„Без милост“ – заклеймяващ модел от положителен вид

15.05.2018

„Без милост“ не е шедьовър. Диалогът на героите му понякога звучи като лош прочит, камерата ни носи морска болест, а безгрижността на семейството е прекалено осезаемо натрапена. Силата на този филм не се крие в брилянтния му сюжет или в красотата на заснемането му. Силата му е в посланието – защото не можеш да убиваш хора, защото не можеш да искаш да убиваш хора, защото не можеш да подкрепяш други хора, които убиват или искат да убиват хора и всеки начин това да бъде изтъкнато е успешен заклеймяващ модел от положителен вид.

Около „Без милост“ си струва да се говори за две неща. Първо, за това, че някак не е много хубаво да мразиш хората, защото се е случило да са родени в Турция или пък се е случило да са чернокожи, или пък хомосексуални, или пък с кафяви очи. Абсолютно плашещо е, че още имаме нужда това да бъде натяквано и възпитавано в определени индивиди, а филмът на Фатих Акин прави точно това.

Макар заклеймяването никога да не звучи красиво и справедливо понякога е адекватно действие. Такава е философията на филма – личностно заклеймяване в отговор на етническо, омраза към определени хора в отговор на омраза към непознати, целенасочена агресия към непредизвикана от нищо такава. Цикъл от причиняване на болка, който отново никога не изглежда красив или справедлив, но в контекста и сюжета на „Без милост“ изглежда като решение – най-обреченото от всички възможни, но пък единственото изцеряващо омразата и на двете страни.

Второто нещо, за което си струва да говорим, е абсолютно брилянтната игра на Даян Крюгер тук. „Без милост“ е от онези ленти, които напълно зависят от главния си герой, защото той е в центъра на всяко едно събитие и единствен изпитва последствията от всяко действие. Ако главната роля тук беше нещо по-малко от наистина добре изиграна, целият филм щеше да изглежда непълен и неискрен. От върха на щастието, през пронизващата болка и духовното падение, героинята на Крюгер се превръща в отмъстител и борец, обречен да обрече сам себе си по пътя на омразата и любовта, примирението и решителността.

Най-хубавото в героинята на Крюгер – Катя, обаче е, че нито тя, нито семейството ѝ са представени като морално съвършени хора. Това не само прави историята по-интересна за гледане, но и героите по-истински, по-близки до нас. „Без милост“ ни приканва да съпреживеем, да изпитаме страх, да погледнем болката, да осъзнаем колко силна е тя и колко близка е до всеки един от нас.

Музиката, дъждът, мъглявостта, мракът, мръсотията. Филмът създава точната обстановка за това осъзнаване и дори увеличава количеството на тази болка, толкова остра и осезаема в притъпяващия сетивата порой. Не е трудно да се създаде мрачна обстановка в тези условия, но умопомрачаваща тъга, примесена с гнусна омраза, продължава да живее и в топлата Гърция на брега на морето, където единствен неин източник е героинята на Крюгер. Това непрестанно усещане съвсем лесно може да бъде наречено и най-добрия компонент на целия филм.

Признавам честно, очаквах много повече от „Без милост“ – натрапеното безгрижие и необикновеност никога не са ми били по вкуса, нито пък изкуствено провокирани сцени, на които много им се иска да бъдат екшън. На ниво текст единствения проблясък намираме в героя на Денис Мошито, който произнася наистина добър монолог по време на едно от съдебните заседания срещу убийците на Нури и Роко (съпруга и сина на Катя). От друга страна заснемането на самите заседания е съвсем отделна тема, която включва трептящо пространство и още поне няколко толкова абсурдни неща.

Историята от едно жестоко убийство на невинни хора и една майка, която търси отмъщение можеше да бъде разказана много по-добре. Делото срещу убийците можеше да съдържа настина добри сцени, действието можеше да тръгне в много по-различна посока, а опитите да се избяга от стереотипи можеха да бъдат по-малко парадоксално стереотипни. „Без милост“ изглежда като опит да бъде направен много добър филм, но остава и само това – един опит. Както вече казах – около него си струва да говорим единствено за посланието му и играта на Крюгер, които обаче са достатъчна причина той да бъде гледан.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Наталия ИвановаБезбожно модерният „Съвсем нов завет“ на Дормел07.12.2015

Още от Под Моста

Момчил РусевКакво се случи в българската музика през 2018?Музика