„Empire V” на Виктор Пелевин и новото поколение вампири

31.10.2017

Вампирите са едни от най-често срещаните художествени герои в остросюжетните жанрове. Те са едни от митичните създания, които не просто фигурират в дадена творба. Когато говорим за фентъзи, особено ърбън, нерядко именно вампирите се явяват ключовите персонажи, около чиито преживявания се въртят основните сюжетни линии. Доста от произведенията, в които кръвопийците са главни действащи лица, печелят орди от почитатели. Комерсиалната реализация на „вампирите” е особено силна в киното. Продукции като „Здрач” и „Истинска кръв” се радват на масова популярност, особено сред младите хора. Световният успех обаче на тези и много други филми привлича все повече създатели на изкуство, които се опитват да яхнат вълната, бълвайки все повече истории с подобна тематика. Ето защо е съвсем трудно да бъде фиксиран образът на вампира. Ако до преди години хората свързваха думичката с Дракула, за който, вярвам, няма човек, който да не е чувал, сетне се появиха още авторски интерпретации, показващи вампирите в различни лица. Появиха се Лестат, Виторио, Бил Комптън, Едуард… Различни визии, разнообразни истории, диференцирани физически характеристики и душевни конструкции. Въобще вампирите вече толкова са употребявани в изкуството под различна форма, че доста хора ги смятат за изтъркани и отказват да се запознаят с творба на подобна тематика.

Това е естественият ход на всяко нещо, което завладее широката публика. Рано или късно се превръща в клише и започва да отблъсква. Не за друго, а защото една част от почитателите винаги са насочени към новото (доколкото то е постижимо). А колкото повече интерпретации имаме по дадена тема, толкова по-голяма е възможността да се припокриват, или още по-лошо – прекопират.

Не по същия начин обаче стоят нещата с книгата „Empire V” на автора Виктор Пелевин. Творба, към която самият аз тръгнах с известна доза предразсъдъци. Още като попадна в мен си казах – „Ох, пак ли вампиризми, че и от руски автор”. Заглавието ми се видя претенциозно, а корицата, макар и уникално стилна, все пак съдържа сладникава илюстрация на младеж с типичните черти и стилистика, пробуждащи нуждата от изказване на хомофобски коментари относно вампирската същност. Които станаха често срещано явление точно около гореизброените тийн-сериали.

Никога обаче не съм съдел книгата по корицата и съм обичал да експериментирам, така че се потопих в текста, който напук на всичките ми очаквания още от самото си начало успя не просто да фокусира вниманието ми, но и сериозно да размести мозъчните ми пластове в продуктивна посока.

Историята среща читателите с деветнадесетгодишния Роман, чието съществуване не се отличава с нищо особено. Типичните мисли, типичните страсти, типичния живот в социалната матрица, до един момент, в който главният герой не попада в компанията на вампира Брама. Среща, която не просто ще промени живота на юношата. Това преплитане на житейските пътища поставя нова отправна точка в съществуването на Роман, преобръщайки изцяло възприятията и възгледите му за абсолютно всеки един аспект от заобикалящия го свят.

…Хората от дълбока древност са вярвали, че в света тържествува злото, а доброто се награждава след смъртта. Получавало се е своего рода уравнение, свързващо земята и небето. В наше време уравнението се е превърнало в неравенство. Небесното възнаграждение днес изглежда като явен абсурд. Но тържеството на злото в земния свят, никой не е отменял. Затова всеки нормален човек, търсещ на земята позитиви, по най-естествен начин застава на страната на злото – това е толкова логично, както и да встъпиш в единствената управляваща партия. Злото, на чиято страна застава човек, се намира в главата му и никъде другаде. Но когато всички хора тайно застанат на страната на злото, което не съществува другаде освен в главите им, то необходима ли е на злото друга победа?…

Първият плюс на творбата е, че миналото на младежа (което е съвсем стереотипно за повечето ърбън фентъзи произведения) е разказано съвсем накратко, чрез самоиронична ретроспекция… от самия него. Начинът, по който бива предаван сюжетът – директно от главния герой, беше първото нещо, което ми направи сериозно впечатление. Малко са авторите, които използват точно този похват, а още по-малко са тези, които се възползват от възможностите, които предоставя (стига да бъде добре овладян от пишещият). Виктор Пелевин обаче е безупречен в това отношение. Претегляйки всичко случващо се през аналитичната мисъл и богатия емоционален свят на Роман, руският автор спечелва мигновено читателския интерес. Героят постоянно разкрива своето мнение не само по-важните въпроси, но и за всякакви дребни и мимолетни неща. Вътрешният му свят макар и циничен, е чист, неподправен. А младежката му харизма грабва. Роман може да бъде усетен. Още в първите страници. Подобно майсторство в изграждането на такъв тип текстове досега бях срещал единствено при Стивън Бруст, създал книгите за легендарния наемен убиец Влад Талтош.

Кое е важното, което се случва в романа, и кое е нещото, което го прави толкова отличителен?

…Идеологията е описание на невидима цел, която оправдава видимите средства…

Това е учението. Учението за вампирите и учението за света и реалността (през техния поглед). Роман е на път да се превърне във вампир. Това обаче не става чрез някакво заклинание, проклятие или просто ухапване. За да се трансформира в кръволок, младежът трябва да премине през множество трансформации, най-съществената част от които са екзистенциални. Историята не е насочена толкова към битови ситуации, любовни драми и т.н. Тези неща ги има, но те са просто нежно поднесен сюжетен фон, който е нужен, за да откъсне читателя от завладяващата философия на вампирското общество, обстойно разгърната в първите стотина страници. Те се четат бавно и продължително, но не защото са тегави, а защото изобилстват от разсъждения, върху които всеки читател би следвало да се спре и замисли, за да може ефектът от прочетеното да е още по-силен и стряскащ. Всъщност не останах чак дотолкова изненадан от по-интелектуалната насока на книгата. Издателство „Парадокс” публикува творби, в чиято есенция лежи точно това – едно алтернативно виждане за света и познатото ни в него.

…Когато човек дълго го хранят с реклама, експертиза и събитията на деня, у него възниква желанието самият той да бъде бранд, експерт и новина. Ето защо съществуват отходни места, тоест интернет блоговете. Воденето на блог е защитен рефлекс на осакатена психика…

Това, което ме изненада обаче, беше начинът, по който руският автор, изкусно преведен от Боян Станков, поднася всичките си умозаключения. Тежките и стряскащи прозрения относно модерния свят и социума не са от най-предпочитаните неща сред читателската аудитория. Не и когато са поднесени един вид назидателно или апелационно. Стилистиката на Виктор Пелевин обаче е съвсем различна. Критиката към консуматорското общество и цялостното падение на човешката раса е поднесена саркастично. Под формата на сатира. С груб, цинично откровен език. Но не и просташки. Постоянните аналогии и сравнения добавят щипка интелектуален хумор. Ето защо крайният резултат не отблъсква, а още повече – редом със сериозните мисли, поражда и истинска забава.

…Всеки народ (или даже човек) задължително трябва да разработва своята религия сам, а не да износва парцали, бъкащи от чужди въшки – от тях са всички болести… народите, които в наше време са в подем – Индия, Китай и т.н. – внасят само технологии и капитал, а религиите им са местно производство. Всеки член на тези общества може да бъде сигурен, че се моли на собствените си буболечки, а не на по-късни допълнения, грешки на преписвача или неточности в превода. А у нас… Да се направи фундамент на националния светоглед набор от текстове, писани неясно от кого, неясно къде и неясно кога, е все едно да инсталираш на стратегически компютър пиратска версия на Windows’95 на турски език – без възможности за ъпгрейт, с пробойни в защитата, с червеи и вируси, че и с прецакана от неизвестен умник динамична библиотека *.dll, поради което системата забива на всеки две минути. На хората им е нужна отворена архитектура на духа, open source. Но юдеохристияните са много хитри. Излиза , че всеки, който предложи на хората такава архитектура, е антихрист. Да чакаш далечното бъдеще от задник менте, останал в далечното минало – ето това е най-впечатляващото от чудесата на юдеохристиянството…

Откъм тематика книгата определено е мрачна. С примери, граничещи с гротеската, Пелевин показва колко много сме затънали в света на рекламата, кича и илюзиите. Няма звено от познатия социален живот, което да бъде пропуснато в този щателен художествен разбор. За да навлезе в братството на вампирите, Роман трябва едновременно да приеме и отрече съвремието. Да навлезе в неговата истинска грозновата същност и в същото време да се дистанцира от нея. Той изучава гламур и дискурс. Учения за повърхностното и за същинското. В същото време начинаещият вампир се обучава в изкуството на боя и любовта. Начините, по които приема различните типове знание, не се ограничават само в уроците и преживяванията му. Роман учи за хората, посредством кръвта им, която (забележете) не пие, а втрива в зъбите си (че и на определено място). Ефективен начин, който предлага на героя не само усвояването на чужди практически и интелектуални умения, но и разходка сред спомените на хората, от които червената течност е била извлечена. Виктор Пелевин вгражда тези и много други свежи микро идеи, даващи наистина нов концептуален поглед върху вампирското.

…Най-важната мисъл, която човек се опитва да предаде на другите, се състои в това, че той има достъп до много по-престижно потребление, отколкото биха могли да си помислят за него. Същевременно той се старае да обясни на околните, че техният тип потребление е доста по-малко престижен, отколкото са имали наивността да смятат. На това са подчинени всички социални маневри. Нещо повече, само тези въпроси предизвикват у хората устойчиви емоции…

Като изключим обаче основния тематичен заряд, самият сюжет не е стряскащ. Макар че има моменти, граничещи с хоръра, атмосферата на книгата е по-скоро светла, докарваща повече усмивки, отколкото потрес. Отсъстват прекомерни жестокости и бруталии. Предимство, което прави книгата една идея по-четивна за хората свикнали с по-леки четива. Самите вампири не са зловещи, по-скоро будят усещане за ерудиция и аристократичност. Но това не означава, че не са опасни.

Ако допреди вампирите са будели страх у читателите заради физическата вреда, която са способни да нанесат, тук те са на доста по-високо ниво от обикновеното лочене на кръв директно от жертвата. В „Empire V” съществата се явяват нещо като властелини, като кукловоди, като първоизточник на цялата власт в света на хората. Което пробужда един още по-първичен ужас. Особено в по-размишляващите хора, чиито умове са насочени отвъд всекидневното.

Макар написана преди единадесет години, творбата вече може да бъде намерена и в родните книжарници. Ще останете удивени колко е актуална. Особено в сегашното модернистично време, в което повечето хора са насочени към материалното и битовото. „Empire V” предоставя не само солидно количество храна за душата. Тя успява и да ѝ предложи нови пътища. Нови по-светли пътища. Защото не винаги е нужно да ни се случи нещо стряскащо, за да преосмислим случващото се около нас. Понякога е достатъчна и само една книга. Особено ако е правилната.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Елис Eмин„Сияние на жена” от Ромен Гари – хроника на една любов13.09.2018

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаДа избереш книга по корицата и да си струваЛитература