Европейското кино рядко ме е разочаровало. Още когато разбера, че даден филм не е правен в САЩ или Русия, той автоматично влиза в to-watch list-а ми. А „Преди дъжда“ (‘Before the rain’) на македонския режисьор Милчо Манчевски (копродукция на Великобритания и Македония) пробуди дотолкова интереса ми, че го изтеглих от интернет, тъй като до него има безплатен достъп. Изгледах го още първия ден, в който разбрах за него.

Всичко започна със саундтрака. Приятелка ми изпрати да изслушам цял албум на македонската даркуейв и прогресив фолк група „Anastacia“. Още първите десетина минути от тавата ме хвърлиха в един друг свят. Дълбоки вокали и гърмящи гайди – в стила на „Исихия“. Веднага се разрових в интернет и така попаднах на филма, за който беше направен целият албум.

„Преди дъжда“ (или „Пред Дождот“ на македонски) е разделен още в началото на три главни части. Първата започва със спокойна, но обещаващо мрачна атмосфера. Действието се развива в манастир, където млад послушник намира в килията си непознато момиче. Постепенно става ясно, че девойката е албанка, укриваща се от хора, които я издирват за предполагаемо убийство. Зрителят постепенно се запознава със суровата действителност по време на югославските войни, по време на които в Македония тече сериозен етнически конфликт между албанците и македонците.

Още от самото начало прави впечатление начинът, по който режисьорът се опитва да представи любовта по време на размирно време. Самото време е представено изключително добре. Не е минал и половин час, а зрителят става свидетел на насилие и жестокости, породени от изконната омраза на враждуващите две етнически групи. Уникалното за мен беше, че успях да вляза под кожата на всеки един от героите в тази част. Успях да разбера и гнева на едните, и скръбта на другите, породени от реалността. Главните роли в тази част са отредени на Кирил (Грегоар Колин) и Замира (Лабина Митевска), които показват завидна актьорска игра, каквато не очаквах от македонци.

Втората част на филма започва там, където е избила кулминацията на първата, оставяща зрителя с множество въпроси и почти никакви отговори. Действието се премества в Лондон. Там ролите са поети от две известни в киното имена – Раде Шербеджия (Александър) и Катрин Картлиндж (Анна). Зрителят се запознава с историята на почти невъзможната любов между редактора на снимки Ан и военния репортер Алекс. Този път, за разлика от първата част, сюжетът се забързва, като по този начин объркването става още по-голямо. Лондон, който на пръв поглед изглежда много по-спокоен и модерен, всъщност се оказва също суров и брутален. Режисьорът успява перфектно да представи идеята, че и двете територии, макар и намиращи се на хиляди километри една от друга, са съпътствани от сходни проблеми – безкрайна човешка лудост, облечена в криворазбрани социални и политически представи. Любовта и тук, в това (по презумпция) райско място, е белязана от кръв. Защото времето, в което живеем, не може да си позволи да я пощади.

Третата част всъщност се явява и завръзката. Тук героите от двете части се смесват и така всъщност зрителят разбира най-интересното. Че трите части са един затворен кръг, в който са взаимно свързани. Едва когато изгледах последните минути на „Преди дъжда“, разбрах, че съм видял края на филма още в самото начало. И това прави тази продукция толкова добра. Именно този разчупен, интерактивен поглед върху историята ме накара да харесам и да започна веднага да препоръчвам филма.

Други качества на „Преди дъжда“. Първата и третата част имат толкова силен балкански дух, че първоначално имах чувството, че гледам филм на Костурица, но след като усетих цялата драма, меланхолия и жестокост, излъчващи се от всеки кадър на историята, си дадох сметка, че филмът можеше да бъде и български, и румънски, и пр.

Духът на Балканите. Затънали в собствените си обществени проблеми, даваме ли си въобще сметка какво се случва в съседните ни държави. Свикнали сме да казваме, че у нас е най-зле, а не си даваме сметка, че това е поредният начин, по който ни настройват различни политически организации, медии и т.н. против съседните ни нации. А всички нации, които живеем на Балканите, страдаме. Всяка една от нас изпитва гняв, жажда отмъщение. Да, героите на „Преди дъжда“ бяха жестоки – към хората, дори към животните, но в същото време в очите им се четеше друго. Там се забелязваше огън. Пожарища обхванали клетата човешка душа, оплетена от чужди конфликти.

Могат ли въобще щастието и любовта да изгреят в такива пепеляви и напоени от кръв територии? И какво крепи и без това недостатъчната надежда на героите, всеки един от които е онеправдан?

Много емоционална игра от страна на всички актьори. Много красиви хора от съседната ни Македония, показващи магията на Балканите. Филмът, сниман 1994, е хит навсякъде в Европа и продава милиони копия – особено в САЩ. Чудно ми е защо не е абсолютен хит и в България? Оценката от 8,1 в IMBD и множеството спечелени награди са отлично доказателство за начина, по който светът възприема тази Балканска трагедия.

А ние бихме ли могли да я оценим? Готови ли сме като нация да обърнем поглед към Македония – държава, с която се мразим открито? Готови ли сме да изпитаме състрадание към тяхната реалност?

Аз лично успях. И именно заради това за пореден път повярвах в магията на киното. Защото единствено изкуството може да пусне обратните мостове. Защото само то може истински да открехне душите ни и да ни отвори към света, дори към онази част от него, която сме свикнали да мразим. Която също ни мрази. Взаимна омраза, която от години се поражда от външни фактори.

Готов съм да препоръчам „Преди дъжда“, дори след като във филма бе споменато, че македонци, а не Самуиловите българи, са били ослепени от византийския император Никифор. Готов съм да го препоръчам и съм готов да погледна към македонците под съвсем различен ъгъл. Защото продукцията успява да ги покаже като напълно объркани и огорчени същества, всяко впито в собствената си житейска посока, дори осъзнаващо, че тя е грешна. Ненужна. Защото преди да бъдем българи, македонци, европейци… ние сме хора. Ние обичаме еднакво. Отнемаме живот еднакво. И страдаме еднакво.

Вярвам, че всеки трябва да даде шанс на този филм, защото всеки ще открие по нещо за себе си. Нещо, което да посее семенце в главата и душата му.

Не е ли това мисията на изкуството – да ни сближава?