Превод: Милена Милева

В М Е С Т О У В О Д

Мечтаех за книга за любимата ми страна, написана без напъване. Която да не трябва да отразява, да обективизира, да синтезира.

Аз съм непоправим чехофил, тази книга не е компетентен пътеводител нито за чешката култура, нито за Чехия.

Не е обективна.

Няма никакви претенции.

Тя е само за това, което ме е развълнувало и запленило през последните десет години, откакто за първи път пристигнах в тази страна. Представлява бележки за прочетени неща, за срещи с хората, които исках да срещна там. Някои от текстовете бяха публикувани първо в „Газета виборча“, но за книгата ги преработих и разширих с нов материал.

Накратко казано – това е книга за симпатията на представител на една страна към друга страна.

Може би и за още нещо, но това вече ще решите вие.

C O M I N G O U T

Години наред, когато пристигах на някакво мероприятие, знаех, че и да се разкрият, няма да е веднага. Можеше с часове да се оглеждам и радарът ми да не може да долови присъствието им. Можеше да чакам и да не стане нищо. В мое присъствие те никога не си правеха никакви знаци.

Но откакто публично се разкрих, мнозина, още стискайки ми ръка, заявяват, че и те са такива.

Сега вече още на входа ме заобикаля една групичка и се почва: „И аз!, „И аз!“, Аз също!“. Не мога да преброя колко мейли съм получил в последните години с признания от рода на: „Радвам се, че мога поне да ти пиша. Карол“.

А когато вече се разкрием, с удоволствие наблюдавам как веднага настроението ни се подобрява и израженията ни омекват. Дори в чужда и непозната среда – ние се желаем.

Когато в продължение на няколко минути изпитваме дори частица взаимно удоволствие, веднага си личи какво е за нас, чехофилите, Чехия.

Тя е като десерт, като бита сметана, като шоколадова глазура, на която не може да устоиш.

Тя е онази част от нашата личност, която ни липсва.

Копнеем за нея. Търсим я, но в Полша не можем да я намерим по много причини.

Чехия е като жената за drag queen.

Всеки от нас веднага се сеща за някакъв чешки виц, сцена от филм или ситуация, която дава като пример колко различни са чехите.

Мой колега (Пьотър Липински, репортер) с умиление си спомня за една гостилница (в Скалка, на ъгъла на улиците „На Весели“ и „Пети април“ в Прага), в която видял мъж, който пиел бира с кучето си. Той седял на стола, кучето – на пода. Брадатият господин гребвал с показалеца си пяна от халбата и нежно хранел с нея щастливото куче.

Мой познат (Юзеф Лорски, програмист) с умиление си спомня следната сценка от Моравия: „Пекарна, в която се продават хляб, сладкиши, сандвичи, даже картофени палачинки. Единствената продавачка, младо момиче, говори високо по мобилния си телефон. Смее се, разказва какво било станало вчера, а през това време опашката расте. И така пет минути, десет, гледам и чакам някой да се изнерви. Хората стоят търпеливо, дори се усмихват. Продавачката най-после свършва разговора и обяснява, че бил важен. А в отговор на това един от клиентите казва с усмивка: „Ама сигурно изприказвахте едни двеста крони“. И никой нямаше никакви претенции.

Моя позната от форума „Чехия“ в Gazeta.pl, Мирка Ханчаковска, с умиление си спомня какво й се случило в Оломоуц. Била в доста напреднала бременност и една вечер отишла на разходка. Видяла, че в дъното на тясна уличка се бият група млади хора. Казва ми, че ако била в Полша, щяла да се обърне и да тръгне обратно, но в Чехия дори не й хрумнало и без да се замисли, продължила да върви към биещите се. А те, като я видели, спрели, направили й път, а после пак почнали да се млатят.

Аз с умиление си спомням как стоя пред писоара (на метростанция „Площад на Републиката“ в Прага). Когато вдигнах поглед към стената, на една избледняла, светлосиня лепенка, залепена тук още миналия век, видях надпис: „БЪДЕТЕ ЛЮБЕЗНИ СЪС СЛУЧАЙНИ ХОРА И ВЪРШЕТЕ КРАСИВИ ПОСТЪПКИ, ЛИШЕНИ ОТ СМИСЪЛ“.

Дали някъде по света има чужденци, които пазят подобни сувенири от Полша?

Но за да не се поддам (а при мен това е лесно) на склонността към митологизиране и идеализиране, сега ще използвам мисълта на Оскар Уайлд, че най не обичаме хората, които имат същите недостатъци като нас.

Ето, затова обожаваме чехите.

Понеже са народ, който има съвсем различни недостатъци.

Л Е Г Л О Т О С Е З А П А Л И Л О

„Уважаеми господин Егон Бонди,

Много чехи са убедени, че Вас ви е измислил Храбал. Тези, които знаят, че не сте измислен, смятат обаче, че не сте сред живите. Във връзка с това моля за среща.

М. Шчигел“

„Уважаеми господин колега,

Най-любезно Ви уверявам, че съм жив. Независимо от това, по здравословни причини, които ще Ви обясня лично, аз съм жив чак след четиринайсет часа. Моля, не идвайте по-рано, а по-скоро точно в четиринайсет или малко по-късно, тогава ще имаме неограничено време.

Искрено Ваш Бонди“

Храбал го измислил такъв:

„Когато стоеше огрян от слънцето, Егон винаги изглеждаше като фавн, който е излязъл от цистерна с бира, русите му коси все се спускаха над ушите, а брадата му в блясъка на слънцето изглеждаше като залята със светло пиво. […] Владимир, Бонди и аз толкова обичахме бира, че когато ни донасяха първата халба, плашехме цялата гостилница, пълнехме шепите си с пяна и я размазвахме по лицата си, втривайки я в косите си, като евреи, които си мажат пейсите с вода със захар, и тъй като на втората халба повтаряхме тази операция с пяната, блестяхме и миришехме на бира от километър“.

Егон Бонди се появил така:

Родил се е през 1930 г. и първо се казвал Збинек Фишер. Това е фамилия на род чешки мелничари. Най-високо стигнал бащата на Збинек, защото станал офицер. Установили се в Прага. Майката – за жалост – не позволявала на Збинек да общува по какъвто и да е начин с други деца. Водела го на сладкарница, а веднъж седмично – на опера, където преди войната имала собствена ложа. Той не можел да понася майка си, която била нервна и неуравновесена. Един път го отблъсквала, друг път „му се нахвърляла с маймунска любов“. Казвал, че когато починала, а той бил на тринайсет години, изпитал облекчение. Щом тръгнал на училище, бил потресен, че на света има толкова много деца. На седем лудо се влюбил в съученика си, с когото седял на един чин (така го разказвал, когато бил на седемдесет и една). В момче от влажен сутерен, син на безработни. Канел го у дома. „Защото баща ми не страдаше от никакви класови предразсъдъци“. Генералът намерил дори работа на бащата на момчето. Как се родил в Бонди марксистът? Той самият не го обяснявал подробно, но ключът може би трябва да се търси в отношението на баща му.

Бонди обикнал марксизма завинаги. „Марксизмът – написал – дава на хората надежда, за да не изпадат в пълно отчаяние, че ни очаква катастрофа, след която вече няма да остане нищо.“

В края на 1948 г. в Съветския съюз били обзети от антиеврейска мания. Информацията за чистките в редиците на комунистите стигнала до Прага.

‒ За нас, осемнайсетгодишните – казвал той, ‒ това беше шокиращо. Три години след Холокоста! Та комунизмът го строяха евреите, защото именно за тях той трябваше да е най-справедливият строй. Всички народи трябваше да са равни. Не, не сме очаквали подобно нещо от СССР! В романите на Карел Чапек всеки богат евреин се казваше Бонди. Така че, в знак на протест аз, ариецът, взех тази фамилия. И до ден днешен не се отказвам от нея.

Прославил се като Егон Бонди и така го знаели в почти всички ситуации.

Просяк станал така:

Спрял да ходи на училище, когато бил в гимназията ‒ през февруари 1948 г. комунистите взели властта и не искал да си губи времето, като ходи на училище. Записал се на курсове за обучение на дейци на Чехословашката комунистическа партия и започнал работа в библиотеката на Централния комитет. Партията се отнесла към това все едно е завършил университет. През декември 1948 г. се върнал от курсовете вкъщи и видял на масата бележка от някакво момиче, което искало да се запознае с него, била оставила адрес. На сутринта отишъл при нея. Вратата му отворила сънена госпожица, но я открехнала едва-едва. Помислил си, че иска да се облече, а той да почака. Тя обаче го канела да влезе, само че не отваряла по-широко вратата. Промъкнал се през процепа и тогава разбрал: цялото антре било затрупано с мръсни съдове и безброй дрехи, затова вратата просто не се отваряла повече. Същото било в стаята, тоалетната, дори в килера с продуктите. Съдовете били от скъп порцелан, къщата миришела на лак. Момичето по нощница се казвало Яна Крейцарова, учела в художествената академия. Казвали й Хонза. Била пълна и бременна в шестия месец.

Влязъл вътре, а излязъл чак след три седмици. „Защото вече имах крайна нужда от чисто бельо.“

Техният по-късен общ приятел, поетът и художник Иво Водседялек разказвал, че освен че не изпитвала абсолютно никаква нужда да поддържа ред около себе си, Хонза имала и един още по-лош недостатък, който създавал усложнения за околните: не можела да търпи да бъде сама. Бонди си спомнял, че имала стотици любовници, мъже и жени. Един от тях разказвал как посетил Яна в дома й. И двамата се съблекли, а Хонза го вързала. Изведнъж в стаята влязъл някакъв гол мъж, с когото тя си легнала. Пред очите на другия, завързания.

Живяла с Бонди осем години. Едновременно с това живяла с негов познат, и то по начин, жесток и за двамата мъже. „Щом преспеше с мен, веднага се обаждаше на Черни, та да заеме веднага моето място в леглото.“

Бонди много пъти бягал от нея. „Но тя веднага идваше с такси и ме взимаше. Не бях в състояние да й се възпротивя. Казвах, че не я обичам, но вървях след нея като теле на заколение. Черни се чувстваше също толкова беззащитен пред нея като мен.“

Била дъщеря на Милена Ясенска, журналистка и комунистка, известна по света като любовта на Франц Кафка. Отгледана от дядо си (Милена загива в концентрационния лагер в Равенсбрюк), Яна наследила милиони, които профукала за една година. След това родила пет деца, но до такава степен не се грижела за тях, че заради това дори влязла в затвора. От Черни бягала с Бонди, а от Бонди – с Черни за седмици наред. Нямали какво да ядат. Бащата на Бонди, като генерал от преди войната, бил лишен от комунистите от военната си пенсия и вече не можел да му дава пари освен дребни за трамвай. Напуснали града, спели в някакво работническо общежитие, а през деня просели в Прага, за да имат къде да спят. Не работели никъде и затова нямали купони за храна. Дояждали остатъците в закусвалните, крадели прането на хората от просторите, велосипеди, детски колички и веднага ги продавали.

После цялата група от няколко души крадяла от родителите и познатите (Крейцарова и Бонди веднъж дори били задържани за това). Купували чешки кристал, който Егон прекарвал контрабандно, промъквайки се през гората в Австрия (границата била поставена под строг контрол чак през 1951 г.), а оттам носел найлонови чорапи.

Само веднъж домът на Хонза бил подреден – когато апартаментът бил съвсем празен, защото била разпродала всичко и вече нямало какво да разхвърля.

През цялото това време, както подчертава Бонди, Хонза го учела на чешки народни песни.