Литература

Откъс от „Пасажът“ на Франк Шецинг

28.06.2021

Превод: Надежда Бояджиева 

Перуански рибар изчезва в открито море. Цели пасажи силно отровни медузи обсаждаткрайбрежието на Австралия. Край бреговете на Канада китовете изчезват. Животните се появяватедва с няколко седмици по-късно, а поведението им е необичайно агресивно.

Междувременно екип за проучване на петролни сондажи открива странни червеи с огромнищипци, милиони от които разравят дъното на Норвежко море. Биологът Сигур Йохансон започва даизследва дали животинките представляват заплаха за офшорната индустрия. Той предчувства, че зад аномалиите се крие нещо повече от поредица куриозни случайности: Нещо настройваморските обитатели срещу хората. Изследователят на китове от инуитски произход Леон Анавак също стига до подобни заключения. Той ненадейно се изправя пред предизвикателството да се бори с колапса на китовия туризъм, с група фанатизирани еколози и с американските военни, които внезапно потулват инцидентите. Очевидно правителствата на Канада и на САЩ знаят повече за заплахата, идваща от океаните, отколкото показват. Задава се катастрофа, която би могла дазастраши съществуването на човешката раса. Но кой или какво я причинява? Учените за принудени да установят, че човекът знае по-малко за планетата, над която уж властва, отколкотоза Космоса.

Франк Шецинг, роден през 1957 година има няколко амплоа. Той е творчески директор на рекламна агенция, музикант и музикален продуцент, любител готвач и от средата на деветдесетте – писател. С романа си „Пасажът“ авторът, който също така е и гмуркач, сбъдва една своя мечта,след като години преди това действително сънува сюжета.

ПАСАЖЪТ

С бързи загребвания Уканян насочи лодката си към мястото на инцидента. Взря се в дълбините и се опита да разпознае нещо в бистрата вода, но не видя нищо освен няколко светли петна. От мрежата и шамандурата нямаше и следа.

Това ли беше мястото?

Уканян беше истински моряк. Беше прекарал живота си на морето. Дори и без техника той знаеше, че това беше точното място. Тук трябваше да разреже въжето, за да не се разбие лодката му. Мрежата му беше някъде там долу.

Трябваше да си я вземе.

Мисълта за гмуркането го изпълни с безпокойство. Въпреки че беше отличен плувец, той не обичаше водата като повечето рибари. Почти нямаше рибар, който да обича морето. То ги призоваваше ден след ден и мнозина, които ловяха риба през целия си живот, не можеха да живеят без него, но и с него не живееха особено добре. Морето изстискваше жизнените им сили. След всеки улов то запазваше по нещо за себе си и оставяше съсухрени и смълчани същества без надежди по пристанищните кръчми.

Уканян пресмяташе вероятността да бъде нападнат от акула. Обикновено по тези места не се срещаха опасни екземпляри. В редки случаи тук бяха забелязвани акули чук, мако и селдови акули, които плячкосваха рибарските мрежи, но те отиваха по-навътре. Големите бели акули изобщо не се мяркаха около Перу. Освен това имаше разлика дали човек се гмурка в открити води или в непосредствена близост до скали и рифове, предлагащи известна сигурност. И без това мрежата му не беше разкъсана от акула, мислеше си Уканян.

Трябваше да бъде по-внимателен. Това беше всичко.

Той напълни дробовете си с въздух и скочи стремглаво във вълните, с главата напред и с ръце, прилепнали до тялото. Трябваше бързо да стигне на дълбокото, иначе поетият въздух щеше да го държи на повърхността като балон. От лодката водата изглеждаше мътна, но сега пред него се разкри приятна, ясна гледка към вулканичния риф, простиращ се на няколко стотин метра дължина. Слънчевата светлина шареше по скалите. Уканян не виждаше почти никакви риби, но те не го интересуваха сега. Погледът му претърсваше масива за мрежата. Не можеше да остане тук долу твърде дълго, ако не искаше тя да бъде отнесена надалече. Ако до няколко секунди не откриеше нищо, трябваше да изплува и да пробва пак.

Ако се наложи, щеше да опита и десет пъти! Даже това да му костваше половината ден. Той просто не можеше да се върне без мрежата.

Тогава забеляза шамандурата.

Тя плаваше над една прорязана издатина на около десет-петнадесет метра дълбочина. Мрежата висеше точно под нея. Изглежда се беше закачила на няколко места. Мънички рибки плуваха около нишките, и когато Уканян се приближи, те се разпръснаха. Той се изправи във водата, зарита с крака и понечи да освободи своя Calcal. Ризата му се издуваше от течението.

Той загледа с недоумение разкъсаната мрежа. Не само скалите имаха пръст в тази работа.

Какво, по дяволите, беше вилняло тук?

И къде беше то сега?

Разтревожен, Уканян започна да човърка мрежата. Сигурно щеше да я кърпи с дни. Малко по малко въздухът му привършваше. Вероятно нямаше да успее от първия път, но дори и разкъсан, един Calcal все още беше ценен.

Най-накрая се спря.

Нямаше смисъл. Трябваше да изплува, да провери дали кабалитото е още там и после пак да се гмурне.

Докато размишляваше, около него настъпи промяна. Първоначално той си помисли, че някакъв облак е закрил слънцето. Танцуващите сенки по скалите изчезнаха. Скалите и водораслите вече не хвърляха сянка.

Той се сепна.

Ръцете му, мрежата и всичко наоколо загуби цвят и избледня. Дори появата на облаци не можеше да обясни тази трансформация. За секунди небето над Уканян причерня.

Той пусна мрежата и погледна нагоре.

Докъдето му стигаше погледа точно под морската повърхност се струпваше пасаж от лъскави риби, дълги колкото човешка ръка. Уканян беше така слисан, че постепенно започна да издиша. Мехурчета с въздух се издигнаха нагоре. Той се чудеше откъде се беше взел този огромен пасаж. Досега не беше виждал подобно нещо. Телата на рибите бяха почти неподвижни, само от време на време се помръдваше перка или някоя риба се стрелкаше напред. После пасажът вкупом внезапно промени позицията си с няколко градуса и рибите се прилепиха още по-плътно една в друга.

Всъщност това беше нормалното поведение на един пасаж. И все пак, нещо не беше както трябва. Това, което го объркваше, не беше поведението на рибите, а по-скоро самите риби.

Те просто бяха прекалено много.

Уканян се завъртя около оста си. Надлъж и нашир и се простираше огромно количество риба. Той вирна глава и измежду телата зърна очертанията на кабалитото си, открояващо се на бистрата и леко раздвижена повърхност. След това и тази гледка изчезна. Притъмня още повече и оставащият въздух в дробовете му запари.

Златни рибки, помисли си той, загубил ума и дума.

Този пасаж беше невероятен. Безкраен. Рибите ли бяха разкъсали мрежата? Това пасаж от златни рибки ли беше? Как е възможно?

Трябва да се махаш оттук, помисли си той.

Уканян се оттласна от скалите. Опитвайки се да запази спокойствие, той започна бавно и внимателно да се издига, като през това време продължаваше да издиша въздух. Той заплува срещу гъстото множество, делящо го от повърхността, от светлината и от лодката му. Междувременно пасажът беше престанал да мърда и се беше превърнал в една ококорена, равнодушна маса. Струваше му се, че тези морски обитатели се бяха пръкнали от нищото само заради него, все едно го причакваха.

Те искат да ме спрат, помисли си той. Искат да ми попречат да стигна до лодката си.

Той се вцепени от ужас. Сърцето му заби като лудо. Престана да мисли как да контролира скоростта си, забрави за разкъсания Calcal и за шамандурата. Вече спря да се безпокои и за кабалитото си, и мислеше само затова как да пробие ужасната плътна маса над себе си и да се добере до повърхността, обратно към светлината, към неговия елемент, на сигурно.

Някои от рибите се дръпнаха настрани.

ПАСАЖЪТ

С бързи загребвания Уканян насочи лодката си към мястото на инцидента. Взря се в дълбините и се опита да разпознае нещо в бистрата вода, но не видя нищо освен няколко светли петна. От мрежата и шамандурата нямаше и следа.

Това ли беше мястото?

Уканян беше истински моряк. Беше прекарал живота си на морето. Дори и без техника той знаеше, че това беше точното място. Тук трябваше да разреже въжето, за да не се разбие лодката му. Мрежата му беше някъде там долу.

Трябваше да си я вземе.

Мисълта за гмуркането го изпълни с безпокойство. Въпреки че беше отличен плувец, той не обичаше водата като повечето рибари. Почти нямаше рибар, който да обича морето. То ги призоваваше ден след ден и мнозина, които ловяха риба през целия си живот, не можеха да живеят без него, но и с него не живееха особено добре. Морето изстискваше жизнените им сили. След всеки улов то запазваше по нещо за себе си и оставяше съсухрени и смълчани същества без надежди по пристанищните кръчми.

Уканян пресмяташе вероятността да бъде нападнат от акула. Обикновено по тези места не се срещаха опасни екземпляри. В редки случаи тук бяха забелязвани акули чук, мако и селдови акули, които плячкосваха рибарските мрежи, но те отиваха по-навътре. Големите бели акули изобщо не се мяркаха около Перу. Освен това имаше разлика дали човек се гмурка в открити води или в непосредствена близост до скали и рифове, предлагащи известна сигурност. И без това мрежата му не беше разкъсана от акула, мислеше си Уканян.

Трябваше да бъде по-внимателен. Това беше всичко.

Той напълни дробовете си с въздух и скочи стремглаво във вълните, с главата напред и с ръце, прилепнали до тялото. Трябваше бързо да стигне на дълбокото, иначе поетият въздух щеше да го държи на повърхността като балон. От лодката водата изглеждаше мътна, но сега пред него се разкри приятна, ясна гледка към вулканичния риф, простиращ се на няколко стотин метра дължина. Слънчевата светлина шареше по скалите. Уканян не виждаше почти никакви риби, но те не го интересуваха сега. Погледът му претърсваше масива за мрежата. Не можеше да остане тук долу твърде дълго, ако не искаше тя да бъде отнесена надалече. Ако до няколко секунди не откриеше нищо, трябваше да изплува и да пробва пак.

Ако се наложи, щеше да опита и десет пъти! Даже това да му костваше половината ден. Той просто не можеше да се върне без мрежата.

Тогава забеляза шамандурата.

Тя плаваше над една прорязана издатина на около десет-петнадесет метра дълбочина. Мрежата висеше точно под нея. Изглежда се беше закачила на няколко места. Мънички рибки плуваха около нишките, и когато Уканян се приближи, те се разпръснаха. Той се изправи във водата, зарита с крака и понечи да освободи своя Calcal. Ризата му се издуваше от течението.

Той загледа с недоумение разкъсаната мрежа. Не само скалите имаха пръст в тази работа.

Какво, по дяволите, беше вилняло тук?

И къде беше то сега?

Разтревожен, Уканян започна да човърка мрежата. Сигурно щеше да я кърпи с дни. Малко по малко въздухът му привършваше. Вероятно нямаше да успее от първия път, но дори и разкъсан, един Calcal все още беше ценен.

Най-накрая се спря.

Нямаше смисъл. Трябваше да изплува, да провери дали кабалитото е още там и после пак да се гмурне.

Докато размишляваше, около него настъпи промяна. Първоначално той си помисли, че някакъв облак е закрил слънцето. Танцуващите сенки по скалите изчезнаха. Скалите и водораслите вече не хвърляха сянка.

Той се сепна.

Ръцете му, мрежата и всичко наоколо загуби цвят и избледня. Дори появата на облаци не можеше да обясни тази трансформация. За секунди небето над Уканян причерня.

Той пусна мрежата и погледна нагоре.

Докъдето му стигаше погледа точно под морската повърхност се струпваше пасаж от лъскави риби, дълги колкото човешка ръка. Уканян беше така слисан, че постепенно започна да издиша. Мехурчета с въздух се издигнаха нагоре. Той се чудеше откъде се беше взел този огромен пасаж. Досега не беше виждал подобно нещо. Телата на рибите бяха почти неподвижни, само от време на време се помръдваше перка или някоя риба се стрелкаше напред. После пасажът вкупом внезапно промени позицията си с няколко градуса и рибите се прилепиха още по-плътно една в друга.

Всъщност това беше нормалното поведение на един пасаж. И все пак, нещо не беше както трябва. Това, което го объркваше, не беше поведението на рибите, а по-скоро самите риби.

Те просто бяха прекалено много.

Уканян се завъртя около оста си. Надлъж и нашир и се простираше огромно количество риба. Той вирна глава и измежду телата зърна очертанията на кабалитото си, открояващо се на бистрата и леко раздвижена повърхност. След това и тази гледка изчезна. Притъмня още повече и оставащият въздух в дробовете му запари.

Златни рибки, помисли си той, загубил ума и дума.

Този пасаж беше невероятен. Безкраен. Рибите ли бяха разкъсали мрежата? Това пасаж от златни рибки ли беше? Как е възможно?

Трябва да се махаш оттук, помисли си той.

Уканян се оттласна от скалите. Опитвайки се да запази спокойствие, той започна бавно и внимателно да се издига, като през това време продължаваше да издиша въздух. Той заплува срещу гъстото множество, делящо го от повърхността, от светлината и от лодката му. Междувременно пасажът беше престанал да мърда и се беше превърнал в една ококорена, равнодушна маса. Струваше му се, че тези морски обитатели се бяха пръкнали от нищото само заради него, все едно го причакваха.

Те искат да ме спрат, помисли си той. Искат да ми попречат да стигна до лодката си.

Той се вцепени от ужас. Сърцето му заби като лудо. Престана да мисли как да контролира скоростта си, забрави за разкъсания Calcal и за шамандурата. Вече спря да се безпокои и за кабалитото си, и мислеше само затова как да пробие ужасната плътна маса над себе си и да се добере до повърхността, обратно към светлината, към неговия елемент, на сигурно.

Някои от рибите се дръпнаха настрани.

ПАСАЖЪТ

С бързи загребвания Уканян насочи лодката си към мястото на инцидента. Взря се в дълбините и се опита да разпознае нещо в бистрата вода, но не видя нищо освен няколко светли петна. От мрежата и шамандурата нямаше и следа.

Това ли беше мястото?

Уканян беше истински моряк. Беше прекарал живота си на морето. Дори и без техника той знаеше, че това беше точното място. Тук трябваше да разреже въжето, за да не се разбие лодката му. Мрежата му беше някъде там долу.

Трябваше да си я вземе.

Мисълта за гмуркането го изпълни с безпокойство. Въпреки че беше отличен плувец, той не обичаше водата като повечето рибари. Почти нямаше рибар, който да обича морето. То ги призоваваше ден след ден и мнозина, които ловяха риба през целия си живот, не можеха да живеят без него, но и с него не живееха особено добре. Морето изстискваше жизнените им сили. След всеки улов то запазваше по нещо за себе си и оставяше съсухрени и смълчани същества без надежди по пристанищните кръчми.

Уканян пресмяташе вероятността да бъде нападнат от акула. Обикновено по тези места не се срещаха опасни екземпляри. В редки случаи тук бяха забелязвани акули чук, мако и селдови акули, които плячкосваха рибарските мрежи, но те отиваха по-навътре. Големите бели акули изобщо не се мяркаха около Перу. Освен това имаше разлика дали човек се гмурка в открити води или в непосредствена близост до скали и рифове, предлагащи известна сигурност. И без това мрежата му не беше разкъсана от акула, мислеше си Уканян.

Трябваше да бъде по-внимателен. Това беше всичко.

Той напълни дробовете си с въздух и скочи стремглаво във вълните, с главата напред и с ръце, прилепнали до тялото. Трябваше бързо да стигне на дълбокото, иначе поетият въздух щеше да го държи на повърхността като балон. От лодката водата изглеждаше мътна, но сега пред него се разкри приятна, ясна гледка към вулканичния риф, простиращ се на няколко стотин метра дължина. Слънчевата светлина шареше по скалите. Уканян не виждаше почти никакви риби, но те не го интересуваха сега. Погледът му претърсваше масива за мрежата. Не можеше да остане тук долу твърде дълго, ако не искаше тя да бъде отнесена надалече. Ако до няколко секунди не откриеше нищо, трябваше да изплува и да пробва пак.

Ако се наложи, щеше да опита и десет пъти! Даже това да му костваше половината ден. Той просто не можеше да се върне без мрежата.

Тогава забеляза шамандурата.

Тя плаваше над една прорязана издатина на около десет-петнадесет метра дълбочина. Мрежата висеше точно под нея. Изглежда се беше закачила на няколко места. Мънички рибки плуваха около нишките, и когато Уканян се приближи, те се разпръснаха. Той се изправи във водата, зарита с крака и понечи да освободи своя Calcal. Ризата му се издуваше от течението.

Той загледа с недоумение разкъсаната мрежа. Не само скалите имаха пръст в тази работа.

Какво, по дяволите, беше вилняло тук?

И къде беше то сега?

Разтревожен, Уканян започна да човърка мрежата. Сигурно щеше да я кърпи с дни. Малко по малко въздухът му привършваше. Вероятно нямаше да успее от първия път, но дори и разкъсан, един Calcal все още беше ценен.

Най-накрая се спря.

Нямаше смисъл. Трябваше да изплува, да провери дали кабалитото е още там и после пак да се гмурне.

Докато размишляваше, около него настъпи промяна. Първоначално той си помисли, че някакъв облак е закрил слънцето. Танцуващите сенки по скалите изчезнаха. Скалите и водораслите вече не хвърляха сянка.

Той се сепна.

Ръцете му, мрежата и всичко наоколо загуби цвят и избледня. Дори появата на облаци не можеше да обясни тази трансформация. За секунди небето над Уканян причерня.

Той пусна мрежата и погледна нагоре.

Докъдето му стигаше погледа точно под морската повърхност се струпваше пасаж от лъскави риби, дълги колкото човешка ръка. Уканян беше така слисан, че постепенно започна да издиша. Мехурчета с въздух се издигнаха нагоре. Той се чудеше откъде се беше взел този огромен пасаж. Досега не беше виждал подобно нещо. Телата на рибите бяха почти неподвижни, само от време на време се помръдваше перка или някоя риба се стрелкаше напред. После пасажът вкупом внезапно промени позицията си с няколко градуса и рибите се прилепиха още по-плътно една в друга.

Всъщност това беше нормалното поведение на един пасаж. И все пак, нещо не беше както трябва. Това, което го объркваше, не беше поведението на рибите, а по-скоро самите риби.

Те просто бяха прекалено много.

Уканян се завъртя около оста си. Надлъж и нашир и се простираше огромно количество риба. Той вирна глава и измежду телата зърна очертанията на кабалитото си, открояващо се на бистрата и леко раздвижена повърхност. След това и тази гледка изчезна. Притъмня още повече и оставащият въздух в дробовете му запари.

Златни рибки, помисли си той, загубил ума и дума.

Този пасаж беше невероятен. Безкраен. Рибите ли бяха разкъсали мрежата? Това пасаж от златни рибки ли беше? Как е възможно?

Трябва да се махаш оттук, помисли си той.

Уканян се оттласна от скалите. Опитвайки се да запази спокойствие, той започна бавно и внимателно да се издига, като през това време продължаваше да издиша въздух. Той заплува срещу гъстото множество, делящо го от повърхността, от светлината и от лодката му. Междувременно пасажът беше престанал да мърда и се беше превърнал в една ококорена, равнодушна маса. Струваше му се, че тези морски обитатели се бяха пръкнали от нищото само заради него, все едно го причакваха.

Те искат да ме спрат, помисли си той. Искат да ми попречат да стигна до лодката си.

Той се вцепени от ужас. Сърцето му заби като лудо. Престана да мисли как да контролира скоростта си, забрави за разкъсания Calcal и за шамандурата. Вече спря да се безпокои и за кабалитото си, и мислеше само затова как да пробие ужасната плътна маса над себе си и да се добере до повърхността, обратно към светлината, към неговия елемент, на сигурно.

Някои от рибите се дръпнаха настрани.

От средата на пасажа нещо започна да се гърчи към Уканян.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Анна-Мария Попова15 от най-очакваните книги тази зима16.02.2022

Още от Под Моста

Под МостаНад 200 деца в 7 града получиха безплатен урок по музика по време на „Rockschool на колела"Образование