Любовта, която остава „Въпреки бурите“

Ако линията на пулса е права, значи животът си е отишъл. Ако животът на поетите минава по права линия, тогава вдъхновението едва ли изобщо ги сполетява. Такива мисли предизвикват след прочитане „Въпреки бурите“ от Росен Карамфилов (изд. „Жанет 45“).

В стихотворенията от новата му книга ясно небе се редува с висока облачност и светкавици, а общото е физическата осезаемост, която носят думите. Времето у лирическия герой се определя от любимата и в нея той намира утеха от времето. Прогнозата дали присъствието ѝ ще се задържи, остава неясна, и вълнува Аза през всички 60 страници.

Сред стиховете бушуват гняв, страх, страст, съмнения и още емоции, допълващи целия калейдоскоп от чувства в отношенията между влюбени. В главната роля на бурята, завихрила всички емоции, е любовта в женско тяло, пред чиято власт лирическият герой се оказва безпомощен. Любимата жена носи както лудост, така и покой, и е способна да трансформира героя от „звяр“ до „лебед“.

Снимка: Вихрен Георгиев

Любовта от „Въпреки бурите“ носи свободата на правото да си тръгнеш и спокойствието от липсата на обещания. Понася едновременно тежестта на недоумението заради това, че другият е останал, и постоянното съмнение, че скоро ще го направи. Балансът е в пресечната точка на удоволствие, където се срещат раздяла и завръщане. Да останеш би било мазохизъм, но е за предпочитане пред това да си тръгнеш.

От бедствието има спасение, ако се постараеш да намериш убежище. Но от бурята помежду си двамата герои не искат подслон, защото тя ги спасява от необратимостта на смъртта. Така опасността от самотата става постоянен гост в стиховете. Освен извор на съмнения, тя се превръща и в причина героите да осъзнаят близостта си.

Снимка: Теодора Дупаринова

Стиховете на Росен Карамфилов са наситени на места ту с глаголи, ту със съществителни и епитети, постигайки приятен баланс между разказ и описания. С динамиката усещаме и неспокойния дух на героя. У него меланхолията с видения от миналото се редува с вълнения от настоящето и тихи мечти за бъдещето.

Душевната болка и удоволствие придобиват физически измерения, за разлика от едва доловимата смърт. Героят иска да усети от покоя ѝ, но не и преди да е сбъднал желаното. А между болезненото раждане и още по-болезнената смърт любовта изглежда единственото спасение. Тя е лекарство, което облекчава щетите от смъртта, но и цяла отделна щета – толкова дълбока, че пречи на героя да различи минало, настояще и бъдеще. Границите между тях се размиват от копнежа по неуловимия образ на жената, който постоянно се мени.

Илюстрация: Борис Валентинов

И все пак, покачена на пиедестал, е любимата, която остава въпреки съмненията, с която „краят измама е“. Вероятно на прага, отразена в погледа на любимия, стои тя, нарисувана от вече покойния Борис Валентинов. Още негови творби допълват мрачната и чувствена атмосфера на стиховете в книгата, внушавайки образи, сякаш излезли от сън.

Няма как да знам дали всеки мъж би се припознал в думите на Росен Карамфилов, но едва ли би имало жена, която да не иска те да се отнасят за нея. Не само заради тяхната нежност и искреност, но и любовта, която е намерила пристан в тях. Оцеляла, въпреки бурите, защото сама по себе си е такава – и може би единственото бедствие, в което човек би предпочел да умре.

Деница Димитрова

е на 23 г., завършила е „Социален мениджмънт“ в родната си Варна, а по настоящем изучава електронни медии в Софийския университет. Отразява онова, което я впечатлява, вдъхновява и кара да се наслаждава на бъркотията живот в блога си Wondermess. Не може да живее без повсевместно търсене на красота, изкуство, пътувания… и кафе, даващо енергия за всичко останало.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to