Премиера на „Танцът Делхи“ от Иван Вирипаев в Народния театър

Подготовката на новия спектакъл в Народен театър „Иван Вазов“ е към своя край. На 1, 2 и 3 декември на Голяма сцена от 19:00 ч. е премиерата на „Танцът Делхи“ от Иван Вирипаев, режисьор – Галин Стоев. Понеже отсега интересът е огромен и почти всички билети са разпродадени, следващите дати са на 14, 15 и 16 декември на Голяма сцена от 19:00 ч.

Това не е първата постановка по пиеса на Иван Вирипаев на софийска сцена през новия сезон. По-рано беше премиерата на „Пияните“ в МГТ „Зад канала“. Тя е режисирана от друго популярно име на родния театър – Явор Гърдев.

Сега публиката ще може да се запознае с още един Вирипаев текст. Подобно на „Пияните“ и в режисираната от Галин Стоев постановка „Танцът Делхи“ също е разделена на няколко части, които са като седем различни пиеси. Авторът настоява, че те нямат нищо общо помежду си. Но героите са същите, а това, което се променя са различните комбинации във взаимоотношенията им.

“Танцът Делхи” е вълнуващо пътуване във вътрешността на мрежа от безкрайни прераждания, в която историята всеки път започва със съобщението за нечия смърт и завършва с подписването на смъртния акт. Както на шахматната дъска има определен брой квадрати и безброй възможни комбинации, така и тук героите са пуснати в игралното поле на текста, а темите му свободно експериментират с телата, гласовете и чувствата на актьорите. Всяка отделна пиеса артикулира различна гледна точка и всяко ново виждане предлага различен подход към действителността или към истината. Така се оказва, че истината в нашата реалност е винаги относителна, а крайността на човек в тази реалност – безусловна.”, споделя Галин Стоев.

”Парадоксът е основният мотор, който ни анимира и ни дава усещането, че сме живи. Текстът ни отвежда в своя парадоксален епицентър, където смисълът се поражда именно от съчетаването и наслагването на различни и често взаимно изключващи се гледни точки.“

Поради разноликостта на героите и постоянното движение на картините в текста Галин Стоев нарича „Танцът Делхи“ „своеобразен драматургичен кубизъм“. И допълва: „Това, което сдобрява противоречията, е креативната реалност на танца. В сърцето на историята е скрит един мистичен танц, който завинаги бележи всеки, който го е видял и му се е възхищавал. Практически ние никога не виждаме този танц на сцената, но въображението ни го рисува или се догажда за него правейки ни негови съавтори.”