Експериментът да се погледнем

За очите – замъглени очила, през които не виждаме през прозорци на чуждите души

Снимка: Flickr, Keith Davenport

Снимка: Flickr, Keith Davenport

Казват, че очите са прозорец към душата, но вие гледате ли често хората в очите? Видяхте ли обожанието, с което най-добрият ви, friendzone-нат приятел ви гледа от години? Забелязахте ли тъгата, която премина през очите на родителите ви, когато най- сетне звъннахте по скайп след седмица чакане? Притихвате ли понякога с любимия човек, гледайки се отново като на онази далечна първа среща, на която инстинктивно и отчаяно търсихте зрителен контакт?

Истината е, че често забравяме да се гледаме в очите. В делника дори спираме да се гледаме изобщо. Едно заради съвременните технологии, които превърнаха хората в имена и потребители върху екрана, а и заради това, че директният интензивен зрителен контакт е натоварващ. В някои култури той се счита за неприличен, особено между различните полове. Може да се разчете и като неуважение към висшестоящ, както и като знак за оспорване на нечий авторитет. Дългото втренчване може да се приеме и като агресивно или като опит на отсрещния да уязви противника си в определени ситуации. В арабската култура погледът е натоварен с романтично и дори еротично значение. Той може да е единственото средство на двама влюбени да общуват един с друг, танцувайки по границата на обществените норми. Директният зрителен контакт през по-голямата част от времето е невъзможен.

Учени сочат, че средно човек гледа в очите събеседника си от 30 до 60 процента от времето. Колкото по-близка връзка имат събеседниците, толкова по-дълго могат да установяват зрителен контакт един с друг, без това да е неловко. Но дори и когато сме в компанията на близък човек, директното взиране в нас може да е, меко казано, неприятно. Какво остава, когато в нас се е втренчил непознат, чието име дори не знаем?! С отговора на този въпрос се е заела група младежи от Мюнхен, които обикалят големи германски градове и организират така наречените ‘Eye contact’ експерименти, за да установят какво е значението на директния зрителeн контакт между хората. Като столица на Германия, Берлин също беше част от тура на младите изследователи. Като любител на интересни идеи, аз пък станах част от експеримента. Резултатите определено ми оставиха доста храна за размисъл.

Снимка: Flickr, Simon Hayhurst

Снимка: Flickr, Simon Hayhurst

Беше слънчев септемврийски ден. Аз и един приятел вървим към посочения във фейсбук адрес, където трябва да се проведе експериментът. Опитваме се да сме подчертано „спиритуални“, но сме по-скоро изгубени. Пред нас – странна сграда, която е в ремонт, звук на бормашина и един още по-странен заден вход. Добре дошли на упоменатия адрес! Изглежда като началото на някой страшен филм. Особено като онази част, в която се питаш защо главните герои просто не се обърнат и не си тръгнат, преди да са се появили човекоядците.

Влизаме през задния вход. Съжалявам, трябва да има филм. Дано само това да не е една от онези секти, в които трябва да си хванем ръцете, да пеем в хор и после да оставим пари за спасение на душата си. Хм… на пръв поглед не изглежда като секта. Един дружелюбен тип ни обяснява правилата на експеримента. В залата са подредени столове по двойки един срещу друг. Можеш да влезеш, да си избереш място срещу някого или да чакаш някой да седне срещу теб. След това трябва да опитате да установите директен зрителен контакт без разговори, смях или всякакви подобни фактори, които биха нарушили замисъла на експеримента – да се гледаш в очите с непознат в пълна тишина.

Бях въодушевена от идеята. Веднага намерих свободен стол и седнах срещу една жена. Гледахме се поне десет минути. После седях срещу един мъж, една възрастна дама с очила, момче с пиърсинг на носа и така нататък и така нататък… Дали защото имах големи очаквания, или защото в мен се крие социопат, не почувствах нищо. За трите часа, в които стоях там, видях много неща. Как едно момче се разплака срещу мен и излезе от залата. Как едно момиче и едно момче до мен започнаха да се целуват и всички извадиха айфоните си, за да запечатат този изблик на „чиста човешка любов“. Други двама участници пък не можеха да спрат да се смеят и заразиха цялата зала. Хората се прегръщаха като стари приятели, разменяха си телефони и фейсбук, други се смееха през сълзи и плачеха, смеейки се, но аз стоях там и не мислех, че съм открила истински път към друго човешко същество.

Снимка: Flickr, Piotr Szczepankiewicz

Снимка: Flickr, Piotr Szczepankiewicz

През цялото време се опитвах да гадая кои са хората около мен, на колко са години, къде са празнували последната Коледа, от какво ги е страх и какво пазят само за себе си. През другото време мислех просто за себе си. За вчера, за днес, за утре. Накрая ми хрумна, че сме просто сами. Че сме заключени в световете си и всичко, което виждаме и приемаме от околния свят, е пречупено от нашата призма. Тоест това сме пак ние. Винаги и навсякъде ние. Егото, страховете, надеждите, очакванията. Дори този експеримент беше очакване и може би като такова ми се щеше да напиша статия за това колко е прекрасно да установите зрителен контакт с непознати. Ами ето какво – не е. Разголващо е. Понякога напълно непоносимо.

Имах чувството, че хората около мен просто искаха да почувстват онова, което си мислеха, че трябва да чувстват – човешка близост, усещане, че си част от цялото. Но просто бяхме сами. Затова всичко ми изглеждаше по-скоро като театрална постановка, в която група хора се опитват да докажат, че всички сме кармично свързани и хуманноста, любовта от пръв поглед и какво ли още не ще спасят света.

Да, може би като индивиди сме част от едно цяло, но това, което си мислех, е, че пак сме сами. Че рисуваме върху околните онова, което ни е удобно, за да ги харесаме или дори обикнем. Че всичко зависи от това, какво искаме да видим. И ако го искаме силно, накрая неизбежно го виждаме. А къде остават хората около нас? Кога ги възприемаме истински и кога прожектираме себе си върху тях? Способни ли сме изобщо да видим нещо обективно извън себе си? Та дори и себе си? Има ли изобщо понятие като „обективност“, което е да достижимо?

Експериментът ме остави с много въпроси, но ми напомни, че макар и трудно, трябва да се вглеждам в околните, като се опитвам по-малко в тях да виждам себе си, за да ги видя истински. Страшно е, че забравяме да се гледаме. Забравяме да се поглеждаме дори. Забравяме… се. А всичко стои там на лицата ни. Не винаги видимо, но доловимо, ако някога сме се познавали, а и да не сме. Болките ни и радостите. Невидимите вадички, по които са се стичали сълзите ни. Тънките бръчици паяжини, изплетени от смеховете ни. Умората, която натежава на очите ни. Няколко бели косъма, които скривам зад ухото си. Ей, така. Не се виждаме понякога и ни трябват експерименти, за да ни припомнят, че трябва да се поглеждаме. Че даже думите понякога са малко. Че смисълът им изтича между пръстите. Че понякога лицата ни казват повече от най- умело подредените изречения. Ако успеем да ги видим.

В тишината се раждат много неща. Тишината на истинското приятелство е най-уютна, защото само между приятели мълчанието не е неловко. В тишината се ражда и любовта. Когато не ти е нужно да обясняваш, да се оправдаваш, да увърташ и преиначаваш. В тишината също и свършва любовта… с погледи, извърнати настрана.

Докато гледах поредното непознато лице пред мен, си помислих, че вече не си спомням как изглеждаше лицето му, когато го видях за последно. Може би, защото очите се замъгляват от раздели. Може би, защото отдавна бях спряла да гледам него или през него винаги виждах само себе си. А може би, защото накрая затворих очи и тихо слушах как дъхът му мигрираше завинаги далеч оттук.

Карина Николова

Берлин, 2016

Карина Николова

е на 24 и изучава магистърска степен по “Медии и политическа комуникация” в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to