Лилия Йовнова е прохождащ творец на думи. Прави първи крачки в литературата с поезия, пристъпва колебливо и прага на детството, за да стане голяма. Живее в „Моментът преди порастване“, който я кара да бъде голяма на побрани смисли, макар и прегърнала безбрежието на детската фантазия. Между усмивки, премиери и стихове, споделихме време за разговор.

Под Моста: Изкушавам се да започна с „Искаш ли да си задаваме въпроси?“

Лилия Йовнова: Ти водиш.

ПМ: Кога те повика и приюти поезията?

ЛЙ: Навярно ме е повикала много преди да я чуя, но съм била твърде заета никого да не слушам. Разбрахме се, когато се научих да мълча от време на време.

ПМ: Как реши да облечеш мислите си в стихосбирка?

ЛЙ: Изчаках достатъчно да охладнея към тях, за да мога да бъда обективна, докато им избирам нови топли дрехи.

ПМ: Колко трае твоят момент преди порастване?

ЛЙ: Засега мисля, че не му се вижда краят, но съм се съсредоточила върху спокойната крачка, не прибързаното стигане до финала.

ПМ: Какъв е вкусът на детството?

ЛЙ: В главата ми изниква само как ходя до пазара на Красно село с баба ми през ден и всичко ми се струва грандиозно, цветно, впечатляващо. Вкусът на детството е способността да попиваш всичко и да си винаги гладен, но не алчен.

ПМ: От Питър Пан знаем, че порастването е капан. Има ли как да запазим вълшебството на детството?

ЛЙ: Капан е само ако се хванеш. Вълшебството е в изплъзването.

ПМ: Всеки пита „кой/коя е…“, иска ми се да разбера – къде е Лилия Йовнова?

ЛЙ: Прозаично погледнато – между два града, поетично разгледано – между редовете. Зависи кого търсиш.

ПМ: Кои бяха последните страници, които разлисти и те замислиха?

ЛЙ: Навярно е бил учебникът ми по епистемология. Замислих се за какво ми беше да записвам тройна специалност.

ПМ: А любимите думи, към които се връщаш (чути, прочетени)?

ЛЙ: Има едно изречение от романа „Лавина“ на Блага Димитрова, което винаги стои някъде из съзнанието ми:

„Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?“.

И понеже невинаги знам, опитвам да внимавам.

ПМ: В какво имаш „Вяра“?

ЛЙ: В ореолите на близките си хора.

ПМ: Притежаваш ли „Списък с неща, които винаги забравям да направя“?

ЛЙ: Да, сложих го в книга, защото непрестанно го запилявах някъде.

ПМ: Забравяме ли нещо?

ЛЙ: Само нужните неща, а и ненужните са по-лесни за помнене.

ПМ: „Делник“ започва така: „Ставаш рано,/ гледаш накриво света/ или му се усмихваш…“ Как да изберем второто?

ЛЙ: Както се взима всяко правилно решение – с малко повече дисциплина отколкото ни се иска. Винаги много съм харесвала заглавието на онзи български филм отпреди няколко години „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Не мога да знам дали е така, но ми се ще да го вярвам, ще ми се да си мисля, че хубавите моменти са на всяка крачка, ако се научиш да ги забелязваш, да си нащрек. Ако отваряме малко по-широко очи и спрем да забиваме поглед в земята. Лицето се разлива в усмивка по-лесно, когато среща чужди усмихнати очи.