“Без милост” – заклеймяващ модел от положителен вид

“Без милост” не е шедьовър. Диалогът на героите му понякога звучи като лош прочит, камерата ни носи морска болест, а безгрижността на семейството е прекалено осезаемо натрапена. Силата на този филм не се крие в брилянтния му сюжет или в красотата на заснемането му. Силата му е в посланието – защото не можеш да убиваш хора, защото не можеш да искаш да убиваш хора, защото не можеш да подкрепяш други хора, които убиват или искат да убиват хора и всеки начин това да бъде изтъкнато е успешен заклеймяващ модел от положителен вид.

Около “Без милост” си струва да се говори за две неща. Първо, за това, че някак не е много хубаво да мразиш хората, защото се е случило да са родени в Турция или пък се е случило да са чернокожи, или пък хомосексуални, или пък с кафяви очи. Абсолютно плашещо е, че още имаме нужда това да бъде натяквано и възпитавано в определени индивиди, а филмът на Фатих Акин прави точно това.

Макар заклеймяването никога да не звучи красиво и справедливо понякога е адекватно действие. Такава е философията на филма – личностно заклеймяване в отговор на етническо, омраза към определени хора в отговор на омраза към непознати, целенасочена агресия към непредизвикана от нищо такава. Цикъл от причиняване на болка, който отново никога не изглежда красив или справедлив, но в контекста и сюжета на “Без милост” изглежда като решение – най-обреченото от всички възможни, но пък единственото изцеряващо омразата и на двете страни.

Второто нещо, за което си струва да говорим, е абсолютно брилянтната игра на Даян Крюгер тук. “Без милост” е от онези ленти, които напълно зависят от главния си герой, защото той е в центъра на всяко едно събитие и единствен изпитва последствията от всяко действие. Ако главната роля тук беше нещо по-малко от наистина добре изиграна, целият филм щеше да изглежда непълен и неискрен. От върха на щастието, през пронизващата болка и духовното падение, героинята на Крюгер се превръща в отмъстител и борец, обречен да обрече сам себе си по пътя на омразата и любовта, примирението и решителността.

Най-хубавото в героинята на Крюгер – Катя, обаче е, че нито тя, нито семейството ѝ са представени като морално съвършени хора. Това не само прави историята по-интересна за гледане, но и героите по-истински, по-близки до нас. “Без милост” ни приканва да съпреживеем, да изпитаме страх, да погледнем болката, да осъзнаем колко силна е тя и колко близка е до всеки един от нас.

Музиката, дъждът, мъглявостта, мракът, мръсотията. Филмът създава точната обстановка за това осъзнаване и дори увеличава количеството на тази болка, толкова остра и осезаема в притъпяващия сетивата порой. Не е трудно да се създаде мрачна обстановка в тези условия, но умопомрачаваща тъга, примесена с гнусна омраза, продължава да живее и в топлата Гърция на брега на морето, където единствен неин източник е героинята на Крюгер. Това непрестанно усещане съвсем лесно може да бъде наречено и най-добрия компонент на целия филм.

Признавам честно, очаквах много повече от “Без милост” – натрапеното безгрижие и необикновеност никога не са ми били по вкуса, нито пък изкуствено провокирани сцени, на които много им се иска да бъдат екшън. На ниво текст единствения проблясък намираме в героя на Денис Мошито, който произнася наистина добър монолог по време на едно от съдебните заседания срещу убийците на Нури и Роко (съпруга и сина на Катя). От друга страна заснемането на самите заседания е съвсем отделна тема, която включва трептящо пространство и още поне няколко толкова абсурдни неща.

Историята от едно жестоко убийство на невинни хора и една майка, която търси отмъщение можеше да бъде разказана много по-добре. Делото срещу убийците можеше да съдържа настина добри сцени, действието можеше да тръгне в много по-различна посока, а опитите да се избяга от стереотипи можеха да бъдат по-малко парадоксално стереотипни. “Без милост” изглежда като опит да бъде направен много добър филм, но остава и само това – един опит. Както вече казах – около него си струва да говорим единствено за посланието му и играта на Крюгер, които обаче са достатъчна причина той да бъде гледан.

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to