Безсмъртието на „Щастливеца“ в Сатирата

Какъв по-добър начин един храм на Мелпомена да отбележи своята годишнина от това да отдаде почит на своя патрон? Именно така Сатиричният театър „Алеко Константинов“ отпразнува 60-ия си юбилей. Премиерата на представлението „Щастливеца“ се състоя на 5 и 7 април, а поставянето му през 2017 е свързано и с навършването на 120 години от смъртта на писателя, напуснал ненавременно и несправедливо този свят.

Именно убийството на Алеко Константинов е задвижващият действието спусък в пиесата на Руси Божанов. Тя излиза през 1978 г. с оригинално заглавие „Щастливеца иде“, а отпадането на втората дума в сегашния му вид сякаш говори достатъчно красноречиво за днешната оскъдица на възвишени личности като бележития автор. „Щастливеца“ е от произведенията, които макар написани отдавна и използващи образи от друга епоха, продължават да отекват със своята актуалност. Освен нотките на гордост заради непреходността на такива творби, подобна констатация е придружена най-вече с горчивина, изведена на преден план при осъществяването на спектакъла за сметка на комедията. Така критиката към социално-политическата действителност на 21 век призовава към промяна, която започва с осъзнаването на сериозността на ситуацията. Побиването на тръпки при гледането на „Щастливеца“ вече измества обичайния смях, придружен от гузност.

Острата сатирична пиеса оживява под режисурата на директора на театъра – проф. Здравко Митков, а сценографията е поверена на Петър Митев. Семплата визия позволява изпъкването на някои мултимедийни елементи, но най-вече на актьорската игра. Пространството е условно разделено на две – от едната страна стоят обвиняемите за смъртта на Алеко, а от другата се намират хората, близки до писателя. Между двете редици столове е отредено мястото за Константинов – файтон, който е и своеобразен пиедестал, където творецът освен духовно, е още физически издигнат над останалите. В него той става жертва на собствените си добри намерения, срещу които побеждава байганьовщината, слязла въоръжена от страниците, за да отмъсти на своя автор.

Оттук нататък започва излагането на фактите относно смъртта и показанията на призованите по делото. Представлението преминава под формата на илюзорен съд, в който най-важният присъстващ е публиката като съдебен заседател, макар и без глас в процеса. Той се води пред нея и осмисленото през продължението му оформя нейните действия след спускането на завесите, когато ще й се наложи да се сблъска на улицата с персонажите от сцената. През този час и половина зрителят става свидетел на взаимодействието между реалност и художественост, живи и мъртви, виновници и жертви, които преплитат и разменят ролите си в търсене на истината и причината за съдбата на Алеко и българския народ.

Пиесата се отличава с отсъствие на строго изразена фабула, което в съчетание с щедрите диалози и монолози, може отчасти да затрудни зрителя в запазването на пълно внимание, ако той очаква повече динамика. Такава обаче се наблюдава при редуването на различни по вид фрагменти – откъси от произведения на Константинов, документални сведения и въображаеми разговори, сред които най-ярък е словесният сблъсък между писателя и неговия герой. Предлагайки задълбочен поглед към характерите на двамата, „Щастливеца“ по философски се опитва не толкова да намери отговорите на повдигнатите въпроси, а да подтикне към необходим размисъл.

В кожата на обичания Алеко Константинов влиза Калин Врачански, като на пръв поглед изборът му може и да се стори странен заради липсата на значителна физическа прилика с първообраза. В ролята си обаче актьорът успешно въплъщава основните характеристики, с които асоциираме главния персонаж. Врачански излъчва благородство и аристократизъм, които под прожекторите заблестяват със светлината на Алековите идеали и невинност. Въздействащ е и Светломир Радев, при когото външният колорит на Бай Ганьо, с който сме свикнали, е туширан. По този начин на събирателния образ е придаден съвременен тон, правейки го по-реален, близък и заплашителен. За този ефект помагат и препратките към днешни политически фигури, с което режисурата удря болезнено близо до българската действителност скоро след поредните парламентарни избори.

Друго запомнящо се изпълнение е това на Янина Кашева, по майчински силно и затрогващо. То извиква сълзи не само заради самата функция на жената, дала живот на великия творец, а жегва най-вече с жестоката истинност на страстно изречените думи. Впечатляваща като Фердинанд Сакскобурготски е Йорданка Стефанова, която под значително количество грим говори български език с немски акцент и успешно избягва подхлъзването по посока карикатура. Владетелят със своето отношение към българите и достоверните аргументи се превръща в още един антипод на Алеко Константинов, който в контраст на цинизма е украсен с още наивност и вяра в доброто. В ролите на двамата обвиняеми са Пламен Великов и Ивайло Калоянчев, които достоверно олицетворяват робската психика и примитивност. На другия полюс с образите си баланс поддържат Александра Сърчаджиева, Нона Йотова, Мартин Каров, Михаил Сървански, Боян Арсов и Милена Аврамова.

„Щастливеца“ показва образите на емблематичния герой и неговия създател като две неразривно свързани части на едно цяло, които са в постоянна борба помежду си. Алеко умира, убит от Бай Ганьо(вци), подучени от други като тях, продължаващи да окупират високи постове. Че Бай Ганьо е жив, това знаем всички. Алеко е този, който има нужда да бъде възкресен, и то повече от всякога. Екипът на Сатирата успява да направи първата крачка към постигането на тази цел, събуждайки желанието у зрителите да поддържат безсмъртни идеалите на Щастливеца у себе си и другите. И може би някой ден той отново не само ще „иде“, но няма и да си тръгне.

Снимки: Елена Ненкова, Сатиричен театър

Следващите дати, когато може да гледате „Щастливеца“ в Сатиричен театър Алеко Константинов, са 17, 21 и 31 май.

Деница Димитрова

е на 23 г., завършила е „Социален мениджмънт“ в родната си Варна, а по настоящем изучава електронни медии в Софийския университет. Отразява онова, което я впечатлява, вдъхновява и кара да се наслаждава на бъркотията живот в блога си Wondermess. Не може да живее без повсевместно търсене на красота, изкуство, пътувания… и кафе, даващо енергия за всичко останало.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to