Отдавна харесвам прозата на Виргиния. Почти толкова отдавна си мисля да опозная и поезията ѝ. Но едва наскоро нещо ме насочи към нея. Наситено керемидените корици трябваше да ме предупредят колко интензивно ще ме подемат думите ѝ още от първите страници. Уви, всичките ми очакванията бяха предизвикани.
Предговорът въвежда в структурата на „Virginii“. Стихосбирката събира 4 книги, като обаче всичко тръгва от най-прясното (писано в периода 2010-2006) и се връща назад измежду годините, чувствата и изживяванията (до 1984).
„Четеш и се връщаш във времето. Обръщаш отзад и напредваш към бъдещето.
Това, до което съм стигнала след 33 години писане, е било вече присъщо на първите ми стихове, с които завършва тази книга.
Като живеенето: в началото си дете, после нещата се усложняват и накрая пак си дете.“
Ретроградност, казвам си – както при планетите, които се завъртат наобратно по орбитата си. А всъщност истината е, че те просто дотолкова забавят движение, че на нас ни изглежда като да се движат назад. И в човешкия микрокосмос, оказва се, е така – тръгнем ли назад по годините, никога не се завръщаме, но в процеса така забавяме ход, че успяваме да осъзнаем какво всъщност ни се е случвало досега и кои сме ние. Или иначе казано – да разберем „чудото на живота“.
Съвсем в началото ме удря категорична осъзнатост. От височината на изживяното се вижда онова, устоялото на всичко „себе си“. Разрушаваното, пресътворяваното, прочистваното, преценяваното и най-вече – освободено от товара на вкопчването. Нищо вече не се причинява на всяка цена. Нищо не е толкова непременно и задължително. Суетата на дните, която толкова дълго е изпитвала Аз-а, вече примирено… и помирено е отстъпила място на много по-обемно и семпло усещане: да бъдеш, да живееш.
„Вече не пиша поезия
Паля камините си със стихосбирки
Гледам огъня
…
Не ми се тича след това,което нямам
Зад хълма, след онези Виргинии…
Не се интересувам каква бих била ТАМ
Интересува ме КАКВА СЪМ
Прохождам в себе си“
(„Вече не пиша поезия“)
„Кадрил късно следобед“ започва (или по-скоро се плъзга назад по спиралата на времето) внимателно – отново с оглеждане в себе си, но също и в света наоколо:
„…в усамотение идват въпросите с кротки муцуни и
се дават да им отговориш
…
НЕПРЕКЪСНАТО се виждам – пътувам, вървя към нещо,
лека отвън и отвътре или пък превърната в сито,
през което минава света“
(„Искаш да се обадиш на някого“)
И докато кадрилът се засилва, животът бясно се отвърта по спиралата – завихря се сам в себе си и помита всичко. Ту удря шамари, ту те задушава. Ти ту се бориш с него, ту ти се иска да се оставиш да те довърши. От всичко ти дава по много и още повече ти взима. Усещанията са в суров вариант, душата е оглозганa до кокал. Въобще дните са оголени от времето – дотолкова жестоки са предизвикателствата, че губиш представата за време. Да се изправиш срещу загубите, срещу бездните на съзнанието, срещу другите, срещу смъртта. А най-вече и винаги: срещу себе си – единственият начин да подхванеш пак вярната нишка (макар и с риск да се оплетеш):
„Какво ли друго да се случи,
освен навън да притъмнее,
а вътре сенките да наедреят
…
А в ъгъла ме чака Паякът
с кошничка за смърт
…
Това ли е животът?
Едно замахване с крило“
(„Монолог на една муха“)
От тази част на битието (на стихосбирката също) наднича един вечен обитател на всички Виргинии – „Кокошката с зашитото око“. Понякога ти се вижда като зловеща прокоба, друг път ти става жал за нея; на моменти пък се възхищаваш на своеобразните й свобода и смелост. Независима и невъзмутима – тя е там.
Тук думите говорят сами по себе си и всяко стихотворение е сбор от стотици стихотворения. Всяко е отделна паралелна реалност на един и същ живот.
Голяма част от тях си нямат заглавие – сякаш веднага след раждането им са пуснати на свобода, преди още някой (авторът дори) да е посмял да ги ограничи. Пуснати да обживяват собствения си път.
Да разбереш естествения ход на книгата не е трудно – започваме и стигаме до едно и също разбиране. По пътя обаче, простотата (на живота, а от там и на изказа и думите) попада в един водовъртеж, от който понякога ти се струва, че тази многолика Виргиния може и да не успее да изплува. И всъщност наистина никога не може да изплува – същата. Винаги е една идея по-друга, по-различна. Натежава мъдростта, която дните носят, натежава и тя на мястото си – всепроменяща се и в същото време, неизменна на себе си:
„Аз съм камъкът, който не слуша водата.
Понякога изглежда, че отминавам,
но все до този бряг и под това небе ще остана.
…
Все по-гладък.
По-самотен.
Аз, камъкът,
който не слуша реката“
(„Камъкът, който не слуша реката“)
Простотата изглежда еднакво естествена както за начална, така и за крайна спирка в една книга. Сътресенията, които годините носят са само моментни. От перспективата на всяка следваща точка, те са вече само уроци – изчистени от страданието и суетата. Истини, които най-сетне сме успели да видим. С годините физическото зрение на човека отслабва, може би това е ценaта, която плащаме, задето другото ни зрение – вътрешното – се засилва и прояснява. Онова, което ти открива честния, пълнокръвен образ на живота, за да го оцениш такъв, какъвто е. Последните-първи стихотворения са достатъчно кратки и отчетливи, че да можем през тях да чуем ударите на сърцето:
„УМОРЕНИ, вечер в градината,
бели бухлати кучета – мокри божури,
ровят муцуни в тревата.
Парче луна виси между зъбите им.“
(„Уморени“)
Всички думи тук следват един много естествен ход. Но започнеш ли да четеш, изпускаш нишката и дори се губиш в хаоса на образите, усещанията и метафорите. Иска се да можеш от птичи поглед да разгледаш как всичко е нанизано на спиралата съвсем както трябва и как всички детайли са фрактали от неделимо цяло. Може би трябва да зашиеш едното си око, за да успееш да го видиш. Кой знае – така може да откриеш и нещо ново за самия себе си или поне за миг да усетиш чудото на живота.
Автор: Пламена Кожухарова
