К.Н.: Това означава ли, че вярвате в глобализацията?

Т.Т.: Има една приказка, че камъкът си тежи на мястото. Понякога ми става много тъжно и неприятно, когато виждам колко качествени хора не са в България, но така са избрали. Важното е да не се прекъсва връзката с България. Никога не се знае. В живота човек не трябва да изпада в крайности и да казва „никога“ или „никога няма да се върна“. Не се знае.

К.Н.: Кое е „българското“, което обичате?

Т.Т.: Българинът има много положителни качества. Този дух, това чувство за самоирония, което много ценя. За трудолюбието не мога да говоря вече, понеже то се е променило. От доста време българинът не е толкова трудолюбив, колкото е бил на времето. Сигурно има много причини. Аз си го обяснявам с дългия социалистически период, който развали хората. Научи ги да не носят отговорност, отдалечи ги от земя, имоти, които бяха вземани и после връщани. Големи глупости, правени неведнъж.

Друго хубаво качество на българина е фактът, че умее да оцелява в много трудни ситуации, но пък аз не мога да направя толкова дълбок анализ на българската душевност. Иван Хаджийски го е направил в една прекрасна книга, „Бит и душевност на българина“.

К.Н.: Какво Ви кара винаги да се смеете дори когато Ви е тъжно?

Т.Т.: Има една хубава българска поговорка: „За лудо работи, за лудо не стой“. По-добре е да търсим положителното, да изживяваме мига, да се радваме на живота, вместо да седнем да се вайкаме и самосъжаляваме.

К.Н.: В комедийните роли ли се чувствате най-много в свои води?

Т.Т.: Въпрос на гледна точка. Зависи от режисьори, автори и т.н. Публиката трябва да каже къде съм добър, понеже не мога сам да си дам оценка. Всяка една роля за мен е отговорност. Независимо дали е комедийна или драматична, всяка една е еднакво сложна. Всъщност комедийните роли са дори по-трудни. Да разсмееш хората не е лесно начинание. Не можеш да се прикриеш някак си.

К.Н.: Почти забравихме ракията! (смеем се) Коя Ви е любимата ракия?

Т.Т.: Ех, ще направя реклама – „Бургас 62“ (смее се). Обичам хубава българска ракия, типично българско питие! В представлението гоним, разбира се, определена символика. Нека не се създава впечатление за пиянска вакханалия.

К.Н.: Бихте ли емигрирали? Ако да, къде бихте отишли?

Т.Т.: Аз съм постоянно в движение, понеже работата ми е такава. Наскоро бях в Испания, после в Австрия. През април ще гостуваме с Мамалев и Камен Воденичаров в Кьолн, където ще играем шоуто „Майстори на комедията“. Хубаво е да пътуваш, не мога да си представя да съм само в България.

Но за да емигрирам, трябва да има някаква много сериозна причина. Някой път ми е писвало… Напълно разбирам хората, които са емигрирали. Всъщност разбирам една част от тях, друга – не. Има хора, които живеят трудно и мъчително в чужбина. В България биха живели по-добре, но така са си избрали. Аз съм си избрал да живея в България и нищо ми няма, добре съм.

К.Н.: Виждате ли разлика между публиката в България и българската публика в чужбина?

Т.Т.: Когато едно представление е добро, то се оценява и в България, и в чужбина. Играли сме „Вересии“ над 50 пъти в България и то предимно в София. Салоните са пълни, хората го оценяват. Това е авторски спектакъл на Мария, мен, Бойко Богданов и Венчо Парапанов по идеи и импровизации. Както се казва в „Оркестър без име“: „Добри музиканти се търсят навсякъде“.

К.Н.: Нашият сайт се чете от много млади хора в България и в чужбина. Какво бихте искали да кажете на младите българи?

Т.Т.: Искам да им пожелая да бъдат успешни, да преследват мечтите си, да се радват на живота. Скоро ставам на 55 г. и обръщайки се назад, осъзнавам, че съм се ядосвал за такива глупости. За какво?! Няма смисъл. Като има трудност, която ги събаря, да станат, да вдигнат глава и да продължат напред. По-отвисоко трябва да се гледа на нещата, с по-голяма надежда и по-голямо желание за доказване и себеутвърждаване. Най-важното обаче е да бъдат добри хора.

1|2