Плуване по течението на „Гладният прилив“ с Амитав Гхош

04.07.2018

Индия – място на контрасти, приютяващо бедни и богати, рисуващо палитра от вярвания и езици, наситено с аромати и подправки, разкриващо традиции, съпоставящо пацифистични нрави и хищна природа. Не страна, а цял необятен свят за откриване. Свят, който да изживеем по страниците на „Гладният прилив“ от Амитав Гхош.  Новото попълнение в редиците на Индийската поредица на ИК Жанет 45 представя  пъстра и многопластова история, носеща дъха и духа на индийската действителност – жив и неподправен, далечен, опасен, но и неустоимо привличащ.

Винаги е трудно да пишеш за нещо, когато нямаш база за сравнение, отминалия опит или поне бегъл досег със същността му. „Гладният прилив“ беше моята първа глътка въздух, моето задочно пътешествие към далечния хоризонт, моята първа Индия Амитав Гхош – непознатият гид, разказващ за приказния свят на Сундарбан – огромен архипелаг, белязан от километри мангрови гори, обединяващи лицата на Индия и Бангладеш, в който сушата, морето и сладководните речни канали се превръща в едно. Подобно на лиани се обвързват и красивата действителност на природните пейзажи с магичната фантазията във фабулата.

С думите на автора вдишваме влага, попиваме слънчевите лъчи и проследяваме изчезванията и появите на цели острови, погълнати и изплуващи при редуването на прилива с отлив. Почти като хапче за пречистване на мисли. Точно там се ражда и сказанието, че само хората, носещи чисти сърца и мисли са в безопасност сред дивите гори. Горите, приютяващи онзи, който не се назовава – раираният черно-златист хищник, човекоядецът, който дебне своята плячка винаги в гръб.

Романът ни захвърля в непознатата действителност, досущ като Пияли Рой – главната героиня, американка с индийска кръв, дошла да изучава речните делфини, обитаващи района. Тя среща бариери – с езика, с горската администрация и метеорологичните условия, с природата, с външния и вътрешния си свят. Ние преживяваме неволите, които я спохождат. Тя прави стъпки в лепкавата кал, следи GPS координати, прави измервания, а ние – сверяваме компаса си. Колко непозната и чужда е всъщност земята, по която ходим, как живеем, някак все обърнати навътре – към себе си, със замъглен взор, неспособни да погледнем отвъд.

Може би е трудно и да изброиш житейските съдби, които се преплитат в историята на Амитав Гхош. В тях има сблъсък на западни ценности и източен мироглед, минало и настояще, реалност и фикция, бежански вълни и вълни от емоции, почит към рациото и любов към поезията, вдъхновение от думите на Рилке и възхищение от природата. Ретроспекции, връщащи ни към началото, за да си обясним настоящето, да се открием. Има неосъзната и чиста обич, признателност и приятелство, чист и естествен страх .

„ – Саар – подхвърли, –  скоро ще слезем на сушата. Кажи ми, Саар, бхой та тер пайсен? Усещаш ли страха?

–  Страх ли? – попитах аз. – Какво имаш предвид,  Хорен? Защо да се страхувам?  Нали си с мен?

–  Защото страхът те пази, Саар, той те държи жив. Без него опасността се удвоява.“

Във вечната борба за себеизрастване и в стремежа към откриване и осъществяване на индивидуалната мисия, прозират идеалите на всеки живот. Моторът, задвижващ ежедневието е мъдрост, която се крие в случайни разговори. Без да бъде търсена умишлено, пониква, просто за да приобщава съзнания и да предава послания и завети.

 „ – Защото думите са само въздух, Канай-бабу – отвърна Мойна.  – Когато вятърът духа, виждаш как водата се набраздява, виждаш вълни, но истинската река е отдолу, не се вижда и не се чува. Не може да раздухаш повърхността на водата отдолу, Канай-бабу.“

Понякога обаче в желанието си да предадем цялостната картина, губим нюх към детайлите, без които цветът, вкусът, мирисът и цялостното осезание ни убягва.

„ Как се забравя дума? Дали потъва в паметта като стара играчка в някой шкаф и си лежи в паяжините и прахта, в очакване да я почистят и преоткрият?

Търсим, преоткриваме, сравняваме, строим представи, търсим поучения, нуждаем се, правим равносметки, за да разберем, че същественото не се състои в баланса, който усърдно преследваме, а в постоянното движение. Именно в това движение се раждат моментите, които наричаме невнимание или случайност, но приносът им и стеченията от обстоятелства, които завихрят след себе далеч не са такива. Един чай, излят върху непознат пътник във влака, носи на Пия Рой ново приятелство, един близък до смъртта инцидент открива нови перспективи. Един развихрил се циклон поглъща небето над Сундарбан, но след него се проясняват стремежите, идеите и връзките, обединяващи хората. Преглъщаме нови гледни точки, поглъщаме и трансформираме енергия и даваме тласък и плам на битието.

„Истинската трагедия на един рутинно прекаран живот е, че разбираш как си го прахосал чак когато е прекалено късно.“

Защото за да има прилив, трябва да последва отлив. А гладът служи, за да поддържа животът кипнал.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Карина НиколоваЗа „Кафка на плажа“, Мураками и няколко говорещи котки16.03.2016

Още от Под Моста

Мирослав Петров, главен директор Продажби VIVACOM
Боян СимеоновVivacom представи Viva Smart – нова платформа за цялостни IoT услуги и решенияОбразование