Това ме плаши, читателю. Че хората се превърнаха във вафли. Че ние сме уж свободни, а тъпчем в машината на капитализма и даже сами си инсталираме нейните нови апове, да не вземем да излезем от матрицата. Че човешкото общуване се сведе до минимум и затова в метрото, вместо да погледнем някого в очите, ще гледаме електронните екрани, че поне там да го срещнем и да му се усмихнем. Чрез емотиконка, разбира се.
Страхувам се, че ще се намерим в Тиндър като една позната двойка.
След това ще живеем в сляпата еуфория на влюбването, за да се намерим след една година пак… в Тиндър, понеже никога не сме излизали оттам и понеже в днешно време трябва да имаш опция „Б“, ако връзката ти не върви.
Да, неангажиращо е в Тиндър. В Берлин понякога непознати канят непознати на кафе, за да запълнят онази малка пауза, която е зейнала случайно в графика. Сигурно няма нищо лошо човекът да общува с човека около себе си, но говоренето общуване ли е винаги? Каква е неговата цел? Каква е и целта на днешната комуникация?
Струва ми се, че в Тиндър смисълът е повърхностен. Той се заключва в трите секунди, в които съзнанието ти трябва да отведе образа към съответната конотация, която съзнанието ти е изградило. Малката Лолита е секси. Жената вамп е перверзна. Тази, цялата в черно, е филмарка с малко снимки. Този с мускулите е вървежен.
Не, че не правим същите асоциации и на улицата при случайно разминаване, но ми се струва, че Тиндър ни обрича на нещо по-лошо. Дава ни усещането, че хората са предмети, които можем да заменим, когато вече ни дотегнат. Избор винаги има. Ако днес не стане, тогаво ще плъзнем отново утре. Ако връзката ни не върви, ще си намерим нова. Ако ме дразниш с нещо, ще си тръгна. Няма да правя компромиси. Тиндър е пълен с хора и там някъде е моят перфектен матч* /съвпадение/ Но дотогава трябва да се изядат много вафли. Трябва да се видят още много лица, крака, ръце, тела, докато намериш своята вафла. А дори, когато я намериш, може да се окаже, че не си готов за обвързване, привързване, а може би само за връзване… като в онези „нюанси сиво“…
Разбира се. Трябва да има привличане. Да, знам, че то е свързано с крака, ръце, очи, влажни устни и широки рамене, стегнато тяло и какво ли още не.
Но… аз харесвам и другото привличане.
Онова в реалността, което не идва от пръв поглед, но което те кара да дадеш втори. Мислиш, че този човек никога, ама никога няма да може да ти влезе в главата и после… Просто се случват. Разговорите до три през нощта. Темите, които започват от времето днес, минават през бежанската криза и завършват до смисъла на живота и извънземните.
Искаш да се гмурнеш още по- надълбоко. Там има много душа и мисли. Плуваш сред детски спомени, страхове и радости, надежди и мечти. Накрая човекът не е само лицето си, нито тялото. Не е хубава профилна снимка, нито сто лайка. Той е красота и несъвършенства. Симпатичната трапчинка на дясната буза. Немирните къдрици в косата. Лукавото пламъче в очите и непрестанното чувство за хумор.Той е всичко. Цяла вселена. Толкова много, че нямаш време да плъзваш останалите юзери, защото времето няма да ти стигне да обходиш дори една малка част от тази вселена.
Дали те харесва? Не знаеш. Караш полека, за да не се спънете.
Забравяш телефони и апове. Неусетно онзи, който те е загубил на пръв поглед, е същият, който е направил твоята вселена с една идея по- красива… Но е трудно. Вафлата може и да загорчи. Може дори да не се окаже вафла.
Слушай, зарежи. Логни се и опитай отново. Срещни се с новия юзер в някой задимен бар. Мълчете си час и двайсет минути. Не кани никого у дома. Никога. Може да иска закуска. Може да ти разкаже някоя интимна история в тъмното и да се заразиш с чувства. Може да ти залипсва, след като си е тръгнал завинаги. Много е опасно. Много е заразно. Ти търсиш вафла. Изяж поредната и си тръгни. Нямаш време. Живей, сякаш това е последният ти ден. Плъзгай. Лайквай. Изхвърляй. Това е оргия от тела. Вземи си. Използвай. Не се набивай на очи. Тръгни си. Сега отново. Утре пак.
Вафлите се мощен афродизиак за самотници.
Е, добре. Не искам да виня. Просто не си падам по Тиндерландия. Не е моята приказка явно. Прекалено много плът, потисната перверзия, но и надежди и очаквания, които докарват на отчаяние. Знам, че е хубаво да имаш избор. Знам, че е хубаво винаги да имаш план „Б“. Знам, че е хубаво никой никога да не ти липсва, защото знаеш, че е заменим.
Но и знам, че не искам да съм просто вафла. Не съм специална, нито гениална. Като всеки човек имам своите силни и слаби страни. Сигурно милиони приличат на мен, както и аз не се различавам по нищо от милиони. Но за някого аз ще бъда себе си. Колкото, толкова. Ще е достатъчно…
Затова засега оставам тук. Някъде, където съм истинската аз, понеже знам, че някой ще ме намери през десет апа… в реалността. А ти, читателю, също не трябва да ме виждаш. Нека с текста ми се видите лице в лице. Нека анонимно ти хвърля няколко думи. Ако ги харесаш, значи мога да се възгордя, че съм пробутала нещо, без да съм показала евтиния. Чудо на чудесата в държава, която потъва в деколтета.
Нека намериш онова, което търсиш… където и да го търсиш.
А сега един абонат без име излиза от този виртуален супермаркет, без да си е купил вафла. Пада нощ, но Берлин и още много други градове никога не спят. Ние, юзерите заспиваме сами, достигнали онова, за което днешното време ни кара да копнеем. Самотата, която сбъркахме със свобода.
ПС: Благодаря на любимите берлински момчета (те си знаят) за безкрайните разговори на една и съща тема, за откровените им до болка отговори, споделянето на тайни Тиндър стратегии, както и за съчувственото им потупване по рамото, когато „по- хубавата реалност на Тиндърландия“ ми идваше в повече.
1|2



