LIFE

Вкусът на детството – кратък списък на суперхраните

18.12.2019

Някъде, някога, навярно през девет планини в десета, се утвърдила неписаната повеля всяка себеуважаваща се приказка да започва с думите: „Имало едно време“. Така от перспективата на отминалите геройски неволи остава само преминалата през цедката на емоциите истина. И лошото става някак разбираемо и дори необходимо, за да просъществува доброто, което накрая винаги облича парадните си доспехи. Такава е и нашата приказка за вкуса на детството, която ще припомни за вълшебните храни на един вълшебен период. Приказка, която започва така:

Имало едно време едно далечно царство. Царството на безгрижието.

Всеки поданик, обитаващ високите зидове, опасващи владението, имал право да живее в границите му само 18 години. След изтичането на предречените му 18 лета, той трябвало да излезе отвъд портите, за да поеме накъдето го отведе вятърът и да се срещне със света.

В царството дните били отредени винаги за игра, а нощите били смълчани, защото сънят омагьосвал всички с нежен лунен допир. Хората били добри, а приятелството вечно. Само злите сили понякога причинявали остри терзания. Ожулени лакти, разчесани пъпки от комар, сдъвкани неузрели джанки, които оставяли ужасяващ горчив послевкус и може би най-страшното – липсата на чашка, която да прикрепиш над задната гума на колелото. Защото каква игра е, ако е тиха?

За да се справят поданиците на царството с нестихващите зли сили, трябвало да са борбени. И ако спорът се водил кое е най-важното хранене за деня – закуската, обяда или вечерята, истината е, че еликсирите за енергия се приемали по всяко едно друго време. Главните герои на нашата приказка са именно нектарите, запазили вкуса на детството жив, дори отвъд портите на безгрижното царство.

Дъвки „Шок“

Ако магията на джанките се случваше само през пролетта и то след щателна проверка на качеството, то дъвки „Шок“ бяха достъпни през цялата година. Кратки мигове на лицеви гърчове, объркани рецептори в парализа, нервни капчици пот – това беше чувството на истинското щастие. Хиперсаливацията пък ни даваше ценен урок – трябва да се научим да преглъщаме киселите моменти в живота, без излишни драми.

Единично опаковани, дъвките се продаваха за стотинки, което беше друг ценен урок – радостта е в малките неща. Вкусовете бяха разнообразни и можеше да ги познаеш по различната на цвят опаковка. В моето съзнание като най-ясен спомен се е загнездил този на зелената ябълка. Ах, само ако знаеха ябълките в какво са се превърнали.

Дъвки „Турбо“

Като дете на 90-те в неговия залез, дъвките „Турбо“ бяха моят начин да спечеля стратегически позиции и благоразположението на брат ми, превъзхождащ ме както по години, така и с колекционерския си запас от картинки. Връщайки се назад, помня, че дъвки „Турбо“ бяха сладки, твърди и с наръбена повърхност. Tрудни за дъвчене, но все така любими, защото консистенцията им беше повече от подходяща, за да правя балончета. Това, разбира се, си беше истинска гордост!

Снимка: Личен архив

Нещото, което обаче ги правеше по-специални  от другите дъвки, бяха картинките на коли, скрити в тях. С детското си момичешко невежество не можех да оценя автомобила, който ми се е паднал, но лесно научавах цената му по копнеещия поглед на брат ми. Така за мен дъвки „Турбо“ се бяха превърнали в разменна монета. Най-устойчивата валута, носеща усмивка на всички участници в сделката.

Бонбоните Pez и техните „къщички“

‘Pez’ бяха съвсем дребни дражета за смучене, които често си позволявах да сдъвквам. Навярно съм смятала, че съм достатъчно голяма и имам пълното право да решавам сама как ще си ям бонбоните. Във вкусовете отново имаше вариации – лимон, портокал, череша, ягода и т.н. Контейнерчетата, в които можеха да се съхраняват, бяха необикновени, защото завършваха с главата на някой любим анимационен персонаж. Гастрономически и естетически вкус в едно.

Моят дом за бонбони беше с Тасманийския дявол. Той ме гледаше винаги усмихнато-озъбен, а щом побутнех с палец главата му назад, от нея изпадаше бонбонче. Този инструмент за безмерно детско блаженство беше задължителен обитател на джобовете ми или на специалната ми дамска чантичка. И макар само понякога да излизах с чантичката си, винаги баща ми беше този, който се връщаше с нея вкъщи. На мен ръцете си ми трябваха свободни.

Другите дъвчащи

Преди да премина към по-съществените еликсири за младост, ще спомена накратко някои продукти, на които все пак трябва да отделим нужното внимание. Сред тях са гривничките от захарни бонбони. Освен, че бяха непрактични за носене, защото придаваха лепнещ акцент на лятната жега, имаха ластик, който винаги държеше да се скъса. Бонбоните се чупеха изключително трудно, което възпрепятстваше процеса на ядене, ако все пак ластикът е решил оцелее. Но това не е най-важното. Ключовият момент беше вкусът… който въобще не струваше. Но пък кой възрастен можеш да си позволи  да носи гривна от бонбони?  Висшата мода не е за всеки.

Няма как да не спомена дъвките-цигари. До ден днешен се чудя кой е бил маркетинговият гений, решил да направи детски розови дъвки, опаковани във формата на цигари. В определението „маркетингов гений“ има колкото цинизъм и ирония, толкова и изненада и преклонение, защото този на пръв поглед неадекватен продукт,  все пак беше изключително успешен сред всичките ми връстници.

Пукащите близалки

Отлепяш, облизваш, потапяш и готово не е нищо повече от странен начин да ядеш бисквити. При пукащите близалки обаче беше не само необходимост, а дори традиция. Отлепяш пакетчето, облизваш близалката и я потапяш в онази тайнствена смес от счукани, подобни на трохи, кристалчета. След което е готова за консумация. Специалното при нея се състоеше в това, че щом кристалчетата попаднат в устната кухина, започва поредица от приятно-гъделичкащо бумтене. Мозъкът, ушите, устата сякаш всичко припуква, което от днешна гледна точка ме навежда на два съществени въпроса: „Какво е имало в тези кристалчета?“. И по-важният:  „Защо все още смятам, че е готино?“.

Тоблеронът беше скъп и класен продукт. Няма да крия, че го обичах и продължавам да съм сред фен аудиторията му. Но каквото и да си говорим за качеството на какаото, неговите преимущества не могат да се мерят с тези на… течния шоколад в тубичка. Е, няма такова удоволствие! Това да имаш нещо сладко, което да е опаковано като паста за зъби, ама да не е паста, а да е шоколад – може да стои като дефиниция за съвършенство в тълковния речник. Няма да споменавам, че ако това беше истински шоколад, Чарли би затворил шоколадовата си фабрика. И все пак тубичките с течен шоколад научиха толкова много деца какво представлява вакуума и защо не ти трябват ръце, за да задържиш тубичката с език.

Сладоледът „Моливче“

Няма да съм многословна. Ще кажа само, че навярно най-щастливият ден в живота бе свързан именно с този сладолед. Беше горещ летен следобед, когато отворих опаковката на поредния  сладоледен продукт, дело на процъфтяваща химическата промишленост, и открих, че е объркан. Само върхът му беше розов (ягодов), а останалото беше зелено (киви) – моята любима част. О, небеса!

В традиционния си вариант съотношението е обратното, поради което този момент се превърна в повече от специален и ми показа, че понякога да грешиш е повече от хубаво. Сърдечни благодарности на човека или машината, объркала пропорциите. Ако си там и четеш това (човеко или машина), знай, че животът ти си е струвал, щом си накарал едно дете да повярва в късмета и чудесата.

Ледено сокче

Правейки този списък, стигам до извода, че зеленото очевидно е моят цвят. Зелени дъвки Шок, зеленото на сладоледа Моливче, а с тях и зелените ледени сокчета. Колко ги обичахме само. В един от кварталните хранителни магазини, наречен целокупно от всички деца „бялото“ (не че и останалите магазини не бяха бели), продаваше леля Ваня и… най-големият ни враг. Не помня някога да съм знаела името му, но знаех, че всички ходихме да си купуваме ледени сокчета от там.

Когато той беше на смяна редовният въпрос беше: „Какви да са на цвят?“, а когато единодушно отговаряхме: „Зелени!“, той заявявше: „Ааа, зелените са ми най-отзад“ и ни даваше ту жълто, ту червено. Естествено, че удоволствието да разбереш какво е адреналин, като се лепнеш за сокчето, а не можеш да се отлепиш, си беше същото, но се чудя къде е била Комисията за защита на потребителите?

Нейно величество Холидейката

Холидейката – шоколадова, пухкава и с пълнеж. По-добрата кръгла суха паста. Не бих могла да кажа кой знае колко, освен, че ми липсва. Ако някой я е виждал някъде в наши дни, моля ви, пишете. Това е вкусът на междучасието. Днес работещите хора правят кафе пауза и пушат по цигара, учещите имаха своята заслужена почивка в компанията на кола в чашка и Холидейка. Знам, че днес никоя лафка не е същата, но се надявам, че съдбата на Холидейката няма да е толкова тежка, колкото тази на бозата за 6 стотинки от едно по-отдавнашно детство.

Зърнена закуска „Макао“

Съсипаха я тая държава! И зърнените закуски не са като едно време… Емблемата на „Макао“ беше симпатично гладно тигърче, което ти ставаше приятел още преди да си опитал съдържанието. След това… в приятел се превръщаше храната. Зърнената закуска Макао се състоеше в хрупкави възглавнички с пълнеж от шоколад. Наглед обикновено обяснение, но само наглед. Закуската освен, че съчетаваше перфектната хрупкавост и сладост, беше икономичен заместител на днешните зърнени закуски. Просто, защото не ти се налагаше да я консумираш с мляко – било то прясно или кисело. Беше си самодостатъчна, защото простите неща са съвършени.

След като осъзнах, че списъкът с любими продукти скоро би заприличал на академично издание в три тома с твърди корици, бих оставила проучванията и спомените на вас. Без повече описания, отдавам почит на всички паднали в името на борбата с глада и жаждата:  бисквитки Фаворитки, сокчета Калифорния, солети с шоколад, дъвки на лента Хуба Буба, скаличките  с кокосови или розови стърготини и онези огромни, кръгли, оцветяващи езика, дъвки, с които веднъж реших да направя експеримент и за момент помислих, че завинаги ще остана с две заклещени дъвки в бузите. На всички неспоменати и позабравени герои на времето си – благодаря.

С това нашата приказка завършва. Поуките са много, но още не знаем дали всички заживяват щастливо. Какво пък може да се опитаме!

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Йорданка ВеселиноваКратка история на телевизията: Как малкият екран промени света?26.03.2020

Още от Под Моста

Боян СимеоновФренските New Wave филмови постери, които разбиха статуквотоКино