Размислите на един пътешественик

Пламен Узунов е от хората, които те вдъхновяват за живот. Преди пет години превръща хобито си – пътуванията, в своя професия. Оттогава е обиколил десетки страни и е стъпвал на всички континенти с изключение на Австралия. В навечерието на новата година разговаряме на чаша чай за неговите приключения, срещата с различни култури и смисъла на човешкото съществуване. В следващите редове е представено интервюто, което ще ви намери в първите дни от 2018-а с пожелание за успешни пътувания из света и към себе си.

Карина Николова: Как започнаха твоите пътувания?

Пламен Узунов: Да кажа „случайно“, няма да е вярно. Няма нищо случайно. Както казва Стив Джобс: “Connecting the dots” – чак когато се обърнеш назад, разбираш каква е била връзката между събитията.

През 90-те години учих немски в училище, защото такива бяха възможностите. Харесваше ми, но когато започнаха промените, осъзнавах, че светът говори на английски. Никога не съм имал връзка с чужденци, нито работа, свързана с пътувания, но твърдо бях решил, че трябва да науча този език. Така започнах да уча английски, най-вече самостоятелно. Това беше първата, тогава неосъзната крачка.

Другата беше, когато след 2000 г. отидох на Изток. Културата там беше съвсем различна. Никога не се бях сблъсквал с такива хора, но те събудиха интереса да ги изучавам. Трябва да научиш вярванията на различните хора, за да можеш да ги разбереш. Голяма част от конфликтите са породени именно от незнание. Не познаваш даден народ, но вече го осъждаш.

Реших, че трябва да отивам на Изток. Европа ми доскуча със своята предвидимост. Започнах да ходя по-често, да чета, да питам. Познанието има няколко пътя. Не можеш да се запознаваш с фактите само на книга, трябва и да ги видиш на практика. Например не само в какво се състои една релегия, но и как самите хора я приемат, как общуват със своя бог, какво влагат в това общуване.

К.: Какво мислиш за религията?

Религията е хубаво нещо. Предпочитам я пред атеизма, защото ти дава принципи. Именно това липсва в днешното общество – морални устои, които да разграничават доброто от лошото. Това е разликата между Запада и Изтока.

На Изток е разпространено освен религията и конфуцианството. Това е една изчистена философска система, която налага определени социални правила като уважение към родителите, обществен строй. Не, че хората там са ангели, но има ред. Западът се бие в гърдите, че е икономически напред и има демократични закони, но обикновено те са продукт на лобизъм и защитават определени интереси.

К.: Как реши да превърнеш пътуването в своя професия?

П.: Много от решенията не ги взимаме ние, макар че си мислим така. Преди много векове хората са смятали, че мислите не са техни, а че идват от някъде другаде. За да възприемеш обаче подобна теза, трябва да възприемеш много други тези преди това. Например, че всички ние сме свързани или че плуваме в едно огромно поле от информация и сме само станции, които черпят информация от него в зависимост от това, доколко сме готови за нея. Монасите в Тибет черпят информация за минало и бъдеще едновременно, но това не е с користна цел, а за да помагат на другите.

При мен всичко стана естествено. Първо правих турове на свободна практика паралелно с другата ми професия, а преди пет години получих предложение за работа от хора, които са били на екскурзия с мен. Колебаех се, защото когато превърнеш хобито си в професия, се сблъскваш с един административен момент, свързан със средства, организация, колеги, но аз получих голяма свобода и разбиране, благодарение на които мога да водя хората на нови, непознати места.

К.: Спомена, че не вземаме житейските си решения сами, значи ли това, че вярваш в съдбата? Всичко ли е предначертано или можем да променяме пътя си?

П.: Нелек филисофски въпрос, който незаслужено тормози много хора. Вярвам, че съществува прераждане и че всеки идва тук с определена мисия. Отклоняването ни от нея обаче е целенасочен процес. Обществото е дирижирано от привидно хуманни цели, т.е. хората да живеят добре, но какво се има предвид под „добре“ – да имат задоволени физически и материални потребности. Да, но има и духовни потребности.

В повечето страни хората биват манипулирани от системата. Един е добър да бъде инженер, друг – артист, но родителите му го карат да стане адвокат, понеже там се печели много. Така милиони хора биват отклонявани от тяхната мисия и показно или скрито страдат. В това отношение съм щастливец, че на 50 години започнах да правя това, което ми харесва.

Така че „съдба“ означава мисията, с която си дошъл, а когато си отклонен от нея, ти не можеш да реализираш потенциала, който ти е заложен. В най-горещото място на света Долина на смъртта много рядко вали дъжд, но една година паднали обилни дъждове през есента и на пролет имало килим от цветя.

Семената стоят и чакат подходящите условия. Целта на системата би трябвало да е да създаде условия на хората да се развиват. Дали ще намерим онова, за което сме тук, зависи от няколко външни фактора като семейство, училище, но и от самия пораснал индивид, т.е. трябва да се следват определени морални принципи. Например да не лъжеш, понеже това е една малка смърт; да не крадеш, не само физически, но и като получаваш повече, отколкото си заслужил и т.н. Човек трябва и да се стреми към знание, невежеството не трябва да е водещо.

Ако се спазват определени принципи, рано или късно ще откриеш мисията си. Когато разбереш какво искаш, съдбата сама тича срещу теб. Всеки трябва да си напише нещо като “bucket list”. Работи. Да пътувам в непознати и далечни страни беше едно от желанията в моя лист преди много време, когато още дори нямах идея, че изобщо ще се занимавам с това. Сега графикът ми е засипан с пътувания, но не се сърдя – това си пожелах.

Трябва само да си поискаме нещо, неврозите идват от твърде много колебания и от неспазване на морални принципи. Спасението на всеки е в него. Ставаш откровен и честен към себе си и… чакаш. Нещата не стават веднага.

К.: При условие, че постоянно средата се опитва да ни отклони, а ние самите сме пълни с колебания, как да открием мисията си?

П.: Трябва човек да се изчисти от отклоненията. В западните общества в култ е издигнато богатството. Ако не си богат, трябва да си много нещастен, затова всички се мъчат да станат много богати. Но каква е целта на всяко общество – хората му да са богати или щастливи? Това не са равностойни понятия. Ако висшата цел на една система са парите, значи тя не работи в полза на хората, а за да пълни джобовете на някого.

В миналото хората са били контролирани, като им се е отнемал достъпът на информация. Сега информацията не може да бъде спряна, но се създават изкуствени кумири, към които хората се стремят, но това е чуждо развитие. Всеки си има отделен и различен път. Познанието идва чрез преживяване. Ако постоянно следиш или четеш как живеят другите или чакаш друг да ти каже какво да мислиш, няма да преживееш собствения си живот.

К.: Заговорихме за щастие и това ме подсеща, че си бил в Бутан – „държавата на щастието“. Щастливи ли са хората там?

П.: Бутан е едно красиво изключение. Има няколко причини за това.

Първо, страната е оградена от планини и е по-трудно достъпна. Намира се в Хималаите – там, където духовността е още жива. Народът е възприел тибетския будизъм и е успял да съхрани и въплъти неговите принципи. Според тях целта на всяко общество е хората да са щастливи. Но в какво се състои щастието? Труден въпрос. Затова и те създават Министерството на щастието, което да контролира спазването на четири основни принципа.

Първият е човек да има базовите материални условия, т.е. да има къде да живее, какво да яде. Вторият е да се опазва природата. Никой няма основание да я закача. Веднъж бях взел едно камъче от една река и всички се възмутиха. Аз се учудих, защото това беше някакво си дребно камъче, но там ми обясниха, че не съм го оставил там, за да си го вземам обратно. Ако държах да го взема, трябваше да се помоля на боговете на природата Наги, за да получа позволение.

Имаше един още по-интересен случай. В една отдалечена долина в страната всяка зима идват над 500 жерава, за да презимуват. На някого е хрумнала идеята там да се построи малко летище, но министерството веднага се противопостави на това в защита на птиците.

Третият стълб на обществото са традициите. Според тях всеки трябва да опазва традициите си, иначе губи връзка с поколенията, както и собствената идентичност. В момента всички в Бутан носят национални носии извън къщата си като символ на своята идентичност.

Четвъртият принцип е държавата да бъде управлявана в зависимост от предходните принципи. Всеки закон минава през Министерството на щастието, преди да бъде официално приет.

Дали хората в Бутан са щастливи, зависи от тях самите. Щастието все пак е лично усещане, но съм склонен да вярвам, че са. Природата е чиста. Няма затвори – кой да влезе в тях? Само бледи подобия на такива, но в тях най-много да влязат двама младежи, сбили се за някое момиче. Рядко могат да влязат и някои политици за дребни машинации. Склонен съм да вярвам повече и в техните политици, защото за разлика от нашите, които крадат и бягат в чужбина, онези в Бутан няма къде да избягат, понеже живеят в едно затворено общество, в което всички са свързани. В страната няма армия, няма промишленост.

Досегът с Бутан облагородява, понеже показва, че е възможен и друг начин на обществено развитие.

К.: Това означава ли, че си скептичен към глобализацията? В днешно време тя е издигната в култ, а наблюдаваме и преселения на чужди народи към Европа…

П.: Преди вярвах много в глобализацията. Мислех си, че така различията ще се намалят между хората и това ще доведе до по-голямо разбирателство, но глобализацията позволи само на глобалните компании да печелят повече.

Мислехме си, че бедни и богати страни ще функционират като скачени съдове и нивата ще се изравнят, но се оказа, че големите богати индустрии изсмукват малките. Навлизат в тях и налагат своите правила, а местното е убито.

А относно прослувутите лозунги на Меркел за културна интеграция на чуждите мигранти… това е още по-трудно. Германия има достатъчно опит с гастарбайтерите от Турция. Обществото не успя да ги интегрира за повече от 30 години, как ще успее да интегрира сегашните бежанци?!

Глобализацията за мен е фалирало понятие. Западните разбирания не могат да паснат навсякъде – например демокрацията, която Запада се опитва да наложи в Китай. Обществото там обаче е различно – индивидът е подчинен на колективното благо, а в Европа на преден план е изведен индивидуализмът. Но защо нашата система да е по-добра? Неслучайно страни като Китай и Индия са толкова напред икономически в световен мащаб, защото при тях общността е много по-силна и може да се постигнат много повече крайни цели отколкото при индивидуализма.

 

К.: Пътуваш в много страни и вече каза, че комуникацията между културите може да е голямо предизвикателство. Преживяваш ли културен шок понякога?

П.: Ако от Европа кацнеш в Делхи и видиш как хората спят по улиците и е абсолютна мизерия, може би част от теб ще се възмути, но това ще е така, защото не си запознат с тяхната история и вярвания.

Една от основните разлики между Изтока и Запада е в това, че ние вярваме, че има само един живот, а те – в прераждането. Запада иска да изживее живота, да победи, да изконсумира, да има, да се съревновава. На Изток хората не бързат за никъде. В Индия за хората светът е „мая“, илюзия. Истинският свят е невидимият.

Културният шок е предизвикан от моделите, предварително зададени в съзнанието. И това са модели, не принципи! Например виждаме някой, който живее в картонена колиба, и смятаме, че той е много нещастен. Това е нашият модел и по него ние започваме да съдим за индивида.

Досега не съм преживявал културен шок. Опитвам се да говоря с хората и да не ги съдя предварително. Хората са голямо богатство и трябва да ги приемаме такива, каквито са.

К.: Имаш ли някое любимо място?

П.: Имам много любими места. /смее се/ Преди любимо място ми беше Бали заради хората. Сега е Бутан. Скоро ще ходя пак. Предстои ми и пътуване към Байкал, за да посетя гроба на лама Итигелов, който се е самомумифицирал в поза лотус. Той е доказателство, че духът властва над материята. Ще се срещнем и с шамани и староверци. Ще бъде интересно.

К.: Бил си на всички континенти с изключение на Австралия. Как би ги щрихил с няколко думи?

П.: За мен основният континент е Азия, защото там е духът на човечеството, оттам идват духовни идеи и истини. Европа е от „кръста надолу“ /смее се/ със своята прехвалена толерантност към половете и към другите, която граничи с извращения. Пътят, по който е поела, води до загуба на нейната идентичност.

Северна Америка е един неуспешен опит да бъдат наложени цивилизованост и привички върху местното население с цената на чудовищни жертви. Неуспешен опит, защото единствената му цел е да подчини останалия свят. Именно XX век даде шанс на Америка да поеме ръководната роля с цената на нови и нови военни конфликти. Америка можеше да бъде къде-къде по-добър пример за човечеството…

Южна Америка е била с малки изключения колонизирана и хората са били смачкани. Тези, които все още живеят в Амазония, са добре, но в останалата част населението е изтормозено. В Африка е същото. Под привидната цел, да цивилизоват местното население, колонизаторите всъщност са ограбвали страните и оставили населението им в оскъдица.

Преимуществото на Австралия е, че е далеч. Англичаните и там са въвели някакви порядки, но този континент сякаш не може да надскочи своята маргиналност. Никой не се интересува много-много от него и не се меси в политиката му. Не ми е много интересен. Не мога да видя някаква супер култура или супер традиции. Единствено достъп до аборигените би ме заинтригувал.

К.: Къде си посрещал интересно Новата година?

Пламен: На остров Бали. Новата година там е през март. Двадесет и четири часа електричеството е изключено и всички мълчат. Освен това всички гладуват, за да усетят какво чувстват милионите гладни хора по света поне за един ден.

На този ден на нас, туристите беше разрешено да се движим само в хотела, но не и извън него. В отделните стаи имаше елекричество, но не и в общите части. Тогава бях сам и ми стана скучно, затова реших да изляза в градината, като през цялото време си светех с телефона. Изведнъж чух викове от охраната да изгася светлината, за да не ме видят лошите духове.

В деня преди Нова година се организират маскаради, които приличат на нашата традиция с Кукерите, за да прогонят лошите духове. На самата Нова година всичко затихва, защото се води решителната битка между доброто и злото. На Бали хората са хиндуисти, но считат за върховен бог Шива, този, който решава кога да си тръгнеш. Те обясняват, че новото не може да дойде, ако старото не е разрушено. Трябва да се внимава с Шива. /смее се/

К.: Новата година е време за равносметка. Ти виждаш толкова много страни, какво би искал да видиш в собствената си страна в бъдеще?

П.: В едно от произведенията си Свобода Бъчварова има един много тъжен извод, че няма милост между българите, че те не се чувстват като народ, като общност.

Хората трябва да се обичат повече. Не е нужно да се прегръщат, но поне да започнат да се уважават. Ако има повече уважение, хората ще намират и повече причини да не си правят лошо един на друг.

Зад всяко велико общество стоят морални ценности. Вземете Китай, който скоро ще стане номер едно. Много хора гледат скептично на тази страна заради комунистическия й строй и т.н., но истинската причина за успеха й е в нейната единност. Ние, българите винаги търсим повод да се разграничим от сънародниците си. Има много поводи да се чувстваме и заедно. Нека всеки си изкопае градинката и свърши своята домашна работа, без да вреди на околните. Като се съберат повече такива хора, ще се събере и някаква общност, която ще набира все повече последователи. Нека да завършим така.

Карина Николова

е на 24 и изучава магистърска степен по “Медии и политическа комуникация” в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to