Пожарникарят, който обича да си играе с огъня

Удоволствие бе да палиш.

„451 по Фаренхайт“ – Рей Бредбъри

Draco incendia trychophyton или просто драконова люспа. Вирус, чийто източник не е известен, но покосява населението на Земята като чума. Никой не знае коя е причината за заразата, нито как да бъде спряна. Сигурно е само едно – ако люспата се появи по кожата ти – ще изгориш като факла. В началото за заразените се полагат грижи в специализирани места, но с прогресивното увеличение на броя им расте и страхът сред здравите. Затова става по-лесно и сигурно просто да ги убиват наред. Крематори се наричат тези, които вземат властта в свои ръце и обикалят улиците в търсене на заразени. Най-желаната им плячка става Пожарникаря.

Той е един от малцината, научили се да контролират драконовата люспа и да живеят безопасно с нея. В опит да защити, хората около него, той използва огъня в себе си като оръжие срещу отрядите на Крематорите. След инцидент, в който умира любовта на живота му, по случайност попада на Харпър Уилоус – медицинска сестра в местния лазарет за заразени. Няколко месеца по-късно пътищата им се пресичат отново. Този път тя носи драконовата люспа, съпругът й се опитва да я убие, а Харпър носи бебето му, за което не се знае дали ще се роди здраво.

Романът е повече за Харпър и това, през което преминава, отколкото за Пожарникаря. Той се появява рядко, но винаги зрелищно. В този апокалиптичен свят, който гори и място за слабост няма, тя показва колко важно е запазването на човещината. Симпатична особеност на главната героиня е, че главата й е „претъпкана с детски книжки и постоянно възлагаше роли от тях на хората около себе си“. Така по протежение на романа запаленият читател с усмивка се натъква на Мери Попинз, Дъмбълдор, Питър Пан, Алиса, Робин Худ, Хемингуей и Нарния.

Ако обичаш някого, трябва да правиш всичко възможно, за да го предпазиш. Не искам след време да погледна назад в миналото и да си кажа, че съм можел да бъда полезен, да помогна, но съм бил прекалено изплашен. В наши дни, не мисля, че е добра идея да оставяме важните неща дори за утре.

Джо Хил е псевдоним на Джоузеф Хилстром Кинг. Той е син на Табита и Стивън Кинг. Да, точно така – онзи Стивън Кинг. Признавам, че съм предубедена към творчеството на Стивън Кинг и едва ли бих посегнала към романа на сина му, ако името на бащата се използваше като рекламен трик. Джо Хил е избрал да пише под този псевдоним, за да излезе от сянката на известните си родители и определено е успял. Това е третата издадена на българския пазар книга на американския автор.

Книгата заслужено е избрана за роман на 2016 г. в категория „Хорър“ от читателите на Goodreads Choice Awards. Издателство „Ибис“ го предоставят на читателя в твърди корици, които романът заслужава. Преводът е на Коста Сивов, а впечатляващата корица на Живко Петров.

Елис Eмин

на 21 години, студент по “Журналистика” в Софийския университет. Най-важното нещо в живота и са книгите и именно затова, след стажа си при нас, се превърна в най-сериозния ни автор за всичко свързано с литература.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to