Стената на надеждата увековечава желанията ни

Снимка: Виктория Първанова

Били ли сте някога истински щастливи? Най-вероятно някъде, някога, преди много време.  Хиляди пъти сте чували, че не трябва да се самосъжалявате, защото има хора, чието положение е много по-лошо от вашето.  Но мисълта не работи рационално, когато сърцето се мъчи.

Изолираме се в нашата собствена дупка, в която ние сме на дъното и по-тежко страдание от нашето няма.  Тъмни мисли превземат главата ни, душата тихо стене.  Въпроси без отговор препускат бясно. Защо живеем, нима това е всичко, как попаднахме в този кръговрат… Раждаме се, порастваме, започваме да учим в учебно заведение, за да станем по-способни, за да можем да работим, което ще ни предложи добри предпоставки за създаване на семейство, където на свой ред, ако имаме деца, ще бъдат изправени пред същите обстоятелства и ще тръгнат по собствения си път, който не е много по-различен от нашия.  Беше дори отегчително да се прочете цялото това изречение, а ние вричаме живота си на това битие.

Има едно специфично чувство, което запалва огъня в душите ни. Надеждата стои на дъното на кутията на Пандора и е там, когато всичко друго изчезне.  Приятни мисли ни създават усещане, че ние сме родени с някаква много специална мисия и трябва да се борим докрай. Тъмната завеса се пропуква и пътят до целите ни започва да изглежда някак по-постижим. Казват, че щастливите хора си приличат, а нещастните всеки по своему. Дали са различни нашите надежди, нека разберем.

Намирам се на метростанция Сердика, а очите ми съзират малка работилничка, която се намира в непосредствена близост до църква Света Петка Самарджийска.

С благ тон, Ана Спасова и Димитър Спасов, ме канят да се включа в това невероятно събитие. Разказаха ми, че отразяват проект, който се казва „Стената на надеждата“, а самата идея, която стои зад него, е да се направи паралел между миналото и сегашното време на Антична Сердика. Тухличките се правят по римска технология, а керамиката и глината се оказват един постоянен материал, издържал във времето.

Върху самите тухлички всеки може да дойде и да напише своето послание, нещо, което иска да остави във времето. В последствие, те ще бъдат изпечени и сглобени. След време в този район, където би изглеждала най-величествено, ще бъде поставена стената на надеждата. Лимит за размерите ѝ няма. Прогнозите са, че стената ще е доста голяма, защото интерес определено има. Хората са позитивно настроени, харесва им идеята, а малки и големи, от различни краища на света, пишат своите послания на родните си езици. Срещат се послания на китайкси, японски, арабски, немски, испански и дори на суахили.

Наблюденията на Ана са я довели до извода, че хората най-вече искат да има мир и благоденствие.

Нейното най-любимо желание е на двойка, която си е пожелала да има бебе. Нещо, което за нея е много лично, откровено и прекрасно. Надеждите ѝ са, че стената ще се превърне в една позитивна атракция, която ще дава глас на мечтите на хората. Но наред с хубавите неща, има няколко други, които също привличат погледа, но са съкрушаващи. Надежда, че дете ще прогледне отново, майка ще се излекува, а баща ще се завърне. Посланията са най-различни. Единственото условие е да бъдем доброжелателни и да избягваме политизирането на кампанията, за да се запази добрия тон.

Снимка: Виктория Първанова

Димитър разказва, че всъщност тяхната основна работа са античните възстановки:

Тук, на нашата територия, има страшно много остански от римски времена. А това се явява най-конвертируемата история, която притежаваме. Безспорно е, че имаме невероятно минало, но когато дойде човек от Лондон, Танзания, Боливия, Южна Америка, на него нищо не му говорят хан Аспарух и хан Крум. Неразбирайки, чужденците кимат от уважение. Но когато се спомене за император Константин или император Траян, реакцията им вече се променя. Това е част от световната история и те осъзнават, че това, което виждат, всъщност са го чували и го знаят. Остава само да си навържат нещата и да вкарат България в тяхната мисловна световна карта, която представлява римското наследство.

По този начин ние популяризираме самата държава като исторически и културно-туристически продукт. Хората трябва да разберат, че ние ходим върху съкровище, което на практика няма стойност. То е безценно.  В момента България представлява една дестинация на алкохолен туризъм, едно малко летище за евтини полети и хората идват тук от любопитство, а не с някаква цел да видят нещо или да си обогатят знанията. Популяризирайки историческото ни наследство, вече се прицелваме в една съвсем друга категория туристи, които са много по-сериозни, интелигентни и платежоспособни.

Румен Дедиков, човекът, който пише проекта, разказва, че самата дейност е част от „Културна програма за българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018“.

Искаме да направим една нова Европа с всички тези добри пожелания. Така написани тухлите биха останали в следващите поне 2000 години. Със същия материал, от който е изграден стария град, ние започваме да градим нов такъв. На самите тухли им трябват поне два месеца, за да изсъхнат, преди да влязат за изпичане, което предполага, че стената ще е готова най-вероятно към края на годината. Очакваме и отговор от общината , за да се разбере кое място ще е най-подходящо за поставянето на вече готовия продукт.

Тухлите са около 800, но една малка част от тях ще отпаднат, защото са някакви лични послания, които  нямат общо с темата на проекта. Общо взето някой е бил тук и се е отбелязал. Няма смисъл. Най-интересното е, че проектът от европейски, се превърна в световен, тъй като има много послания от неевропейски страни. Идеята първоначално беше за европейските граждани, затова и тухлите се поставят върху карта на Европа. Но няма как да изключим другите послания, затова ще тръгнем в друга посока и ще го направим на световната карта.

Проектът вече приключи и с огромно вълнение очакваме поставянето на стената. Изпращам ви и моето послание, което запечатах за хиляди години напред. Обичайте се!


Автор: Ивета Ангелова

Стажанти на

За втора поредна година “Под Моста” организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2018 г. през програмата ще минат 14 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to