Понякога в почивните сутрини има много по-приятни неща от късното посрещане на деня. Под съмняващото се слънце на април, се отправихме към Дом на киното, където смълчано ни очква изложбата на студио GINN. Идеята за концептуален дизайн и архитектура с дъх на дърво и „Смола“ ни поглъща, а не след дълго се срещаме и със самите GINN. Трите ентусиазирани и креативни погледа са на Незабравка Тушнина, Георги Келерджиев и Игнат Тодоров. Няколко усмивки по-късно, разговорът започва.

Под Моста: В какво се състои концептуалната архитектура и дизайн?

GINN: При концептуалната архитекура очевидно водеща е идеята. Там не се започва от материалното, не се започва дори от това да имаш представа какъв трябва да бъде крайният резултат. Ако кажем реставрация, човек си представя едни мебели, възстановени в пълния им блясък. Концептуалният подход е по-различен.

Опитахме да се отстраним от целия процес, да открием идеята, която сякаш си съществува там. Започнахме с желанието да възстановим няколко дървени предмета, като считаме това за миниатюрна архитектура, прототип на концептуалната. Въпросът беше как да го направим, защото дървото, за разлика от гущера или морската звезда, не възстановява формата си по абсолютно същия начин, каквато е била. Тоест трябва да му дадем още една стойност, за да му позволим това да се случи. Истинското живо дърво, когато се нарани, смоли, за да затвори раните си. Предпочетохме да гледаме на тези предмети като на все още живи. Чрез тази изложба не представяме няколко експоната, които имат претенцията на завършен продукт. Всъщност представяме идеята и се надяваме, че това е филтерът, който ще изплува на повърхността.

ПМ.: Ще продължат ли да живеят и след изложбата?

GINN: Разбира се, те са си съвсем функционални предмети, за разлика от предишното им счупено състояние. Предполагам, че ще удряме по няколко акорда на китарата (смеят се).

ПМ.: В съревнование ли са практичността и въображението?

GINN: Не! В приятелство са, бихме казали (смеят се). Идеята в архитектурата е да бъдат едно и също нещо. Създаване на нещо цялостно – практичност и образ и в най-малкия детайл.

ПМ: Как, защо и кога се зароди мисълта за ваше собствено студио?

GINN: Най-вече се базира на общото ни виждане към тази материя – архитектурата. Заформи се миналата години, което съвпадна горе-долу с прибирането ни от чужбина, защото всеки от нас беше на някъде, по стажове. Така направихме първите малки крачки към концептуалния дизайн, а изложбата е и първото проявление.

ПМ: Кои са хората, които стоят зад GINN?

GINN: Архитекти, срещнали се в университета. Бяхме приятели… Вече не сме (смеят се). Бяхме приятели преди да започнем да работим заедно. Горе долу се понасяме все още (смях)

ПМ: Тоест успявате да откриете време и да се отстраните, за да творите и във вашите лични проекти?

GINN:  Не мислим, че е много по-различно и по-специално от всичко друго, което правим. По-различно е доколкото в ежедневната си работа не се занимаваме с толкова концептуални задачи. Така изразяваме идеи с малко повече сила, отколкото когато изразяваме изискванията на инвеститора и не сме напълно независими. Работата, която вършим като колектив, е погледът ни и въобще отношението ни към всичко. Студиото се породи от една по-скоро нужда да прилагаме идеите в абсолютната им цялост.

ПМ: А откъде черпите идеите си? Имате ли периоди на блокажи, които трябва да отключвате?

GINN: Най-вече един от друг, когато се събираме коментираме много на дълго и на широко. Блокажът не е нещо лошо. В източните философии хората полагат много усилия, за да постигнат състояние на блокаж. На пракика няма накъде да тръгнеш след като си блокирал, освен в някаква посока. Има си и позитивите, но мисля, че не сме блокирали в по-голямата част от времето (смеят се).

Вдъхновението, може и да е банален отговор, идва от заобикалящата ни среда. По-конкретно в избора да гледаме на нея, като че всичко е направено с намерение. И това, което правим е да откриваме ценното намерение, ценния смисъл, за да го проявим, трансформираме и доразвием. Дори  в неща, които изглеждат грешки, може да откриеш потенциал. Даже може би най-вече неща, които изглеждат грешки.

ПМ.: От кого се учите?

GINN:  Първият отговор, който всеки си помисли, но не посмя да каже е: един от друг (смеят се). Със сигурност дискусиите много помагат.

Много често при творците от всяка една сфера, идеята се подлага на много тестове и съмнения. Стремежът е да я погледнем от всички възможни ъгли и да видим всъщност има ли какво да ни каже. И ако отговорът е „да“, по какъв начин.

ПМ: А какво ви върна отново тук, казахте, че сте били пръснати в чужбина?

GINN: Може би тази много силна връзка между архитекта и контекста на средата, в която работи. Спомням си едни разговори по телефона между Прага, Севиля и Ротердам. Как се оплаквахме, че едва ли не няма една разлепена плочка, на която да стъпиш, докато вали и да те опръска. Една изцяло подредена и фунционираща материална среда задава много по-малко въпроси, много по-малко дразнения, които много често провокират работата ни. По-накратко казано, понякога се чувстваш по-добре ако има проблем, който си успял да решиш, отколкото ако няма проблем въобще.

ПМ: Като естествено продължение на предходния въпрос, има ли публика за този вид изкуство в България?

GINN: Това започнахме да търсим с изложбата. Искахме да видим какъв е интересът към нея и към този подход. Определно има хора, които се спират, задават въпроси… повечето си отговарят сами (смеят се). Най-малкото, занимавайки се с проблеми и дефекти, които неизменно са част от всичко, което виждаме, няма как хората да не се заинтересуват, да не станат зрители на нашата работа.

ПМ: Навярно имате много възможности за вдъхновение покрай проблемите с ремонта на Графа, щом нещата, които не са наред ви мотивират…

GINN: Интересно, че споменаваш Графа. Той е един много хубав пример за това как може да гледаме на една среда, която привидно е грешна. Най-лесно е да подходим с чувство за хумор, с голяма доза ирония или с критика. Със сигурност проблемите са адски много, но предпочитаме да гледаме позитивно. Много лесен пример – загражденията на Графа. Какво неудобство създаваха, докато стояха, вероятно заради недобре регулирания ремонт като последователности, а в същото време тези заграждения създаваха един много любопитен характер на придвижването по Графа.

Толкова години живея в София и не ми се е случвало така често да разговарям с непознати. Било то заради баба, която ме пита дали може да стигне до аптеката отсреща, или трябва да обиколи отново до Попа, за да стигне до мястото. Има един потенциал в тези дори привидно абсурдни неща. Да знаеш накъде отиваш, но да не знаеш точно пътя, по който ще стигнеш. За нас е най-малкото любопитно.

ПМ: Нещо, което трябва да бъде чуто, а сме пропуснали?

Ginn: Медията на архитекта е архитектурата. Така че предполагаме, че ако има нещо… ще се чуе.