2 е Фотографът и изчезва някъде, за да направи снимки на акцията от различни гледни точки. 

Шофьорът е Бащата на Свития, бързо изстисква силикон, измъква от задната врата фигурата със свитите крака, поставя я върху шаблона, та по-лесно да постави болтовете, завива ги, разкъсва и маха фолиото. Не чакаме Фотографа, ние двамата се качваме в колата и се отдалечаваме по посока Двореца на културата. 

Свития остава самичък с града. 

Завъртаме по околните улици и след три минути пак влизаме в тунела. За да видим как той изглежда на поста си, с тези свои изпъкнали тъжни очи. 

На границата на сянката седи, клекнала на земята, фигура, която гледа право към влизащите в тунела. Вижда се и ако гледаш отгоре, през остъкленото пространство, ако вървиш по „Маршалковска“ между Търговските универсални магазини „Центрум“. 

Нашият Шофьор намалява и най-сетне мога да го видя добре: Свития е гол, обхванал е с ръце коленете си, пръстите на дясната ръка сякаш са забити в лявата. Цялото му тяло е белязано от твореца със струи дъжд: стичат се изпод пръстите, текат по гърба, а две единични извират от очите му. 

Изглежда така, сякаш задачата му е да натъжи Варшава. 

  • Егати, колко яко тъжен е – констатира доволен Шофьорът .

ОБЯСНЕНИЕ 

Време е вече да се откажа от това „Шофьора“, защото това беше само роля, която Томаш Гурницки играеше в помощ на скулптора Томаш Гурницки. 

Моето възхищение към него се дължи на това, че смятам: точно така трябва да се държи един мъж. 

И това е поводът да напиша този текст.

ИСУС ПЪРВИ ПЪТ

Мъжът – Томаш Гурницки, род. през 1986, женен за Ева, баща на Косма, четиригодишен, и Титус, на четири месеца; абсолвент на Факултета по скулптора на Академията за изящни изкуства във Варшава, дипломирал се при професор Антони Януш Паства – умее да даде нова задача дори на Исус. 

В Ченстохова например го накара ту да изчезва, ту да се появява.  Никога не съм възлагал задача на Исус, затова помолих Гурницки за някои подробности. 

  • На главната улица „Пресвета Дева Мария“ има будки, дюнерджийници – каза той. – И там се появи моят Христос, който слезе от кръста. 

Седи с цигара в ръка (върхи стоманен постамент), а ръждясалият кръст е зад него. 

  • С какво е? Гол ли е? – попитах аз, взирайки се в снимката. 
  • Само с чехли на краката. 
  • А какво пише на тях? 
  • „Кубота“. 

(Кубота – често срещани в Полша чехли от Китай.  Полските мъже имат две естетически фиксации – сивкаво-кафеникавия цвят на дрехите и чехлите Кубота. Ако видите някой тип да бърза към магазина за алкохол, обут е с бели леко мръсни/позацапани чорапи и чехли, а пръстите му стърчат отпред от чехлите, това сто процента са чехли Кубота. За осем злоти чифта – абсолютни страстоубийки за всеки). 

  • Възниква въпросът – продължава художникът – дали Христос е слязъл, след като е висял две хиляди години, понеже вече просто не може да гледа какво става около него, и е отишъл да хапне дюнер в Ченстохова, или този с чехлите е поредният карнавален герой и може да се снимаш с него? Там, където на кръста обикновено е изписано съкращението INRI[1], аз сложих GIVE ME ABREAK, както се казва и творбата. На английски: искам почивка, макар че по-разговорно, със съответната интонация, може да се преведе и като „айде, стигаааа“, умоляяявам те“. Поставихме го, в деня, в който варшавските поклонници пристигаха в Ясна Гура, когато по главната улица вървяха около десет хиляди души. Хората обаче не му повярваха и все го местеха, криеха го/бутаха го в храстите. Мои познати идваха през нощта, намираха къде са го тикнали  горкия и го поставяха, ту на някоя стеничка, ту до будката, ту на средата на улицата. И подчертавам: никога не беше повреден. Да, може би като Исус обиждаше чувствата им, но все пак си беше Исус!
  • А сега къде е? 
  • Не знам, защото май след един месец изчезна завинаги. 

Това е първият известен ми случай на изпращане на скулптура в неизвестното/неизвестно къде. 


[1] Исус Назарейски, цар юдейски  (лат.) – Б. пр.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Анна-Мария Попова15 от най-очакваните книги тази зима16.02.2022

Още от Под Моста

Под Моста6 български изпълнители ще развият своята музикална кариера във второто издание на Музикален АкселераторОбразование