Върху “Аз, Олга Хепнарова” на Томаш Вейнреб и Петер Казда (София филм фест)

maxresdefault
Томаш Вейнреб и Петер Казда, режисьорите на дебютната копродукция  (Чехия-Полша-Словакия-Франция) “Аз, Олга Хепнарова”, бяха специални гости на прожекцията на филма в рамките на София Филм Фест. Заявката им за онова, което предстои да видим, смело твърдеше , че в него са залегнали различни слоеве и теми, с които да си обясним едно масово убийство, извършено от 22-годишно момиче в Прага през 70-те години на миналия век. Изглежда обаче, че именно това натрапчиво „аз“ прави от филма по-скоро един недовършен, но красиво очертан психологически портрет на човек, взел категоричното решение да бъде сърдит и онеправдан, без в него да функционира пълноценно друг слой, освен егото.

Запознаваме се с Олга (Михалина Олшанска) тъкмо когато тя прави безуспешен опит да приключи с живота си. „За да се самоубиеш, ти трябва силна воля, която ти очевидно нямаш“, ще коментира строгата ѝ майка, очертавайки рамката на цялото повествование – волята за самоубийство, а и за живот, е по-слаба от волята за отмъщение.

Вейнреб и Казда развиват действието като по учебник, избягвайки много възможности, които киноезикът би могъл да даде, без на всяка цена да показва всичко така последователно и буквално.

Всъщност онова, което Вейнреб и Казда най-вече правят, е да визуализират историята, достъпна за всеки, по неангажиран, твърде безопасен начин. Така филмът има документална стойност, която сякаш заема повече пространство от възможността да опознаем личността, която стои зад последната екзекутирана жена в Чехия.

e14ca78ca3f31c7e48178c3525556464

Иначе използваният от двамата режисьори прийом напомня силно на  спечелилия „Оскар“ полски филм „Ида“ на Павел Павликовски – черно-бял, с продължителни статични кадри и близки планове, но с различен избор на композиция и липса на екранна лаконичност. Епохата на комунизма, в която се развива действието, е пресъздадена добре чрез своята физическа достоверност, но за жалост тотално отсъства като контекст. Заченатите човешки отношения също остават само намек, който не успява да развие личността й. Дори сексуалността, макар показана сравнително смело, всъщност остава по-скоро маргинализирана и неубедителна, въпреки че е единственият шанс за спасение на душата.

Всъщност изглежда, че акцент не е поставен никъде. Режисьорите по-скоро правят опит да избегнат поставянето на точка някъде в пространно разказаната история, като по този начин превръщат една вълнуваща човешка съдба в красива, но протяжна визуализация.

Така и констатацията за видяното се обобщава с това, че е хубаво, но не успява да ни приближи достатъчно до човека, който се подписва като “Аз, Олга Хепнарова”.

Наталия Иванова

на 25, е социокултурна любопитка минала журналистическата фурна (ФЖМК) на СУ „Св. Климент Охридски”. Интересува се от литература, музикални преживявания, алтернативни поетични форми, европейско кино, театър и очевидни кулинарни метафори. Интересува я и благоразположението на двуместната й палатка, която напоследък й създава дълготрайни и съдържателни спомени.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to