„И дъхът стана въздух“ – посмъртният мемоар на един лекар

„Няколко седмици преди смъртта му лежахме в леглото ни и аз го попитах:

– Можеш ли да дишаш нормално, както съм отпуснала глава на гърдите ти?

А той отвърна:

– Само така мога да дишам.

Това не е книга за смъртта на онкоболен. Това е книга за достойния живот на един лекар, съпруг, баща, син, брат и колега. Пол Каланити търси смисъла на живота в литературата и думите, но в крайна сметка го открива в медицината. Макар да е решен да не следва стъпките на вечно отсъстващия си баща кардиолог, в крайна сметка осъзнава, че може да намери отговорите на измъчващите го въпроси единствено като лекар.

Избрах кариерата на неврохирург отчасти за да проумея смъртта: исках да я преследвам, да я уловя, да смъкна плаща от главата й и да я погледна право в очите, без да мигам. Неврохирургията ме привличаше както заради проблемите на мозъка и съзнанието, които са неразривна част от нея, така и заради тясната ѝ връзка с живота и смъртта.

И така един ден, когато е едва на 36 години, на върха на кариерата си и щастливо женен, Пол поглежда смъртта в очите. Но и тя го поглежда. Диагнозата е рак в напреднал стадий, с разсейки из цялото му тяло.

Това, което се случва в лабораториите, не е просто някакво злодеяние. Всичко в медицината е прекрачване на границите на сакралното. Лекарите нахлуват в телата по всевъзможни начини. Те виждат хората в миговете, когато са най-уязвими, най-изплашени, изобщо  – в най- интимните им състояния. Те ги придружават при появата им на този свят, те ги съпровождат, когато го напускат.

И така Пол прекрачва границата и минава от другата страна. Сваля лекарската престилка и облича болничния халат. От уважаван неврохирург той става пациент. Започва една усилена борба с рака, за която се знае, че е обречена на провал.

Ако бяха три месеца месеца, щях да ги прекарам със семейството си. Ако бяха година, щях да напиша книга. Ако бяха десет години, щях да се върна към медицината.

Въпреки диагнозата и силните болки, Пол се връща към лекарската си практика, бори се с рак и се отдава на писане. През това време той и съпругата му Луси се сдобиват с дъщеричка – Кейти, на която той посвещава мемоара си. Дори и в дните на най-силни страдания и болежки, Пол не спира да пише – за живота и смъртта, за призванието на лекаря и моралния дълг към пациентите, за вечното и тленното.

„И дъхът стана въздух“ е една от най-личните и откровени книги, които съм чела. Малка книга с големи и важни послания, досущ като „Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри и „Отива една жена при лекаря“ на Рей Клуун. Достойната борба на трима мъже, бащи и съпрузи със смъртта под една или друга форма. Думите и на тримата си заслужават да бъдат прочетени.

Преводът е дело на Паулина Стойчева Мичева. Фиделия Косева е художник на корицата, която се отличава от тези на всички други издания. Топлата цветова гама и глухарчето на корицата предават на читателя надеждата, скръбта и ефимерността от които е съставена историята на Пол Каланити.

„И дъхът стана въздух“ е носителят на наградата на читателите в категория „Най-добър мемоар“ в Goodreads за 2016 година.

Елис Eмин
на 21 години, студент по "Журналистика" в Софийския университет. Най-важното нещо в живота и са книгите и именно затова, след стажа си при нас, се превърна в най-сериозния ни автор за всичко свързано с литература.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to