Литература

Откъс от „Ворошиловград“ на Сергий Жадан

19.06.2020

Превод от украински: Райна Камберова

Отличена с наградите Ян Михалски и Брюке Берлин; Книга на годината (2010) и Книга на десетилетието (2014) от ВВС Украйна

Романът „Ворошиловград“ (2010) е третото произведение на Сергий Жадан на български език (след „Депеш мод“ и сборника с разкази „Химн на демократичната младеж“). „Черния романтик на украинската литература“ ни повежда на автофикционално пътешествие из Източна Украйна, а индустриалният пейзаж на града (на два пъти преименуван от „Луганск“ във „Ворошиловград“ и обратно) осигурява реалния и въображаемия мизансцен за този своеобразен украински „Easy Rider“. Херман, млад рекламен директор, е разтърсен от неочаквано телефонно обаждане – изчезнал е брат му, управител на бензиностанция по средата на нищото. За да го намери, Херман е принуден да поеме на невъобразимо номадско пътешествие през украинската степ, далеч от утъпканите пътеки. Централната тема на книгата е лоялността, която героите проявяват както към разпадащото се семейно огнище, така и помежду си. Жадан ни предлага роман за Пътя през източните украйнини на Европа, който мечтае за свобода по съвсем нов начин: като търсене на дом в един безграничен свят.

Сергий Жадан е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област. Всестранно надарен и активен артист – поет, прозаик и фронтмен на ска-пънк бандата „Кучета в космоса“ (или просто „Жадан и кучетата“), той е и украинският преводач на Паул Целан и Чарлс Буковски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове, отличени с много национални и международни награди, са преведени на над двайсет езика.

Около летището имаше житни поля. До пистата за излитане растяха ярки цветя, над които като над трупове тежко жужаха оси. Сутрешното слънце припичаше асфалта и изсушава тревата, която пробиваше през бетонните плочи. Отстрани, над диспечерската будка, вятърът опъваше платната на знамената, а по-нататък, зад сградата на администрацията започваха дървета, обвити в паяжина и осветени от острото сутрешно слънце. В житените поля се криеха странни течения, като животни, които излизат нощем от мрака на зелените диспечерски светлини, а на сутринта отново се скриват между стъблата, бягайки от изгарящото юнско слънце. Нагрятият асфалт отразяваше слънчевата светлина и заслепяваше птиците, които прелитаха над пистата за излитане. До оградата имаше бензиновози, два влекача и тъмни празни гаражи, от които сладко миришеше на застояла вода и масло. След известно време се появиха техници, които се преоблякоха с черни дрипави гащеризони и започнаха да човъркат по колите си. Над летището беше увиснало ранноюнско небе, което вятърът развяваше като току-що изпрани чаршафи, издигаше звучно се и падаше надолу, докосвайки асфалта. По едно и също време, около осем, във въздуха се появи, постепенно усилвайки се и потъвайки в атмосферните дълбочини, измъчено буботене на двигател. Самия самолет все още не се виждаше от слънцето, но сянката му летеше над житните полета, като плашеше отиците и лисиците. Небесната повърхност се пръсна като порцелан и като уверено тръгна да каца над подстриганите глави на техниците, гордо долетя добрият стар АН-2, царевицоубиецът, гордостта на съветската авиация. Като оглуши утрото с допотопния си двигател, той направи кръгче над заспалото градче и го събуди от лекия му и призрачен летен сън. Пилотите разглеждаха селскостопанските терени, полета, полети гъсто със слънчев мед, свежата зеленина на хълмовете и железопътните насипи, златото на речния пясък и кухненското сребро на тебеширените градове. Градът остана отзад, със заводските комини и релсите, самолетът тръгна да каца, светлината заливаше кабината и металът студено сияеше. Машината докосна пистата и заподскача с твърдите си гуми по напукания асфалт. Пилотите скочиха на земята и започнаха да помагат на хамалите да свалят големите брезентови чували с областни и републикански печати, писма и бандероли и след като разтовариха, тръгнаха към сградите и оставиха самолета да се грее на слънце.

С приятелите ми живеехме от тази страна на житните полета, в предградията, в бели панелни блокове, около които растяха високи борове. Привечер се измъквахме от квартала, минавахме през житата, криехме се от случайноминаващи автомобили, на прибежки се движехме покрай оградата, залягахме в прашната трева и разглеждахме летателните апарати. С изцяло металния си корпус и обвивка на крилата на парчета, АН-2 ни се струваше като машина от оня свят, с която са долетели демони, за да запалят небето над нас с бензин и олово. Вестниците на боговете си стояха във вътрешността му, а мощната перка разбиваше небесния лед и разбиваше на пух и прах пуха от тополите. Връщахме се вкъщи посред нощ, минавахме през твърдите горещи жита и си мислехме за авиация. Всички искахме да станем пилоти. По-голяма част от нас станаха лузъри.

От време на време сънувам авиатори. Всеки път те принудително кацат някъде сред житни поля, като самолетите им се врязват мощно в гъстите жита, обшивката на крилата шумно трещи в червеникавата вечер, стъблата на житата обгръщат купето и летателните апарати мощно задират в черната пресъхнала земя. Пилотите изскачат от адските кабини, просват се в житата, които веднага обгръщат краката им, стават и се опитват да разгледат хоризонта. Там няма нищо освен житни поля, които се нижат безкрайно и да се измъкнеш оттам е безнадеждна работа. Авиаторите захвърлят апаратите си, които постепенно се охлаждат във вечерния сумрак и тръгват на запад, след слънцето, което залязва бързо. Житата са високи и труднопроходими, пилотите трудно си пробиват път, натъкват се на невидима стена през себе си и нямат никакъв шанс да излязат оттам. Те са с кожени шлемове  и с очила, с тежки ръкавици на ръцете, след тях се влачат разтворени парашути, които те не искат да откачат от себе си и ги мъкнат като дълги и тежки крокодилски опашки.

*

Събудих се от шума на поправен двигател. На дивана до мене спяха трима негри, Каролина я нямаше. Надникнах в салона. Беше вече доста късно, от дясната ми страна навън в червени цветове се разливаше слънцето. Интересно, колко ли беше часът? Отидох до единия от търговците, който си спеше мирно, взех ръката му и погледнах часовника. Девет и половина. Мамка му, май съм се успал? И отидох при щофьора. Той ме поздрави като стар приятел, без да откъсва очи от пътя. Погледнах през прозореца. Тук някъде трябваше да има завой, но дори и да не завием, а да продължим направо, след няколко километра ще е точно мястото, което ми трябва. Но на завоя шофьорът спря.

– Какво става, бе брат – казах му – хайде, метни ме до бензиностанцията. Още няколко километра.

– Това горе ли е? – попита шофьорът.

– Аха.

– До вишката?

– Ъхъ.

– Не – каза той. – Ние обръщаме.

– Чакай малко – започнах да се пазаря. – Нали имаш някакъв проблем с ходовата част. Брат ми има сервиз. Основен ремонт ще ти направи.

– Синко – отговори на това шофьорът твърдо и убедително. – Там има град. Ние не можем да влизаме. Имаме стока.

*

Излязох от автобуса. Слънцето залезе, веднага стана студено. Закопчах си якето и тръгнах по шосето. След около двайсет минути стигнах до бензиностанцията. Отстрани се виждаха е да почакам. Минах зад сградата и там по средата на треви и малинаци имаше фургон, в която живееше Коча, а зад него се виждаха няколко стари трошки. Фургонът беше заключен. В тъмнината отидох до откъснатата кабина на камаза. Влязох вътре, събух си кецовете. Отгоре беше увиснала луната. До мене изстиваше шосето. Пред мене като на длан лежеше градът, в който се бях родил и израснал. Взех си раницата, сложих я под главата си и заспах.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Югославските войни
Калоян ГуглевЮгославските войни през погледа на изкуството24.02.2021

Още от Под Моста

Анна-Мария Попова„Как се пише?“ и говори уместно в днешно време: Интервю с Павлина ВърбановаLIFE