Далчевото наследство Борис Далчев и сценографията

Среща с един Далчев – между глътки топъл чай и театъра

Под Моста: Кой е Борис Далчев?

Борис Далчев: Все още отговорът е „не знам“.

ПМ: Завършил си сценография, как избра тази специалност, имаше ли колебания?

Б.Д.: Първоначално исках да уча „Плакат и визуална комуникация” в Академията, а сценографията беше резервен вариант. Избрах я като опция случайно, в известна степен интуитивно. Впоследствие, готвейки се за двете специалности, интересът към сценографията започна да надделява. В крайна сметка кандидатствах, с нагласата да бъда приет сценография. Спомням си, че в един момент, малко преди изпитите, взех решението, че ако не ме приемат сценография, ще кандидатствам отново догодина. Но случи се така, че ме приеха.

ПМ: Какво те накара да хванеш четката и боите?

Б.Д.: Нищо не ме е карало, те сами си дойдоха и то много отдавна. Винаги ми е било по-лесно да се изразявам посредством рисунката. В изображението намирам повече слово, някакъв вид език. Рисувам от малък и заедно с рисуването – било то с бои, или просто с химикал – опознавам света, а и себе си.

Личен архив: Борис Далчев

ПМ: Днес можем да гледаме твое представление в Сфумато, разкажи ни малко повече за пиесата?

Б.Д.: Пиесата се казва „Оптически илюзии. Цирк” и е по текстове на Даниил Хармс, Михаил Булгаков и Юлиан Тувим, а режисьорът е Катя Петрова. Катя направи интересна конструкции на спектакъла, която много ми допада. Това помогна за неангажиращия тон на представлението.

Нещата, които се казват в него, са страшни. Представя се един свят, в който всичко е криво и крайно. Харесва ми, че съумяхме да намерим код, с който да го поднесем леко, някак в известна степен наивно – в смисъла на „чисто“. И това е като контрапункт на тегобата на онова време, което е мотив в текстовете на Хармс, Булгаков и Тувим. Времето, в което се развива творчеството на тези автори, присъства до известна степен и в настоящия момент.

Спектакълът е смесица от настроения и случки, описващи човека в различни нелепи ситуации, защото времето, което задават текстовете, е нелепо. Разбира се, всеки ще открие своя прочит и реакция в тези случки. За визията си партнирах с Петя Караджова и заедно, както и с Катя Петрова, създадохме картини, в които е заложена стилизация на епохата. С Петя се опитахме да вървим на ръба между образа на руския конструктивизъм и сивотата от това време, и в същия момент да вкараме клоунското и цирковото.

Личен архив: Борис Далчев

ПМ: Рефлектира ли музиката и другите изкуства върху идеите ти?

Б.Д.: Навярно да, по един или друг начин. Обичам да усещам нещата, даже не винаги държа да ги разбирам. Затова музиката много ми въздейства, бидейки най-абстрактното изкуство. Рядко се заслушвам в текста, по-скоро слушам мелодията. С литературата също е така, поезията е тази, която по-скоро чувствам, а прозата провеждам през разума.

ПМ: До колко съчетаваш наученото с импровизацията?

Б.Д.: Импровизацията ми е много верен партньор в живота. Наученото е като трамплин, изтласква те и след това идва импровизацията, или по-конкретно – интуицията.

ПМ: Самокритичен ли си към нещата, с които се захващаш?

Б.Д.: По-скоро не. За добро или лошо. В повечето случаи харесвам крайния резултат, до който достигам.

Личен архив: Борис Далчев

ПМ: Кога, къде и какво рисуваш в свободното си време?

Б.Д.: В моята стаята ми е най-приятно. Пускам си музика и отпътувам на някъде. Изобразявам различни неща, които по-скоро несъзнателно са ме впечатлили в ежедневието. В последно време много рисувам с тънкописец и изследвам просто линията.

Харесва ми черното и бялото и взаимодействието помежду им. Харесва ми това, че не знам възможностите на линията, а те са много, защото линията може да бъде поставяна в различни контексти в изобразителното поле и да създава голямо напрежение. В същия момент е толкова просто изразно средство, че простотата ѝ я прави да бъде още по-избухваща и енергийна.

ПМ: Ще си позволя да цитирам Атанас Далчев:

Пред мен е книгата разтворена

и денем, и нощя;

все сам, аз не познавам хората,

не зная и света…

ПМ: Какъв е твоят свят? Светът, който познаваш?

Б.Д.: Нямам мой, неприкосновен свят. Обичам хората около мен – да общувам с тях. Това общуване създава световете, които градим в момента – в ситуациите, които създаваме. Това са светове, които се появяват и изчезват като мигове.

Личен архив: Борис Далчев

ПМ: А хората в него?

Б.Д.: Хората около мен са всякакви. Всеки носи своя багаж и виждане за живота. Давам си сметка, че колкото обичам да общувам с различни персонажи, толкова обичам и да се разхождам сам и да бъда със себе си. Или поне така си мисля – че съм със себе си.

ПМ: Къде е домът на разпилените ти мисли?

Б.Д.: Понякога той се превръща в дома, който обитавам.

ПМ: Какви книги разтваря Борис Далчев?

Б.Д.: Различни. Много обичам да чета теоретична литература, свързана с история на театъра, и не само. Скоро прелиствах Негово Величество Гогол. От миналия сезон (театрален) се случи така, че работя върху руски автори, по много разнообразни заглавия – от класика до абсурдизъм. А в момента, темата е Достоевски, може би по-точно казано – жанрът. Обичам и американските автори, особено Стайнбек. Не съм от силно четящите. За всяка книга има различен ритъм на четене, на потапяне в света ѝ и това ми харесва.

Личен архив: Борис Далчев

ПМ: Би ли се отдал на друго изкуство?

Б.Д.: Всяко едно нещо, с което се занимаваме, е някакво изкуство от призмата на създаването му. Така погледнато постоянно творим. Начинът, по който биваме в живота, е изкуство. В този смисъл смятам, че постоянно се занимавам с различни изкуства.

ПМ: А пробвал ли си да пишеш?

Б.Д.: Да, за себе си го правя от време на време.

ПМ: Какво би нарисувал по произведение на Атанас Далчев?

Б.Д.: „И сърцето най сетне умира” е заглавието на едно негово стихотворение, с което заглавие е именувана и книгата. В нея са включени стихове и фрагменти на Атанас Далчев. В книгата има и рисунки на Любомир Далчев (бел.ред.: Любомир Далчев е брат на Атанас Далчев). Те са ярки образи, които са ме впечатлили до толкова, че някак трудно си представям конкретни изображения. Фантазията ми е някак задоволена с рисунките на Любомир. И все пак с много голямо удоволствие и любопитство бих се впуснал да материализирам стиховете на Атанас Далчев, посредством молива или боите, или чрез някакъв друг материал.

ПМ: Сценография на коя пиеса мечтаеш да направиш?

Б.Д.: Конкретна пиеса нямам. До момента всяко едно от заглавията, по които съм работил, ми е харесвало и съм откривал лични неща в него, или някакви теми и моменти, които запазвам за себе си. Но до ядрото, до същината на произведението, стигам посредством екипа и най-вече режисьора. Има неща в прочита, които само ти виждаш по този начин, по който искаш да ги видиш, но основното плуване се случва с екипа.

ПМ: А какво ти носи радост?

Б.Д.: По различен начин тя участва в живота ми – по-често е следствие от случки, друг път е просто състояние на духа. Засега, на етапа, до който съм стигнал, съм благодарен и навярно затова съм и по-често щастлив.

ПМ: Фамилията Далчев – радост или отговорност?

Обичам семейството си, защото ми е семейство, а нещата, които ги правя, върша така, както ги чувствам. Това мисля, че е достатъчно отговорно.


Още от творчеството на Борис Далчев, може да видите тук: https://www.behance.net/daltche

Емилия Илиева

е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to