Деветдесетте години на миналия век са едно много специално време. Дали заради носталгия в най-чистата ѝ форма или заслужено – въпрос на усещане. При мен е комбинация от двете. Деветдесетте за мен са време, в което светът се събужда от дълъг и студен сън, приключил с падането на Берлинската стена и разпадането на Източния блок в края на осемдесетте. Абсурдната мода на епохата на диското започва да си отива, музиката се променя, а киното прави остър завой към неизследвани територии. Предстоят една шепа шедьоври, а от музикалните центрове на света се раждат цели нови музикални стилове и течения, които продължаваме да слушаме със свито сърце, докато се киснем в духа на онова магично, почти нереално десетилетие – с цялата му несигурност, но и с всички негови чаровни представители.

Деветдесетте години са истински будно време, родено в новопридобитата свобода, подхранено от липсата на страх, който стиска Европа в своята ръка от бодлива тел в продължение на 45 години. Страхът от пепелявата сянка на ядрената война, от забраната, от цензурата, от скъсаните тениски. Деветдесетте са чар и скок в неизвестното, преоткриване на света. Последното аналогово десетилетие, към което продължаваме да се обръщаме в моменти на сладко опиянение от миналото.

Обществото ни, не българското, а глобалното, претърпя бурни промени за десетте години с първа цифра 9. Тези промени обхванаха всяка сфера на живота, но тук няма да си говорим за политика, връщането на Хонг Конг на Китай или „Пустинна буря“, нито за Виденови зими и съмнителни преходи, а малко за кино, малко за музика и много за атмосферата на онова по-безгрижно, по-леко, простичко време. Като представител на поколението, което отвъд океана наричат 90’s kids, ми е трудно да пиша обективно за 90-те, затова и няма да се опитвам да го правя – това си е напълно субективен текст, който казва едно: 90-те години са най-якото десетилетие, а ние имахме привилегията да го видим със собствените си очи. Десетилетие, което не подлежи на подражание.

Тези години са толкова специални не защото ни подготвиха за това, което предстои, а защото постоянно ни карат да се връщаме назад към едно чудно, изпълнено с бледата магия на припукващите видеокасети време, което посади семето на новия свят. Времето, в което все още си звъняхме по звънците и майките ни крещяха през балконите да се прибираме, защото телефоните не съществуваха, а в това имаше някакъв особен чар. Знам, не е оригинална мисъл, но за всяко клише обикновено има добра причина. Пилеехме времето си в компютърни клубове и играехме първите шедьоври на една нова индустрия, която сега струва едновременно милиарди и съвсем нищо. Затваряхме се в някое мазе, шефът на компютърния клуб ни пускаше „с начало“ и за известно време забравяхме какво е то слънчева светлина, но бяхме заедно – в една стая с няколко компютъра, гледахме си в екраните, крещяхме си в ушите, смеехме се. В началото беше „Кадилаци и динозаври“, после имахме „Street Fighter“, а години по-късно вече играехме „Doom“, „Diablo“ и „StarCraft“, „Quake“, „Half-Life“ и „Heroes III“. И сега помним онова съвършенство, съставено само от няколко пиксела, но наситено на идеи, пълно с любов и вдъхновение. Образи, които носим със себе си и днес.

Боядисвахме дрехите си с ледени сокчета, пиехме степчета, тангчета и друга пълна с оцветители чешмяна вода, но никой не ни вменяваше вина, че живеем вредно, защото никой все още не беше обсебен от тази мисъл. Вкъщи пък ни очакваше видеото, което открехна вратите на новата култура, заливаща света от всички посоки. В този ред на мисли, 90-те са едни от най-интересните и разнообразни години за световното кино изобщо. Едно дете, мечтател и идеалист, най-после сбъдна мечтата си и направи големия пробив, а само две години по-късно се нареди сред великите имена в киното. Това момче е Куентин Тарантино и 90-те са толкова негови, колкото и наши. Няколко години по-късно гледахме как Леонардо ди Каприо потъва на дъното на океана и се подсмихвахме на онези, които бяха ревали на сцената. Толкова са разбирали детските ни глави.

През 1991 г. по екраните излезе „Терминатор 2“ със своите епични екшън сцени и още по-епичен, но простоват саундтрак, който перфектно улавя темата за машините във филма През 1994 г. пък, само в една година, по екраните можехме да видим „Изкуплението Шоушенк“, „Цар Лъв“ и „Форест Гъмп“. За малкия екран това бяха годините на „Стъпка по стъпка“, „Алф“ и „Приятели“, който се излъчваше в продължение на няколко години – първо следобяд, после вечерта, после пак следобяд, после пак вечерта. Времето на унаги, how you doin’ и постоянното чудене какво ще се случи с Рос и Рейчъл, ще ги бъде ли Чандлър и Моника и така нататък.

Това е десетилетието на Чикаго Булс и Майкъл Джордън, който изигра мача на живота си срещу извънземните в „Космически забивки“ с помощта на Бъгс, Дафи и Туити. Джим Кери сложи зелената маска и ни накара да се смеем с глас, после разби сърцата ни с „Шоуто на Труман“. Гледахме изумено екраните, по които се разхождаха динозаври и митични японски чудовища, а когато лентата на видеокасетата се прецакаше прилагахме най-деветдесетарския трик и я пренавивахме с молив. Имахме си нов ритуал по Коледа заради „Сам вкъщи“ и причина да не можем да спим заради „Шесто чувство“, а следобедите минаваха под знака на „Фокс Кидс“. Това е времето на видеотеките и кофти записите, на абсурдните, но чаровни дублажи, правени от един актьор, на „В какво се забърках!“, което се превърна в един от страхотните лафове на онова време. Помните ли го? Това е времето на Дисни – на Мулан, Ариел и Покахонтас. Времето на Cartoon Network, „SWAT Kats“, “Презареждане“ (даваха го по Диема), „Войната на зверовете“ и „Courage the Cowardly Dog“.

През 94-та, освен че изгубихме от Швеция с 4:0 на световното първенство по футбол в САЩ, изгубихме и Кърт Кобейн. Твърде рано. Кобейн обаче пося семената на тийнейджърския бунт и след него последваха развлечените дрехи, скейтърите, бръснарските ножчета и гневът срещу лъскавите коси на глам рока, хеър метъла и поп музиката. Кобейн вдъхна сила на всички онези, които се чувстват отритнати, които не принадлежат към комерсиалното и модерното, даде им музика, с която да се изразяват, даде им музикална революция, която гръндж банди като Pearl Jam, Soundgarden и Alice in Chains подеха през следващите години. А музиката продължи да се променя.

На сцената се появиха Limp Bizkit и Linkin Park, Deftones станаха по-популярни, а Ъпсурт не беха толко‘ комерсиални, Red Hot Chili Peppers бяха във вихъра си, Дейв Грол създаде Foo Fighters, имахме още Rage Against the Machine, „Reload“ на Metallica, „Tragic Kingdom“ на No Doubt и драмата, която се лееше от „Don’t Speak“. Деветдесетте са времето на The Offspring, The Verve, Faith No More и Korn. Изреждам без да мисля и без да поставям граници между музикалните стилове и течения на деветдесетте. Важно е само едно – правеше се много, много яка музика. Не знам дали джойнтът наистина е бил левче, защото през 1999 г. съм бил на осем, но с текстовете си през 90-те Ъпсурт успяха да се настроят на вълната на цяло едно поколение, което израсна с тяхната музика.

Сега пак слушаме „Бира и шкембе“, „Нон-стоп“ и „Неделя сутрин“, но нещо липсва. Носталгията е там, тъгата по старото време е силна, връщаме се към онази музика, към онази избеляла от времето реалност, но го няма онова усещане на детско изумление, което толкова търсим. А как да забравим и да пропуснем Бритни Спиърс? Невъзможно. Колкото и комична да ни е изглеждала тогава, Бритни си остава една от поп иконите на онова време. Тя и MTV, които я въртяха до побъркване. Нея и Кристина Агилера, Дженифър Лопез, Спайс Гърлс, Бекстрийт Бойс, Аланис Морисет и, разбира се, клипа, заради който всички са се влюбили поне по веднъж – „Torn“ на Натали Имбрулия. Това са годините, в който Уил Смит още пееше, годините на Снууп и Дре, The Prodigy и DJ Bobo, The Cardigans и Еминем, Шинийд О’Конър и Мадона, Майкъл Джексън, Portishead и Garbage. Изключено е да изредя всички, а много ми се иска. Духът на времето се лееше от телевизорите, благодарение на ММ и VH1. MTV още беше музикална телевизия, а не платформа за долнопробни, софт-порно риалити формати, от които мозъчните клетки се самоубиват.

През 90-те си имахме и тамагочита и пистолетите със сачми бяха навсякъде. Имахме си и дъвки „Турбо“ с картинки на колички и си ги менкахме, за да попълним колекцията си. Купувахме си ароматизирани кроасани, за да се докопаме до играчките вътре, Макдоналдс беше илюзия и блян, защото Виденовата зима ни удари през лицата и изобщо не знаехме какво предстои. Чухме, че били клонирали овца, после се връщахме към игрите пред блока, към водните пистолети и замръквахме, не се надпреварвахме с часовника. Слушахме за обезглавени руски войници в Русия, бъдещето изглеждаше неясно и размито. Но не и деветдесетте години. Те бяха нашето убежище. Научихме английски заради анимационните филмчета по телевизията, ходехме по няколко пъти в седмицата до видеотеката, пазарувахме в квартални магазинчета и хапвахме прост хляб по пътя към вкъщи, ритахме до последните лъчи на слънцето, после се прибирахме, пиехме вода от чешмата и сядахме пред телевизори с кинескоп и монитори, които заемаха половината бюро, пускахме си Red Alert 2 или някоя друга безсмъртна класика и потъвахме в припукващата светлина на новия свят.

Носталгията по 90-те, поне според мен, е напълно оправдана. Всяко поколение смята времето, в което живее, за недостатъчно, за невдъхновено и лишено от смисъл. Миналото винаги е по-красиво, по-романтично, а и как да не е – та то е най-наситено на действие, на образи и представи, на звуци и миризми. И нищо не е толкова живо, колкото него. Да приемем, че е така. Това не променя нищо. За мен 90-те години си остават един магически период, който отвори очите ни за новото. Музиката еволюира. През 1999 г. дойде Матрицата и промени представите ни за кино и реалност. Светът се страхуваше от двехилядната година, но всички бяхме спасени от Арнолд Шварцнегер, който се пребори със Сатаната за душата на новото хилядолетие в „Краят на дните“. За много от нас 90-те си остават истинския свят – позабравен и доукрасен, митологизиран, обожествен. Време на открития, на относително спокойствие в света, на нови звуци, образи и обещания. Време, към което не спираме да се връщаме. Ей така, просто защото е хубаво.