Кино "Искра" Велико Търново
Кино

На кино в малкия град

22.06.2020

Как се развива кино там, където големите вериги не стъпват?

Не са един или два градовете у нас без подслон за седмото изкуство, където иначе някога лъскаво кино е приютявало своите зрители, които са тръпнели да изгледат най-новото заглавие. Е, със сигурност и не чак толкова лъскави кина е имало. Но позахабени и неугледни, те все пак са работили – подобно на някои арт кина из София, където някак си се случват нещата.

Днес предимно в големите градове имаме щастието да знаем какво е да се наслаждаваш на филм пълноценно – на голям екран, с кристален звук, сред хора. Малките градове са някъде встрани, сякаш там хората едва ли не нямат същите нужди и копнежи за една приятна вечер след работа с приятели в киното, гледайки последния хитов холивудски филм или фестивален европейски… Всъщност фестивалните филми изпитват трудности и в Столицата, където трудно за публиката работят все още излъчващите такива филми кина, които по някаква щастлива случайност не са трансформирани в казина, супермаркети или още по-зле – изтърбушени, мухлясали и занемарени бетонни кухини, каквито намираме из цялата страна.

И все пак някъде там – далеч от столичната суматоха, едни кина отново са започнали да приютяват зрители. Отърсили се от многогодишния прахоляк, постегнaти и с нова дигитална техника те пак излъчват филми. Братята Христо и Янаки Дерменджиеви, които се занимават с разпространение на филми и които седят зад българския филм „Ятаган“, с помощта на своите партньори успяват да възобновят и реставрират кината в градове като Велико Търново, Враца, Търговище и други. Идеята за това обаче не идва изведнъж.

 С братя Чучкови направихме едно пътуващо кино. Те работеха по европейска програма, която бяха спечелили. И размишляваха какво да направят с остатъка от парите, защото програмата беше на доста голяма стойност и аз им предложих да направим едно такова пътуващо кино с истинска техника – дигитална. – разказва Янаки Дерменджиев, който е поел основната тежест по развитието на киносалоните, докато Христо Дерменджиев се е съсредоточил повече върху разпространението на филми – Това се случва в годините, когато лентата умира и дигиталните машини ги има навсякъде, но те са недостъпни, защото хората в провинцията не могат да си ги позволят, тъй като една такава машина – комплектът, струваше по 200-250 хиляди лева. Ние направихме една инициатива, обиколихме доста градове и видяхме, че хората имат огромно желание да имат кина в градовете.

Ефектът за хората, посетили прожекциите, не закъснял. Желанието за постоянно кино в техните градове се оказало доста силно.

След като обиколихме доста градове, започнахме да преговаряме с хората в някои от градовете, които са се занимавали някога с кино и те поискаха да възродим киното лека-полека!“ – обяснява Янаки Дерменджиев – „Започнахме да теглим кредити, заложихме каквото имахме, да правим ремонти, да строим… и така. Просто вярваме, че нещата ще се случат.

Янаки и Христо Дерменджиеви – снимка: Dir.bg

Въпреки желанието и вложените сили правенето на кино в тези градове е голямо предизвикателство поради редица причини. Разбира се, най-голямата от тях е тази, че от тях почти не се вадят много пари, а разходите не са малко. Публиката е далеч по-малко и тя не може лесно да покрие загубите от слабите заглавия. По думи на Янаки Дерменджиев едно кино работи на печалба в 20-25% от времето.

Освен демографският показател, проблем се оказва и пиратството, защото някои предпочитат да дръпнат даден филм от интернет наготово, като по този начин хората, които се занимават с разпространение и излъчване на филми, губят от това, защото в крайна сметка това е начинът, по който те си изкарват прехраната. Загубата е най-вече за самия зрител, който губи от изживяването, което би получил в киносалона – звука, картината и най-важното – излизането сред хора.

Прекрасно изживяване, позагубено с времето у нас, е това на киното под звездите, предвид че не едно или две летни кина у нас са буренясали или са преквалифицирани в платени паркинги. Братя Дерменджиеви обаче ръководят във Велико Търново, Търговище, Ахтопол и Приморско и летни кина, които са едни от малкото работещи в България.

Лятното кино в Приморско – снимка: kinopolis.bg

Миналата година отворихме лятно кино във Велико Търново. За лятото имаше невероятен успех. – сподели Янаки Дерменджиев – Понеже е било затворено 20 години, хората изключително много го харесаха, имаше по 1500-2000 човека на кино, което у нас не се е случвало от годините преди демокрацията, когато се ходеше редовно на кино, смисъл не можеш да пропуснеш кино – под строй. Навън си, има огромен екран, с хубав звук, в центъра на града, атмосфера… Страшно много хора имаше и хората много харесаха цялото това нещо, защото по-възрастните хора правеха препратки, когато са били малки деца и така са гледали кино и са се катерили по дърветата, по-малките просто защото е нещо, което е по-различно. Аз смея да твърдя, че една голяма част от населението не е ходило на лятно кино.

Летните кина не са единствените, които се срещат рядко. Извън София е изключително трудно да се открие арт кино, което да излъчва фестивални филми. „Lucky дом на киното“ е арт кино в Пловдив, което с времето е натрупало лоялна публика и се справя повече от добре, въпреки че не е в Столицата. Но началото никак не е било леко.

Първите две години беше изключително трудно“, –  казва Янаки Дерменджиев – Всичко, което изкарвахме от други места, вкарвахме там, за да можем да издържим финансово. Има няколко програми, които са европейски, които много ни помогнаха за развитие на европейското кино. И в България има една програма за развитие на българското кино – малко странна, и тя ни помогна през годините. И нещата се завъртяха, започнаха да се организират срещи с публика, после да пускаме късо кино в заведението към киното. Така нещата започнаха да се въртят и хората започнаха да се интересуват.

Постепенно все повече млади хора започват да се интересуват от прожектираните в киното филми, които не могат да бъдат намерени по кината в моловете. Това са все заглавия, които участват по филмовите фестивали. А най-хубавото е, че покрай киното се образува една общност от хора, сплотени от хубавите филми.

И се създаде така едно ядро от порядъка на едни 1500-2000 човека, които започнаха да си комуникират, да имат срещи няколко пъти месечно, да коментират филми, да разнищват филмите. – разказва Янаки Дерменджиев – Примерно, когато излезе „Жокера“, над 100 човека се бяха събрали да коментират- на едни им харесало, на други не им харесало. „Жокера“ е американски филм, но когато излязат европейски заглавия, има изключително голям коментар за тях. И това по някакъв начин ги запалва и те започват вече да се интересуват какво гледат, да ценят това, което гледат, защото има наистина страхотни филми, които просто не минават през България и хората, които преминават през моловете, даже не забелязват, че съществуват такива филми. Точно те са стойностното кино.

Братя Дерменджиеви пробват с арт кината и в други градове у нас, но засега перспективата не е обнадеждаваща. Техният опит от Търговище, където те правят втора зала само за българско и европейско кино, не дава много оптимизъм. За период от година и половина прожекциите се радват на не повече от 2500 – 3000 посещения – по 10-15 човека на седмица.

В Европа има всякакви програми за развитие, защото хората много добре знаят, че това е вид изкуство, масово е и трябва да се влага в него. Арт кината и такъв тип кина, които са различни от големите киносалони, трябва да има внимание и фокус върху тях и да се работи с тях. Когато се работи с публиката, това е един вид образование за хората. Имам много приятели, които се запалиха покрай арт кината, за да започнат изобщо да се занимават с кино и с театър. Но това трябва да дойде от някъде. Ако не се влага, ако не се работи с хората, няма как да се случи това нещо.

Ще живеете ли в град, в който няма кино, има три представления месечно, две дискотеки и шест кафета? Какво ще правите там? – пита Янаки Дерменджиев – При положение, че имаш интернет, виждаш какво става извън този град, ти искаш да се махнеш от този град. – допълва Христо Дерменджиев.

Малките градове неслучайно са местата, където големите кино вериги не навлизат и това си има резонното пазарно обяснение. Затова и трябва за такива места да има адекватна държавна политика, която да подсигури съществуването на поне едно малко салонче. Разбира се, за да се случи това, трябва да имаме власт, която осъзнава това за проблем, който е част от цялата социално-икономическа ситуация, която пъди хората от малките градове.

Затова и малкото кино в един малък град няма как да не е нещото, което прокарва радостни усмивки по лицата ни. Сякаш животът не е замрял съвсем и нещо хубаво предстои.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Йорданка Веселинова„А сега накъде?“ – 30 години по-късно17.10.2018

Още от Под Моста

Под МостаДигиталното образование – създаване на цифрова екосистемаОбразование