Литература

„Санта Есперанса“ от Ака Морчиладзе

21.08.2020

Превод: Александър Александров

Ака Морчиладзе (1966) е най-известният съвременен грузински писател и литературен историк. Той е автор на някои от най-продаваните прозаични произведения на постсъветската грузинска литература. Завършва специалност „История“ в  Тбилиския държавен университет, където по-късно и преподава. През 90-те години Морчиладзе работи като журналист и литературен колумнист. Завидно продуктивен, той е автор на 23 романа и три сборника с разкази и пет пъти е отличаван с грузинската литературна награда САБА за най-добър роман (2003, 2005, 2006, 2008 и 2012). Няколко творбите му са екранизирани или пък адаптирани за театралната сцена. Подобно на Милорад Павич, Морчиладзе вярва, че не е задължително романът да започва в началото и действието му да се развива праволинейно: той прилага теорията на Умберто Еко за еманципирания читател.

Нелинейният роман и/или сборник с разкази „Санта Есперанса“ (2004), SABA Award за най-добър роман 2005) е параден пример за този отворен подход. В центъра на повествованието е фиктивният архипелаг в Черно море – Санта Есперанса. Трите острова се намират между Грузия и Турция и са melting pot, оформено от най-разнообразните народи през вековете: грузинци, генуезци, османци и накрая британците. Тази колоритна история преплита кавказката и средиземноморската култура с лека ръка и завършва в хаоса и гражданската война на настоящето. Заслужава си да прочетете този приказен, дружелюбен и абсурден свят, наподобяващ реалния в безброй детайли.

Но това, което прави „Санта Есперанса“ единствен по рода си принос към жанровото разнообразие, е неговата форма: този литературен продукт е пътническа чанта, пълна с 36 брошури и карта. Всяка брошура има свой собствен номер и цвят (кафяво, жълто, зелено и синьо) и приканва читателя да играе литературната игра: Те могат да бъдат прочетени в различен ред, като дават 4 новели, 9 големи истории, 36 разказа или един огромен роман.

КРЪСТНИКЪТ

Кафа бе град, в който по улиците му се търкаляха дини. Някакъв шегаджия купуваше дини и ги пускаше да се търкалят надолу по улиците. Улиците бяха с такива завои, че дините стигаха без пукнатини до брега и цопваха в морето. Бляскави, вълните ги отнасяха навътре.

Моряците не ги наричаха дини, а подаръци от Кафа. Можеш да си представиш крясъците на изисканите дами, когато разхождайки се отдалеч забелязваха търкалящите се надолу любеници. Тогава се притискаха към стените на къщите. Всичко това обаче е само една приказка, защото от Кафа не само дини падаха в морето.

Венецианците, в очите на които Кафа бил трън, насърчили преди време Джанибек – краля на кипчаците[1], (Кипчаци – (или кумани) номадски тюркоезичен народ, който се е формирал в степите на Азия и е нахлул в Европа през 10 век.), да щурмува стените на Кафа. Но те нямали към морето никакъв интерес, защото не знаели как да го използват Въпреки това Джанибек обсадил града.

Било е ирония на съдбата, че смъртта се е приближавала в гръб към кипчаците докато наблюдавали стените на крепостта. Смъртта, която не се побояла от свистенето на стрелите и крясъците на кипчаците. Към Джанибег се промъквал от засада враг – чумата. Била е първата вълна на чумата, която връхлетяла пустини и градове, моряла и унищожавала, разрушавала всичко.

 Чумата достигнала с треска, смърт и големи страдания лагера на Джанибег, той изпаднал в отчаяние.  Ругаел крепостните валове на Кафа, а генуезците гледали спокойно отгоре. На прага на смъртта разгневеният цар се сетил за изход – започнал да мята мъртвите кипчаци през стените на крепостта. Жителите на Кафа разбрали, че са обстрелвани от огъня на Ада, и изхвърлили мъртвите в морето. В пристанището опустяло. Много бягали от чумата в посока на Генуа, обаче чумата вече била се настанила на корабите им.

На изхвърлените в морето дини и чумави мъртъвци, есперантисткият поет Мафео посветил стихотворение. В него той ругаел жителите на Кафа. Тъй като произходът му бил от Тана, Мафео със сигурност е бил венецианец. Същите обаче имали амбицията с Тана да превъзхождат град Кафа. Учудващо е, как този Мафео попаднал при генуезците, които с намерението да съградят нов град Кафа, отплавали в посока към Островите на Йоан.

Въпреки че намеренията на пишещия са съвсем други, трябва обаче да се спомене още нещо. Защото чудните истории за Кафа не са подходящи изцяло върху това парче хартия.

Когато турците завладели някога Кафа, възторжени от красотите на града, крещели окървавени „Kutschuk Istanbul! Kutschuk Istanbul!“ Което означава: „Малкият Истанбул!Малкият Истанбул!“

При тази благоприятна възможност може да се споменат някои дати, защото, ето, десет години по-късно, срещаме Хинес де Пасамонте като търговски посредник.

През 1449 г. епископът на Кафа получава документ от Генуа. Това е Конституцията на колониите, в която се констатира, че всички представители на националностите в Кафа, било то евреи, арменци или представители на други вероизповедания, в търговските дела били равнопоставени. През 1453 султан Мехмет напада Константинопол и оставя отпечатъка на дланта си на стените на църквата Света София. Все пак пощадява прекрасния генуезки град Галата в покрайнините на метрополията. Това не подобрило ситуацията – Кафа се оказала пред своя край.

Това било очевидно.

Хинес де Пасамонте, който десет години преди тези събития бил пристигнал тук, не последвал по-нататък в горещите земи на Азия „Орденът на Великата страна на Изтока – Либерталия“. Престорил се на болен от чума и лежейки в постелята се простил със своите приятели, които се отправили в земите на хазарите. Станал търговски посредник на роби.

Който не е виждал със собствени очи пазара на роби в Кафа, който лично не се е пазарил и търгувал, и на който сърцето му не е пламвало при вида на забулените черкезки жени сърцето, то просто той е сторил в живота си няколко глупости. Извършил е глупости и е гаврътнал чаша вино.

Хинес де Пасамонте, испанецът, който почти владеел всички най-важни езици, който имал сергия на пазара за роби и придобил от един грък прекрасна къща, вече бил на четиридесет години и още ерген. Гонел мрачните си мисли със дъвчене на стафиди и виждал как занаятът му замирал.

За търговия оставал само югът, защото Черно море вече се задръствало и, с една дума, наставало „Кара дениз“. Бил виждал доста османци и схванал, тъй като разбирал езика им, че един Голият никога и наполовина не би се успокоил. Едва ли има човек, който да се успокоява само наполовина, едва ли пък някой Голият.

Рано сутринта на един петък Хинес де Пасамонте се отправил към търговската къща „Лучино да коста“, която се намирала директно на брега с изглед към пристанището. Приседнал на дълга пейка на верандата и зачакал докато сеньор Да Коста се появил, придружен от двадесет души.

– Аз съм Хинес де Пасамонте – казал испанецът.

 – Знам, видях ви вече веднъж на пазара за роби – генуезецът спрял само за секунда и влязъл със свитата в дома си.

Хинес де Пасамонте го последвал и се провикнал след него: „Аз знам всичко.“

-Какво? – Да Коста се спрял – Какво знаете?

– Седя си на пазара и слушам много истории, но когато става дума за сериозно нещо, не разговарям в присъствието на двадесет души.

Да Коста се подсмихнал презрително. Пазарът за роби бел почти изцяло под негов контрол. Търговски посредници имало почти двеста.

– Разказват ли интересни приказки на пазара?

– Всъщност става така – докато истината успее да си обуе единия ботуш, лъжата вече е обиколила половината свят.

– Кой твърди това?

– Казва се Марко и е помощник-капитан.

Николо да Коста погледна към двадесетимата си придружители и каза: – Ще поговоря с този мъж.

Те се качили на втория етаж и Да Коста пристъпил на балкона.

– Е, и?

Хинес де Пасамонте каза без заобикалки: – Вдругиден вашият кораб ще излезе на море.

– Това го знам.

– Със сигурност знаете всичко, което ви казвам. Но е важно, че и аз го знам. Вие, испанците, всичко прецакахте. Положението, в което днес се намираме, го дължим на вас.

– Скитниците нямат родина – засмя се Хинес де Пасамонте – но в Кафа скоро други ще пристигнат. Може би не докато сме живи, и все пак…

– Целият съм в слух.

– Знам, че корабът ви ще отплава към Островите на Йоан. А знам, къде се намират те. Там няма нищо. Преместването на банката и на пристанището там означава или че досега нищо не се е знаело, или че всичко започва наново. От това си права заключение, че си подготвяте там убежище.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия ИлиеваДа посрещнеш пролетното слънце с 5 литературни заглавия10.03.2021

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Мер от Ийсттаун“ или да оцеляваш в сенките от миналотоКино