„Песента на ханджията“ на Питър С. Бийгъл (ревю)

03.02.2015

„Ако на света има нещо, в което да са ме възпитали и обучили, то е, че от боговете не можеш са искаш твърде много. Победата в битката е най-дребният им дар; спокойното сърце си е твоя работа.”

Pesenta_korica5-e-500x711„Песента на ханджията” на Питър С. Бийгъл не може да се нарече каква да е книга. Тя е специална, в нея има нещо особено. Тя определено не е за всеки човек. А дори и когато действително е за някого, пак не е за него по всяко време. Чувствам, че в някаква степен се разминах с тази книга. Познавам себе си като читател и знам, че вината не е в мен. Обективно оценявам и качествената на романа и разбирам, че вината не е в него. Просто пътищата ни се засякоха в лош момент. Иска ми се да не беше ставало така, защото чувствам, че в подходящото време това би могла да бъде моята книга.

Извинявам се, че звуча малко странно или може би дори безсмислено. Но ако хвърлите и най-бегъл поглед на няколко страници от романа, ще ме разберете. „Песента на ханджията” е написана в проза – красива и стилна проза, но в своята душа тази книга е поезия. И усещането, което оставя след себе си, е подобно на усещането, витаещо из душата след четене на поезия. Да, аз мога да представя сюжета, мога за разкажа с няколко думи за героите, мога да ви опиша структурата на романа. Но подобно ревю просто не би било адекватно за книга като тази.

Аз не обичам от болка и не жадувам от нужда или пък страх, колкото и да съм се отклонила от пътя си.”

„Песента на ханджията” действа объркващо, защото далеч не е класически роман. Но това едва ли е рядкост в днешно време – половината съвременна европейска проза е особена и странна и не се подчинява на принципите на класическото повествование. Интересното в случая е, че този похват се използва именно във фентъзи жанра. Като се замисля, струва ми се, че живеем в доста абсурден свят. Фентъзи произведенията са базирани на приказки, в тях свободно може да се използва магия, някак логично е точно те да предразполагат към най-волно и алтернативно писане. На практика обаче се получава точно обратното – фентъзи литературата често е пълна с клишета, героите са картонени, сюжетите са еднакви, писани като по калъп. От време на време поредният клиширан автор решава да направи героите си алчни и кръвожадни, вместо безкористни и добродетелни, и това се смята за връх на реализма. А истинската свобода на писането някак… убягва. И това го казвам като човек, който обича фентъзи, чете много фентъзи и истински се вълнува от ставащото във фентъзи литературата. „Песента на ханджията” не влиза в тези рамки. Тя използва жанра си прекрасно, но не за да влезе в баналните фентъзи окови, а за да ги разчупи.

„А магията не издържа. Прелюбопитно е да усетиш дори най-малкото заклинание да те напуска. Не искам да те обидя, като казвам, че не прилича на нищо, което можеш да си представиш. Не прилича на нищо, което аз мога да си представя, дори сега, а се е случвало три пъти през живота ми. Поетите и селските магьосници мънкат за повея на величествени криле, за чувството да си изоставен от някой бог, след като си бил използван и въздигнат почти непоносимо. Това са глупости. В действителност е… знаеш ли какво е, когато балонче се пукне на китката ти, оставяйки единствено студен дъх, вече изчезнал от паметта на кожата, когато влачещият се ум едва започва да го осъзнава – да? Толкова. Нищо повече.”

Думата, която идва в главата ми, когато се опитвам да опиша романа, е „сън”. Втората е може би „мъгла”. В словото на Бийгъл се усеща една далечност, завоалираност, призрачност. И едновременно с това в него има и нещо понятно, достигащо до съзнанието като чисто чувство, а не като конкретна информация. Всички гласове в книгата са хем далечни, хем близки. В главите от романа се редуват различни гледни точки на разнообразни персонажи, които звучат по коренно различен начин. Все пак опитната и мистериозна магьосница е различна от простоватата и горделива слугиня в хана, която е различна от практичния и земен ханджия, който е различен от замечтаното селско момче, тръгнало през пустинята да търси своята годеница…  Всеки от тези гласове има своя уникалност, но техният сбор изгражда много единна, цялостна плетеница. Като сложна картина, която човек вижда в сън. Боя се, че лично аз не успях да усетя всичките ѝ нюанси. Много от парчетата останаха загубени за мен, просто не всички успяха да ми проговорят така ясно, както направиха някои. И това в известен смисъл ми развали цялото усещане. Просто „Песента на ханджията” е книга, която не може да се чете по всяко време, трябва човек да е истински настроен за нея. Да има времето и вътрешната нагласа да си достави точно такъв тип удоволствие.

Искам специално да похваля изключителния превод на български на вълшебниците от Човешката библиотека . Удоволствие е да четеш нещо, над което е работено с толкова много старание и толкова много желание. За разлика от болшинството от книгите на българския пазар, „Песента на ханджията” не е преведена с търговска цел, не е преведена за печалба, а е преведена от любов. И тази любов се чувства, във всяка глава и във всяка фраза. И ми става адски хубаво от знанието, че такива неща се правят у нас, точно в този формат и по такъв начин.

И макар да не мога да кажа откровено, че романът беше за мен, не и в този момент, то все пак мога най-искрено да ви го препоръчам. Защото е особено изживяване, особен опит, който си струва човек да изпробва. И ще научите ценни неща – ако не за света, то поне за себе си.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Александър КълбовСред руините на Разделената империя с Марк Лорънс11.03.2017

Още от Под Моста

Под Моста„Операция „Жълти стотинки“ събира средства за олимпийските отбори по природни наукиLIFE