„Веднъж достигне ли човек целта си, трябва да отдалечи летвата, за да има за какво да се бори.“

Капка по капка вир става. Тухла по тухла в изложба се превръща. От 9 до 25 май може да се насладите на творчеството на Александър Вълчев, което е изложено в галерия „Аросита“. Там ще станете свидетели на естетическото претворяване на един предмет, който ни заобикаля ежедневно, но рядко пробужда впечатление. Ако не сте се досетили, в центъра на събитието е тухлата.

Александър Вълчев е привидно тих и скромен човек, но зад този образ се крие невероятен талант и набор от способности. През 1998 г. завършва НХА, специалност „Скулптура” при проф. Крум Дамянов, степен магистър, а през 2013 – магистърска степен по фотография в НБУ. През 2004 г. специализира в „Сите Итернатионал Дез`Ар” Париж, а през 2008 г. получава стипендия за пребиваване и работа в “CCN”, Грац, Австрия. Александър се вдъхновява от привидно простички неща, на които придава важност и в последствие превръща в произведение на изкуството. За него идеята е на първо място, а всичко останало идва в последствие. Изложбата говори сама за себе си, но ние, подобно на Александър, също търсим кое е основополагащото зад целия този проект.

Под моста: Здравей, Александър. Благодаря ти за интервюто! Основен мотив в тази изложба е тухлата, но защо точно тя? Как се зароди идеята?

Александър Вълчев: Всичко започна случайно от една стена, където именно тухлите ми направиха голямо впечатление. Много ми харесаха как изглеждат. Винаги, когато видим един такъв масов предмет като тухлата, ние си представяме, че той е унифициран. А истината е, че има огромно разнообразие и в една единствена стена могат да се видят поне 100 вида тухли. Затова стените ме провокираха чисто визуално като образи и започнах да ги снимам.

В последствие действието се развива през 2015 година, трябваше да направя изложба в Гьоте-институт по специална покана. Докато работех по своя проект се развиваше бежанската вълна в края на лятото до есента на 2015 г. И тогава се сетих за Берлинската стена и как ние разрушихме една преграда, но сега градим нова. Освен тези на границата на Европа се правят и вътрешни такива, което за мен не е редно. Това ме провокира и направих изложба, която беше изцяло посветена на стената в най-общ смисъл. Било то стена като история, а именно Берлинската стена, или тази, която строим в личен план, водеща до отчуждение. И така тухлите влязоха в употреба и направих тази рисунка.

За мен това беше просто друг вариант да покажа тази идея по един по-естетичен начин. Хората харесаха изключително много рисунката и в последствие реших да го разработя като тема. Започнаха се размисли само в тази насока – какво в частност е тухлата, откъде идва, какво се случва с нея, еднаква ли е, какво правим с нея…

ПМ: Интересно е това, което правиш. Вземаш един привидно обикновен предмет и поглеждаш отвъд границите.

А.В.: В началото беше случайно, после целенасочено. Другият материал, който използвам много усилено през последните 4-5 години, е велпапето. В частност кашона. Един елементарен и обикновен предмет, но всъщност ни служи за толкова много неща. Пренасяме се в друго жилище, съхраняваме нещата си, дори го използваме като строителен материал. В този смисъл има общо с тухлата, дори в Гьоте-институт част от стената беше изградена от кашони за пренасяне, които бяха надписани, че съдържат дрехи, одеяла, буркани.

ПМ: Разкажи ни за начина, по който твориш. Как успяваш да постигнеш този ефект?

А.В.: Техниките, които съм използвал, са различни. Като започнем от рисунка, минаваме през платно, фотография и рисунки по графика, които имат печат, но не сериен такъв, а индивидуално изработен, придружен с ръчна рисунка. Винаги търся техниката според идеята, защото е по-важна, а осъществяването ѝ е вече въпрос на изразно средство. Ако една идея се нуждае от живопис, аз изпълнявам живопис. Ако се нуждае от скулптура, аз изпълнявам скулптура. Ако се нуждае от камък, камък. Има хора, които се вдъхновяват повече от материала, но за мен есенцията е водеща. Въпреки всичко процесът е двупосочен, двете се доразвиват и влияят, така се допълват.

ПМ: Ако не се лъжа, това са блокчета от играта „Тетрис“. Крие ли се зад тях някаква символика? 

А.В.: Тетрисът е забавната страна на нещата. Докато пътувам с градския транспорт, гледам хората как редят “brick games”. Намирам това за безсмислено  занимание, начин, по който човек да убие времето, но си признавам, че и аз съм го правил. Имах 9 месеца в казармата, все пак.

Метафорично се преплита с рисунките. Визуализирах себе си като някакъв герой, който прави нещо с тухлите и ми хрумна една сентенция от Библията: „Човек е направен от кал или глина“.  Тухлите също са от глина и съответно ние сме като тухли, имаме нещо общо. Погледнато от по-далечна дистанция, ние сме едни малки частици, които някой друг подрежда. Дали това ще са политици или хора на още по-висока инстанция – няма значение. Ние сме малки парченца в един огромен пъзел.

ПМ: В този ред на мисли, може ли животът да бъде представен като Тетрис, в който ние се опитваме да се впишем? И ако да – ти намерил ли си своето място?

А.В.: Надявам се, но продължавам и да търся. За някои от нещата, които са ми се случили, съм доволен, затова приемам, че съм си на мястото, но относно други гледам да се развивам.

ПМ: Какво чувстваш, когато създаваш изкуство? Някои творци се пренасят в други измерения, ти какво правиш?

А.В.: Може би това са моментите, с изключение на някои други житейски събития, които ми доставят удоволствие. Успявам да се потопя в наслада и задоволство. Да се вживея в една идея, да мисля за нея, да я почувствам по някакъв начин. След това тези мисли и чувства, които трябва да вървят ръка за ръка, да придобият някакъв образ.

ПМ: А може ли това да се интерпретира като бягство от реалността или всъщност по този начин се чувстваш по-близко до нея?

А.В.: И двете. От една страна е бягство, от друга страна – творчеството ми е инспирирано от действителността, но се опитвам да му придам художествен образ, за да не се ограничавам само до битови и елементарни потребности. Притворявайки реалността, бягам от нея.

ПМ: Какви емоции желаеш да предизвикаш у хората, които се докосват до твоето изкуство?

А.В.: Колкото повече, толкова по-добре. Много пъти съм забелязвал, че повечето творци, създаващи музика, литература или изобразително изкуство, имат едни заложени идеи, чрез които опитват да събудят някакви асоциации, но отделно всеки зрител пречупва нещата през своята призма. Вижда това, което знае, анализира чрез своя опит, чувства и познание и често интерпретира образи, за които авторът дори не подозира. Обикновено хубавите произведения на изкуството са многопластови и всеки трябва да открие своите неща в тях.

ПМ: Кога започна всичко? Как реши, че искаш да бъдеш творец?

А.В.: Моите родители са художници, дядо ми е бил фотограф във времето, когато още не е било модерно. Малцина са се занимавали с това. А аз съм отраснал по ателиета. Всичко се случи малко интуитивно, не съм го мислил, не съм го търсил. Единствено имаше един период, в който свирех и пеех и нашите ми поставиха ребром въпроса „Или ще рисуваш, или ще пееш. Няма как и двете.“ Това е единственият момент, в който ми се е налагало да избирам.

ПМ: А ако бъде изтръгнато изкуството от света? Как си представяш живота без него?

А.В.: Късмет е това, че от съвсем малък съм заобиколен от всякакъв вид творби. Но наистина не си представям живота с липсата им. Като се изключи семейство, деца, но извън този кръг животът ми щеше да ми се струва празен. Включвам себе си и като зрител, не само като творец.

ПМ: Казват, че независимо с какво се занимаваш в България, успехът е рядко достижим. Трудно ли се прави изкуство в страната ни?

А.В.: С една дума – да. Но истината е и да, и не. С колеги сме говорили, че може би самата среда провокира. Има много теми за изкуство и сюжети. В едно по-уредено общество е по-трудно човек да открие вдъхновение и да се мотивира. Докато при нас се случват толкова много неща, съществуват социални, политически и чисто художествени провокации. От друга страна, когато човек е млад, е много амбициран и мотивиран за всичко. Готов е да се раздава до дупка и не му пречи, че няма материална възвръщаемост. Грубо казано. Ние не го правим заради парите, но когато възрастта напредва, човек трябва да отдели повече време, за да създаде новите си проекти, отнема повече, за да ги осмисли. Съответно за самите материали, дори когато са евтини, пак има нужда от инвестиция. Придружено с ангажиментите, които са чисто битови, става много трудно. Повечето колеги се разкъсваме между един двойствен шизофреничен начин на живот, който се състои между една работа за пари и в същото време опити да съхраним изкуството чисто, да не го комерсиализираме.

ПМ: Какво жертваш в името на изкуството?

А.В.: Най-вече страда семейството и здравето. Отделяш много време, за да изкараш пари, но също и за да направиш новите си произведения. В крайна сметка всички имаме 24 часа на ден и в един момент човек се пренатяга.

Извън тази галерия Сашо е музикален фен, който се опитва да бъде добър родител, зрител и консуматор на изкуство. Мечтае да има повече време да се развива и твори. Отчасти е сбъднал мечтата си, но винаги може повече. Както той казва: „Веднъж достигне ли човек целта си, трябва да отдалечи летвата, за да има за какво да се бори.“

Тухла по Тухла / просто още една тухла /

Тухла по тухла, по тухла, по тухла … просто още една тухла … сложена, преместена, махната … тухла … по тухла, по тухла … стена, къща, крепост, кула, монумент … просто още една … тухла … по тухла, по тухла, по тухла … подреждаме пъзела на своя живот … тухла … по тухла … по тухла … вертикали, хоризонтали, диагонали … сложни комбинации, повтарящи се усилия, обсебващи мании … тухла, по тухла, по тухла … просто още една тухла … в опит да осмислим времето, да бъдем полезни и да ни запомнят … тухла, по тухла, по тухла … болезнено, безсмислено занимание, игра за губене на време, опит да избягаме от скуката.

Александър Вълчев

Интервюто взе Ивета Ангелова