Литература

Откъс от „Жътвата на Хронос“ на Мойца Кумердей

19.07.2020

Превод от словенски: Георги Стойчев

„Жътвата на Хронос“ пренася читателя в 16 в. в Централна Европа, земите на Вътрешна Австрия (по-конкретно – днешна Словения) – област, измъчвана от постоянни междуособици и борба за надмощие между местния протестантски елит и управляващата католическа Хабсбургска династия, а тяхна най-очевидна жертва е обикновеният народ.

В тази епична сага, преплитаща исторически факти с фикционални елементи, Мойца Кумердей рисува пъстър портрет на Ренесанса, пропит от хуманистични опити за възкресяване на античността чрез изкуството, нови научни открития и одухотворени философски и богословски дебати. Това е време на интриги, взаимни обвинения в ерес, политически машинации и лов на вещици, епоха, родила палачи и жертви в името на Бог, на суверена или на общото благо, и необикновени личности, осмеляващи се да се противопоставят на господстващите порядки и да вярват, че светът може да бъде променен.

Написан на богат, на моменти умишлено архаичен, но винаги забавно съвременен език, пропит с хумор, романът „Жътвата на Хронос“ тематизира суеверието, погрешните убеждения и избирателната памет, иманентни за човечеството и до днес, както и изконните въпроси за Бог, битието и небитието.

Мойца Кумердей (1964) е словенска писателка, доктор по философия. Работи и като критик в различни сфери на изкуството, сред които танц, пърформанс и интермедиални изкуства. „Жътвата на Хронос“ е вторият ѝ роман (и общо четвъртата ѝ издадена книга) и е отличен с наградата на словенската критика „Критишко сито“ за най-добра книга на годината и наградата „Прешерен“ за най-високо постижение в сферата на изкуството на Словения за 2017 г.

„Но защо да не използвам възможността и да подредя всичко, което ме тормози в живота?“ – мислеше тя. – Вярно е, съгреших, но той не ми беше първият. Преди него, години преди него, за първи път вкъщи ме оправи баща ми на пияна глава, а след него и вуйчо ми. Веднъж едно момче ме хвана за косата и ме притисна до една греда в обора, друг път едни косачи ме хвърлиха в сеното, дори не помня колко бяха. Знам, че такива неща се случват, но защо трябваше да се случи точно на мен? Не! Това не бива да се случва на деца! Това е грях, въпреки че свещеникът не говори за него. Болеше ме и ме беше страх всеки път, мислех си, че няма да оцелея. Но оцелях! И след като съм оцеляла, ще се постарая това зло да не се повтаря. С майка също трябва нещо да се направи, защото тя знаеше всичко, дори няколко пъти ни завари. Но не каза нищо. Обърна се и се затътри към къщата, коленичи пред Мария и започна да се моли. А защо не им каза нещо? – помислих си го много пъти и дори наум я чувах как хленчи: „Страх ме беше, толкова много ме беше страаах… И с мен стана същото, когато бях дете. Жената на този свят трябва да коленичи, и така коленичейки, или лежейки, да изтърпи всичко“. О, така ли? Няма да се примиря с това! „Кажете, майко, когато във вашето детство ви омърсиха, както омърсиха мене, нима не сте се молили да пораснете колкото може по-бързо и да ви омъжат за някого, който няма да е добитък, каквито обикновено са мъжете?“ Записала съм си почти всички имена, но не за да ги запомня, а за да запазя спомена как въпреки болките на собственото ми тяло, преживях откровение. И това откровение гласеше: не е нужно да се примиряваме със злото, в което ни поставят другите. Затова всичко, което ми отнеха насила, отсега нататък ще бъде моето оръжие. Чувала съм и съм чела, че някои жени успяват да управляват от спалните си цели кралства. Ако това е вярно, а аз вярвам, че е така, тогава и аз ще си създам собствено владение. В началото малко се подлъгах, защото наивно повярвах, че ако един мъж е мил с мене, какъвто беше този, ако не ме бие и не ме насилва, значи ме обича. Сега знам, че не мога да вярвам никому, не мога да се уповавам нито на красиви думи, нито на утешителни прегръдки. Не бива да се предавам никога и трябва винаги да бъда нащрек. „Мога ли да знам, майко, от чисто любопитство питам, докато се лигавехте под иконата на Дева Мария, тя ли ви сложи на сърце да се примирите, както винаги досега? Не ви ли показа с ръка към оня, който в този момент ме оправяше, и не ви ли каза: „А сега, майко, върви в обора, вземи вилата, ако не я намериш, вземи сърпа, върни се и с всичка сила замахни към леглото, и внимавай да посечеш него, а не момичето. И после, като кажеш, че вече за кой ли път е насилил дъщеря си, щяха да ти повярват, аз щях да разкажа всичко, и щяхме да си живеем сами и да ръководим спокойно стопанството си.

   Но не, ти, майко, която имаш мозък по-малко от целия ни курник, ти след тия гнусотии дори ме гледаше така, като че ли аз съм виновна. Защото ти самата от ранно детство си имала нещо курвенско в себе си, и още като дете си показвала с пръст – вижте, майко, как бикът се качва на кравата, оная кучка пак е разгонена, а какво стърчи от панталоните на оня работник, защо така се чеше, дори се мръщи все едно го боли, а като му мине болката, по ръката му се разлива нещо като бяла кръв? Какво има момчето в гащите си, което аз нямам? Всеки път ми удряхте по един шамар и ми се карахте да не гледам и да не говоря такива думи, защото са отвратителни и неприлични за едно момиче. О, да, и още как ще говоря и ще соча с пръст хората, които ми причиниха толкова злини в живота.

   Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че не е нужно да се предавам безропотно. Може би това, което изглежда като моя съдба, не е моята съдба, може би ще мога да преобърна нещата по най-добрия начин за мене и за детето. Още повече, ако това е и Божията воля, макар аз да не се осланям на Бога. Не искам да чакам някой да се смили и да ме вземе опозорена и с дете. Отсега нататък аз съм тази, която ще избира. Посещенията в сакристията се оказаха от полза. Свещеникът винаги ми се отплащаше за малките услуги, като пускаше по някой крайцер в ризката ми или ми даваше по някоя книжка за четене. Свещеникът от известно време не обичаше Мария, но на неделното училище ни научи няколко деца да четем и пишем. Аз се научих да пиша и чета на словенски и немски и много пазех книгите, прочитах ги вкъщи скришом, за да не ми се карат, че си губя времето с глупости, и в уреченото време ги връщах и получавах нова книжка за добрите си дела. С такива дела нямаше да вляза в рая, но поне винаги получавах по някоя книжка или крайцерче. След едно височайше църковно посещение свещеникът отново ни обхожда с една икона. Него ще го оставя на мира, за да застане на моя страна и да ме подкрепи. Като чуе моята история, ще се уплаши да не би и той да се окаже един от моите мъчители и врагове.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Югославските войни
Калоян ГуглевЮгославските войни през погледа на изкуството24.02.2021

Още от Под Моста

Анна-Мария Попова„Как се пише?“ и говори уместно в днешно време: Интервю с Павлина ВърбановаLIFE