Почти невъзможно е да отидеш на адаптация на „Парижката Света Богородица” с необременено от предишни адаптации съзнание – репутацията на оригиналното произведение сякаш е достатъчна, за да добави някаква доза credibility на всеки опит да бъде пренесено в друга медия. Като добавим към това и просналия се гол на плаката Калин Врачански, имаме рецепта, ако не за добър, то поне за финансово успешен театър. В общи линии, въпреки участието на родната звезда, както и благодатния първоизточник, „Парижката Света Богородица” на Театър София се откроява с твърде малко добри и свежи хрумвания.

Но първо позитивното. Ако има нещо, което несъменено заслужава адмирации, това са декорите. Невероятно подвижни и функционални, носещи силно готическо усещане, превръщащи сцената ту в улиците на Париж, ту в съдилище, в циганският Двор на чудесата, в портите, стените и гаргойлите на катедралата Нотр Дам. Ненапразно споменавам готическото усещане – някои сцени са изпипани до съвършенство със слабо осветление, сенки, злокобни звукови и димни ефекти, носейки едно почти мистично изживяване.

Ролята на Калин Врачански е окей – не е първият Квазимодо в историята на киното и театъра, няма да бъде и последният, в никакъв случай няма да бъде и от онези, които се помнят. Движещ се с типичната за ролята недъгава походка, говорещ провлачено и с привидно усилие, гърбушкото не е нищо ново и при все необичайната визия, говорим за една наистина обичайна роля. Останалата част от актьорския състав е на едно очаквано ниво, с изключение на двете чудесни изпълнения на гърдите на Есмералда, които не получиха заслуженото сценично време и внимание.

Но при все добрите декори и съвсем приличната актьорска игра, нещо в цялото представление така и не успя да сработи. Страхотните мрачни сцени, озвучени само от детски плач в нощта или от тиха класическа музика се редуваха с хаотични епизоди на едно безумно катерене по декорите, безкрайни маймунджулъци, чиято хореография беше натоварваща за окото като кофти 3Dефекти, озвучени от електронна музика, няколко нива по-силна, отколкото е приемливо в театрално представление. Смел опит да се комбинира класически театрален подход с една модернизирана (не модернистична) визия, който стоварва върху главите на нищо неподозиращите зрители какафония от звуци и светлини, достигаща своя връх в диско прожектора, насочен в една от сцените към публиката, но трагично лишена от каквато и да е експресивна сила.
Краят на постановката идва неочаквано бързо и е осезаемо пришпорен, сякаш, за да не изпуснат зрителите последните автобуси от градския транспорт. Емоционален и идеен климакс липсва, краят не е отворен, а просто сякаш не се състои, оставяйки усещане за незавършеност.

Към дамите: Противно на плаката, Калин Врачански не се съблича в тази пиеса. За сметка на това го прави Николай Върбанов.