„Катафалка, два носорога“ от Петър Крумов

Първият ми досег с личността на Петър Крумов беше едно случайно открито в интернет интервю с автора. Още преди да хвана книгата в ръце, от думите му се носеше аромат на литература, интелект, откровеност и хумор. Досега не ми се беше случвало мислите и отговорите на писателя да провокират интереса ми, преди същинското му творчество.

За радост, или не, дебютният за Петър Крумов роман – „Катафалка, два носорога“ (ИК „Колибри“, 2017) беше и умен, и откровен, но и нещо друго. Директността на моменти идваше като неочакван студен душ, за да те остави вцепенен, треперещ и объркан. Ненужни сякаш оставаха и цинизмът и монотонността в действието, владеещи изказа в част първа. Като стипчивия сок на райска ябълка, всеки ред стискаше в изсушаваща прегръдка устните, езика и съзнанието.

Историята се развива около ежедневието на главния герой – Доч. Тридесет и девет годишен мъж в отегчителна и еднообразна връзка с приятелката си, работното си място – Агенцията по вписванията, и най-вече с живота. Смачкано, сухо и сиво е цялото му битие, дамгосано с критичното му недоволство, което заема особено застрашителни мащаби всяко понеделнишко утро. Личният му бунт към света и системата се изразява предимно в неимоверни количества погълнато кафе, алкохол, цигарен дим и полуфабрикати. До един момент, когато съвсем естествено, във втора част, настъпва дългоочакваният обрат в света на героя. Дали той обаче променя съществено светогледа си, или действията му са само моментна рязка отбивка от пътя, до голяма степен остава във волните интерпретации на читателя.

Една съвременна концепция, даваща ни достатъчно хляб за размисъл, и будеща въпроси, които макар облечени в одеждите на баналността, са значителни и актуални. Превръщаме ли се в роби на тягостното еднообразие на всекидневието? Жертви ли сме на поточната линия на живота, или сами избираме участта си на покорни поданици на установената зона на комфорт? Къде реално се намира границата между жизнената необходимост и борбата за оцеляване и неоценяването и презадоволеността? Имаме ли цели, смисъл, стремеж за живот?

И така Доч, потъпкан от безцелното си съществуване, лишено от съдържание, мисия и дори мечти, се превръща в отговор на въпросите ни, в събирателен образ на малкия човек. Той е олицетворение на всички онези сурови, егоцентрични и праволинейни личности, с които животът поне веднъж ни среща, за да ни предадат урок за света.

Катафалка, два носорога“ е урок, дори цял учебник. И като такъв, съвсем естествено пробужда бунтовния ни ученически дух, в чиято основа стои отрицанието. А урокът може да ни се стори протяжен, скучен, даже някак маловажен и непотребен – една поредна загуба на време в оскъдния ни жизнен път. Вникнем ли обаче в посланието, дадем ли му шанс, все пак може да открием своето зрънце истина. Защото дори да не е нашето нещо, понякога, за да не се обградим със стени и решетки, трябва да се самопредизвикаме, да се осмелим да погледнем света през чужди очи, да попием чужди мисли, но все пак да открием своя индивидуален смисъл за живот.

Емилия Илиева

е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to