LIFE

За приключенския туризъм – интервю с Любомир Попйорданов

26.11.2018

От 3 до 5 декември в Университет по архитектура, строителство и геодезия, София ще се проведе 14-то издание на фестивала „Дни на предизвикателствата“.

Уникалният за страната ни тридневен форум е насочен към представянето на вълнуващи разкази, спиращи дъха кадри, значими постижения и приключения, обединяващи каузи и срещи с интересни хора. Тази година сред основните акценти в програмата (която може да бъде намерена на официалния сайт) са Световният океан, вдъхновяващите разкази на приключенеца с колело Тито Томази, пътят на водачите в планината, бягането с кауза и още! Освен това в рамките на събитието  ще бъдат прожектирани и редица биографични и документални филми, сред които е и THE DAWN WALL, разказващ за изкачването на 1000-метровата стена на Ел Капитан.

Във връзка със събитието поканихме за интервю един от главните му двигатели – юриста и предприемач Любомир Попйорданов, който е известен у нас с разработването на Одисея-ин, Байк и рън за Чепън, магазини Стената и множество каузи, свързани с катерачи, планинари и опазване на природата.

Делиян Маринов: Здравейте и благодаря за интервюто! Как се роди идеята за фестивалa „Дни на предизвикателствата“ и кога стартирахте проекта?

Любомир Попйорданов: Българските катерачи и приключенска общност заслужаваха такъв особен формат – Фестивал, на който да се срещнат и взаимно да се вдъхновят, на който да ръкопляскат на най-добрите. Да се учим на взаимно уважение.

ДМ: Колко издания има досега на „Дни на предизвикателствата“ и какво е развитието на фестивала от началото досега – откъм мащаби и интерес, както отстрана на публиката, така и от тази на участниците?

ЛП: Фестивалът тръгна от малката зала на стария Френски културен център, Дом на киното ни прие няколко пъти, преди да преминем и през зала 3 на НДК. Аулата на УАСГ е практически най-голямата зала за кино в София извън НДК.

ДМ: Кое е основното, на което залагате в програмата, и което могат да очакват хората, които тепърва се запознават със събитието?

ЛП: Това е социално събитие, среща. Залагаме на срещи, на химията между хората с тяхната добра воля и емоция. Но също така и на вдъхновяващи участници на сцената, които ще ни представят своите преживелици и върхове, своя поглед към нещата в живота. Защото на Дните ние се учим, ние анонсираме нашите планове и търсим съвет и дори спонсори.

ДМ: Как се запалихте по пътешествията като начин на живот? И какво ви даде това в последствие?

ЛП: Скалите на Лакатник през 1979 г. бяха мястото, което ме накара за първи път да се преборя със своите страхове. Винаги съм бил на Лакатник, обграден от приятели, никога не съм катерил със случайни хора. Вярвам, че приятелството тук е фундаментално, както и докосването до истинска скала. Пътуването и познанието за света ми даде разбиране за хората и нашата планета, за отговорността ни за изборите ни всеки ден, когато пътуваме, когато се храним, когато обичаме.

ДМ: Коя беше първата по-сериозна дестинация и откъм инвестирано време, и откъм предизвикателства, която посетихте? Разкажете ни за най-ярките спомени от нея.

ЛП: Памир през 1987 г. с нашия клуб Еделвайс, София. Огромна планина, която някак си не усетих като застрашаваща живота. Възхищението изцяло ни беше завладяло и заслепило и в него нямаше място за опасности, лавини. Но, пак там, се изявиха и някои народопсихологически качества на нас българите и трудността ни да работим в екип.

ДМ: Всяко пътешествие има свой уникален характер и със сигурност имате много преживявания, за които се сещате често. Кое е това, което бихте казали, че е било най-разтърсващо и уникално за Вас и защо?

ЛП: Първият досег с Латинска Америка в провинция Чиапас и цялото пътуване из Мексико. Мангровите гори, вкусът на прясно уловената океанска риба, Пирамидите на маите и тези невероятни „саноте“ – огромни вертикални кладенци, които са служили за ритуали на древните, и за капак – морето на Карибите под дъжда…

ДМ: Знаете, че паметта работи по свои закони и принципи, ставайки въпрос за рециклиране или задържане на информация. Хората, които рядко предприемат по-екстремни пътешествия и занимания, често ги помнят, както се казва – „за цял живот“. Как стоят нещата обаче при алпинистите и вечните търсачи на адреналин? Помнят ли се чисто и ясно повечето преживявания?

ЛП: Имам и такива преживявания на западната стена на Мальовица и през зимата на изкачване на Вихрен, но паметта е услужлива и се опитва да не ни попречи да летим, да мечтаем. Някъде дълбоко в нас се загнездват на подсъзнателно ниво задръжки, които могат да се превърнат в рефлекси. Най-доброто решение е да си запишем чинно всичко, което сме предприели и направили, целия контекст и анализ, който в момента сме направили, за да можем да се върнем към една или друга случка по един полезен начин, да научим нещо от нея…

ДМ: Кое е това, което повечето хора не знаем за алпинизма и алпинистите?

ЛП: Дори не предполагаме, че във всеки от нас се крие алпинист или се е криел алпинист. Въпрос на късмет е той да намери добрата среда да се изяви.

ДМ: Кои според вас са най-основните грешки, които се допускат често при тръгването на експедиция в планината?

ЛП: За да бъдеш добър цигулар, трябва да свириш ежедневно и още по-добре – да си започнал от малък. Труден път. За алпинизма може да се каже същото – семейство на планинари, среда на приятели, клуб, в който всички да се подобряват заедно, но да има и кой да наглежда това израстване, за да не се допускат струващи живота грешки. А по-нататък да се катери и да не забравяме, че в един момент опитът престава да е достатъчен. Общо-взето в алпинизма се загива на около 20-23 години и след това около 40-45 години, когато си си повярвал, че знаеш всичко, а опитът ти замъглява сигналите, които действителността ти дава.

ДМ: А кои са най-нужните вещи, които всеки трябва да вземе на път, когато го очакват седмици или месеци странстване?

ЛП: Бих си взел Kindle, добре зареден с любими книги и такива, които не съм чел, както и бележник, в който да си записвам или да рисувам.

ДМ: Как бихте оценили нивото на планинския туризъм у нас – не само като условия, но и като култура?

ЛП: Продължаваме да трупаме изоставане. Не можем само да се уповаваме на едната история. Нека само сравним България след унищожителната Първа световна и построяването на първите хижи, които са били също като тези в Алпите, спартански условия и днес – едни изоставени постройки, в които блуждаят едни случайни и крайно неподходящи хора, наричащи себе си хижари. Има, разбира се, и изключения. И отношението на бизнесите, имащи отношение към планините и приключенията. Много малко от тях виждат в себе си мотор за промяната, за създаването на нещо ново. Повечето критикуват, коментират, споделят снимки, но колцина се хващат за работа. Възраждането на заслон Кончето е един добър пример, че ги има и двете категории, но някак си, за наша чест, желанието на неколцина надделя над думите. Държавата остана чужда на цялото това упражнение…

ДМ: Винаги съм смятал, че България, с всичките си природни, културни и исторически богатства може да развие туризма си до там, че да се издържа само от него. Как смятате? Имаме ли такъв потенциал и кои според Вас са причините това да не се случва.

ЛП: Да, има такъв потенциал. А в наши дни налице е и треска за приключения. Може да се каже, че това е и призванието на България – да бъде терен, дестинация за почивка и възстановяване на изморените от стрес и режим народи на севера. Гърците изцяло живеят с това. Нашата земя е сред най-плодородните в света и би могла да изхрани с прекрасен продукт на земеделие и животновъдство население от поне 25 милиона души, а сме допуснали да опустее, да изпосталее, и с какво се прехранваме: с автоморги, бензин, паркинги, бетон… С появата си министерство на туризма даде зелена светлина на лошия сценарий.

ДМ: До каква степен у нас държавата се грижи за планинския туризъм и за обвързаните с него спортни дейности и занимания? Какво има нужда да се предприеме, за да имаме напредък в това направление.

ЛП: Държавата ни слага знак на равенство ски = планински туризъм и Банско & Пирин  = ски. Необходими са ни наистина експертни лица в управлението – включително в туризма, не лобисти с малко мозък.

ДМ: А как според вас могат да бъдат привлечени повече почитатели на по-екстремните спортове?

ЛП: Държавата ни трябва да се отвори по един интелигентен начин към своите най-млади граждани – детски градини, училища, студенти чрез учебни програми. Това всъщност би било и стъпка в развитието на свободни личности с предприемачески умения. Но дали държавите по света желаят това и нашата конкретно? Моето мнение, е че развитието ще е бавно постъпателно, но затова пък по устойчиво, надявам се.

ДМ: Какво е вашето пожелание към нашите читатели?

ЛП: Да търсят предизвикателствата, да хранят мечтите си, да бъдат луди.


Повече информация за събитието може да намерите както на официалния сайт на „Дни на предизвикателствата“, така и на Facebook страницата на събитието.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия НайденоваПоезия отвъд границите - интервю с Диляна Христова21.07.2017

Още от Под Моста

Момчил РусевКакво се случи в българската музика през 2018?Музика