Литература

Откъс от „Цивилизации“ на Лоран Бине

28.05.2021

Превод от френски: Владимир Сунгарски 

ок. 1000 г.: Фрейдис Ериксдотир се отправя на юг от Гренландия

1492 г.: Колумб не открива Америка

1531 г.: Инките завладяват Европа

В третия си роман „Цивилизации“, удостоен с наградата на Френската академия за 2019 г., Лоран Бине се заиграва с въпроса какво би станало, ако… инките притежаваха желязо, коне и антитела? В продължение на този мисловен експеримент, авторът намира начин чрез дребни (и нетолкова) „корекции“ на историческите реалии да ги снабди с тези три неща и да ги изпрати да завладеят Европа. 

В този Нов свят инкският император Атауалпа заварва Инквизиция и Реформация, зараждащ се капитализъм и чудото на печатарската преса и нейните „говорещи листове“. Монархии, изтощени от безкрайни междуособици, и под постоянна турска заплаха. Море, гъмжащо от пирати, континент, разкъсван от религиозни и династични кавги. Но преди всичко гладуващо и онеправдано население на ръба на бунта, евреи от Толедо, маври от Гранада, немски селяни –потенциални съюзници.

По познатия си блестящ начин, Лоран Бине преплита измислени персонажи и реални исторически личности, преработва тезите на Лутер, построява в двора на Лувъра (ацтекска) пирамида, въвежда религиозна свобода в Свещената Римска империя и провежда поземлена реформа. След „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“ и „Седмата функция на езика“, Бине отново се впуска в оригинален, провокативен и забавен танц с историята, едновременно ерудиран и закачлив. 

Лоран Бине (1972) е учител и университетски преподавател по френски език и литература. Удостоен е с наградата „Гонкур за дебют“ (2010) за „HHhH – Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“, а вторият му роман „Седмата функция на езика“ печели наградите „Интералие“ и „ФНАК“ (2015). И двете заглавия са публикувани на български от издателство „Парадокс“, с подкрепата на програма „Творческа Европа“.

7. Лисабон

    И те заплаваха.

    По време на плаването Игенамота стана любовница на Атауалпа. Младшият император обичаше тази жена, която можеше и да му е майка и напълно доброволно бе напуснала родния си край, за да дири приказки, които бе научила още в детството си и така и не бе забравила.

    Те заедно се навеждаха над старите карти, намерени на борда, и се опитваха да ги разчетат. Учените на Атауалпа бяха разбрали как да използват един инструмент, който позволяваше ориентация по звездите, така че корабите им поддържаха прав курс.

    Една сутрин Руминяви влезе в стаята на Атауалпа, който пиеше акха заедно с любовницата си. Навън бели птици кръжаха в небето, знак, че наблизо има земя. Когато тя най-сетне изплува на хоризонта, дъщерята на Анакаона, която седмици наред бе живяла в най-голяма близост с императора, вече бе придобила забележителни познания по кечуа (езикът, използван от Атауалпа; императорът го предпочиташе пред аймара, но го говореше с китански акцент).

    Заплаваха край бреговете на тези нови земи. Една нощ, малко преди изгрев, се случи чудо, което уплаши екипажите: морето взе да набъбва, без да има и помен от вятър. Беше като безгласен ураган, който едва не разби трите изнемогващи кораба. Щеше да е жестока ирония, ако бяха намерили смъртта си на два кабелта от сушата, когато по всичко личеше, че са достигнали крайната точка на своето плаване. Сръчността на лоцманите обаче ги опази от тази трагедия.

    Навлязоха в устието на една огромна река. Масивна каменна кула изникна пред очите им, сякаш изскочила от вълните, за да пази входа към морето. От дясната страна зелени хълмове навяваха на мисълта, че земята е гостоприемна. Но от лявата им страна една наводнена равнина като че ли подсказваше, че разгневената река е изскочила от коритото си. Покрай брега бе разположена обширна белокаменна постройка, с чиято дължина можеха да се сравняват единствено най-големите дворци в Куско. Птиците бяха замлъкнали. Тази тишина разтревожи новодошлите, но въпреки това те не обелваха и дума.

    Атауалпа заповяда да се приближат до кулата. Стените ѝ бяха украсени със скулптури на непознати животни. Една глава на тапир, само че с рог на муцуната, особено много заинтригува екипажа. Също така имаше и гравирани в камъка кръстове, които Игенамота разпозна като емблемата на някогашните странници. Тогава те разбраха, че са стигнали целта си.

    Корабите продължиха да плават покрай брега. Пред очите им се разкриваше изключително странна гледка. Каменни къщи бяха рухнали. Огньове горяха по хълмовете. Земята бе застлана с трупове. Мъже, жени, кучета бродеха сред развалините. Първите звуци, които китанците чуха от Новия свят, бяха кучешки лай и детски плач.

    Реката се разливаше като езеро. На лоцманите им се наложи да лавират между наполовина потопени корабни останки. И накрая откриха един толкова широк площад, че всъщност беше равен по площ на крепостта Саксайуаман, върху който сякаш бяха нахвърляни кораби с всякакви размери, които лежаха с изкривени килове, пробити корпуси и откъснати мачти. В лявата част на площада един великолепен палат, над който се извисяваше тънка кула, сякаш се бе срутил върху самия себе си. Те слязоха от корабите.

    Площадът, за чието съвсем скорошно изящно великолепие можеха лесно да се досетят, сега представляваше просто една огромна кална локва. Сандалите на китанците потъваха в калта, водата им стигаше до глезените, включително и до императорските, понеже Атауалпа беше сметнал за по-благоразумно да не вика носачите си заради подгизналата почва, която беше станала особено лепкава заради локвите.

    Разминаваха се със сенки на напълно замаяни хора, облечени в дрипи, които кръжаха с провлачена крачка и празен поглед около заседналите кораби и понякога се блъскаха като слепци. Когато тези хора най-сетне забелязаха прищълците, погледите им останаха безизразни, в тях не се четеше нито разбиране, нито каквато и да била изненада. От време на време от града се разнасяше зловещ пукот, следван от писъци, които се превръщаха в жалостиви стенания.

    Въздухът, макар и да не беше студен, хапеше кожата. Свикнали със суровите и безлюдни Анди, китанците не му обръщаха внимание, омаяни от скръбната картина, отваряща се пред невярващите им очи. Но Игенамота, която ги бе довела до края на света, беше от народа таино. На островите тя познаваше само два сезона, ту сух, ту влажен, но и двата бяха горещи. Атауалпа видя, че голото ѝ тяло трепери. От дългото пътуване екипажите бяха обзети от изтощение и проявяваха раздразнителност. Той реши, че трябва да спрат и да се подслонят някъде. Но къде ли в това поле от развалини можеше да се намери покрив, под който да се поберат сто осемдесет и трима души, тридесет и седем коня, една пума и няколко лами? Върнаха се при постройката, която бяха видели надолу по течението – самотната постройка с кулата, стърчаща от водата, която все още изглеждаше здрава.

    Приличаше на  ъгловат палат, укрепен с тънки заострени като копия колони, които сякаш ѝ служеха за опора, надупчен от широки сводести прозорци, симетрично осеян с кулички и над който се извисяваше постройка с форма на купол, чийто тебеширенобял камък бе толкова изящно издялан, че изглеждаше като изваян от кост.

    В него забелязаха някакви странни особи: мъже, облечени в кафяви и бели роби, с остригана горна част на черепа, коленичили със сключени ръце и затворени очи и мънкащи под нос едва доловими звуци. Когато най-сетне забелязаха посетителите, тези създания взеха да тичат във всички възможни посоки като подплашени морски свинчета и да писукат пронизително, докато сандалите им шляпаха по паважа. Все пак едно от тези създания, което носеше позлатен пръстен на дясната си ръка и изглеждаше по-спокойно и хладнокръвно, тръгна към тях с намерението да ги заговори. Атауалпа попита любовницата си дали разбира езика им, но тя успяваше да различи единствено няколко отделни думи – „providencia“, „castigo“, „india“ – от изречения, чийто строеж ѝ убягваше, макар и да ѝ се струваше странно познат. Помисли си, че разговорите ѝ с някогашния странник са потънали в забравата на дълбокия кладенец на паметта ѝ и че от спомените за неговия език са ѝ останали само откъслеци. Междувременно създанията, макар и уплашени, изглеждаха безобидни. Атауалпа даде заповед на своите хора да се настаняват. Свалиха животните от корабите, мъжете и жените се настаниха в обширната трапезария. Игенамота се обърна към „Златния пръстен“ и каза: „Comer“. Разбра, че мъжът я е чул. Той нареди да им донесат храна: топла супа с нещо като сухар с хрупкава коричка и мека сърцевина, който много им се хареса, понеже бяха изгладнели. Също така опитаха и някаква черна напитка с червени оттенъци.

    И така най-сетне дългото пътешествие завърши. Всички, мъже, жени, коне, лами, бяха оцелели в морето. И бяха стигнали до земята на Изгряващото слънце.

    Навън по реката пробягваха златни проблясъци или пък просто слама се носеше по повърхността.

    Насред двореца имаше едно свято място с полупрозрачни червени, жълти, зелени и сини плочки. Там таванът беше като паяжина, вдълбана в камъка, и се издигаше по-високо от този в двореца на Пачакутек. В далечния край на постройката, над пищно украсен пиедестал, макар и не изцяло тапициран със злато, за разлика от Къщата на Слънцето, се извисяваше статуята на един много слаб мъж, прикован за кръст. В това място хората с малкото остригано кръгче на главите показваха пламенно благоговение. За китанците нямаше съмнение, че това е някакъв вид уака. Кой беше този прикован бог? Скоро щяха да разберат.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Анна-Мария Попова15 от най-очакваните книги тази зима16.02.2022

Още от Под Моста

Под МостаНад 200 деца в 7 града получиха безплатен урок по музика по време на „Rockschool на колела"Образование