Издателство: „Парадокс“
Страници: 276 
Цена: 18 лв.
Поръчай тук с отстъпка!

Мариуш Шчигел  е роден през 1966 г. в Злотория, Полша. Той е журналист и писател, репортер на вестник „Газета виборча“.  Завършил е Факултета по журналистика в Университета на Варшава. Първите си материали публикува на 16 годишна възраст в Na Przełaj („На кръстопът“). През 1985 г. и 1986 г. Шчигел прави за списанието цикъл от репортажи за живота на младите гейове и лесбийки, които се явяват и първите по тази чувствителна темата в официалната преса на Полската народна република. В периода 1995-2001 г. той добива широка популярност сред полската публика като водещ на телевизионно ток-шоу, а от 2002 г. се концентрира върху работата си в „Газета виборча“, където от 2004 г. до 2012 г. завежда отдел „Репортери“.

ИСКАМ САМО ТИШИНА

Една вечер (13.10.2004) в къщата с прозореца, който гледа към градината, посегнах към някаква книга и в нея намерих две страници, написани на машина. Доста стари и пожълтели. Разгърнах листовете и прочетох заглавието.

„Моето завещание“.

Дата: 12 декември 1950 година.

До нея – обяснение: „Карел Тайге – препис на завеща­нието“.

Признавам си, развълнувах се.

Та това е Тайге – гуруто на сюрреализма, на когото Егон Бонди…, който покривал с женски зърна…, чийто гроб госпожа Хелена Стахова…

Завещание на атеист – помислих си. И това още повече ме развълнува. Нали бях чел как се е възхищавал, че све­тът най-сетне е снел доверието си от религията и го е дал на знанието. „Забравете за вечното съществуване, има само вечна промяна!“ Познавам възгледите му на комунист, ос­танали непроменени до края на живота му. На комунист, който искрено ненавиждал Сталин. Именно сталинистите нападнали Тайге преди смъртта му с труда Тайговизмът – троцкистка агентура в нашата култура. Слуховете са, че е умрял по време на разпит, който му спретнала Държавна сигурност. Когато нямал право да публикува, за да върже двата края, носел по една книга в антиквариата „При анге­ла“ в „Смихов“. Нямал друго, само книги – чужди или тези, които бил написал преди войната.

Бях щастлив, че държа в ръце нещо толкова интимно като завещание – ето, имам шанс да видя как се е сбогувал със света човек, който не вярва в Бог.

Отворих Цялата красоти на този свят, за да си при­помня как е умрял.

Вървял по улицата. От жена си към любовницата си. Закусвал в брака, обядвал в конкубината.

Сейферт – негов приятел – пише, че никога не се е съм­нявал, че Тайге се е отнасял много сериозно и към двете жени. „Не искаше да бъде и – разбира се – дори не можеше да бъде действащо лице в банален съпружески триъгълник. Учудвам се обаче, че този невероятно интелигентен човек с блестящ ум можеше да допусне, че ще съумее да постигне спокойно и хармонично съжителство на двете жени. Как е било възможно да не знае, че в истинската любов подобно нещо между жените е абсолютно невъзможно.“

Приятелката му – Ева Ебертова – нямала търпение да го чака вкъщи, защото закъснявал. Излязла да го пресрещ­не и го видяла на площад „Арбес“, бил се опрял на един стълб на трамвайната спирка. Викал името ѝ.

С мъка го завела у тях и веднага изтичала, да са обади на лекар.

Когато се върнала, вече бил мъртъв.

Решила, че и тя ще умре.

Само да предаде на съпругата му, Йожка Неваржило­ва, че е починал.

Написала две изречения: „Карел вече не е сред нас. Днес на обяд умря“, пратила писмото по едно такси, а тя самата завъртяла копчетата на готварската печка и се от­ровила с газ.

Съпругата му, щом прочела съобщението, решила, че и тя ще умре.

Само да изгори писмата, които ѝ е писал. Не били мал­ко, защото макар всеки ден да се срещал и с двете жени, почти всеки ден пишел писма и на двете.

Тя изгорила всички писма, след което завъртяла коп­четата на готварската печка и се отровила с газ.

Открих в Прага племенница на Йожка Неваржилова, която уточни, че леля ѝ се е самоубила на следващия ден след смъртта на Карел.

Хелена Стахова (собственичката на прозореца) е учу­дена, че Ярослав Сейферт е писал за Йожка Неваржилова като за съпруга на Тайге. Те нямали брак. Сейферт вероят­но само от добро възпитание решил на напише „съпругата му“. И Ева, и Йожка били партньорки на Тайге.

Да се върнем към завещанието.

„С това завещание, което пиша, преди да навърша петдесет години, определям за универсална и генерална наследница на цялото ми впрочем неголямо имущество, както и за изпълнител на последната ми воля – моята парт­ньорка Йожка Неваржилова.

Моля я – тъй като тя отлично ме познава и разбира – да се ръководи от духа на това завещание. Не е нужно да се придържа буквално към него. Не държа на подробно­стите. И тъй: на Йожка Неваржилова оставям в наследство цялото си движимо и недвижимо имущество. Осъзнавам и изрично заявявам, че не става дума за наследство, а само за частично, скромно изплащане на огромен дълг и че ця­лостната стойност на това наследство не може да възле­зе на това, което дължа на Йожка затова, че през дългите години на съвместния ни живот, във времената, когато доходите ми бяха много под екзистенц минимума, и във времената, когато бяха само малко над този минимум, тя най-всеотдайно ме подкрепяше със свои собствени сред­ства. Не мога да изброя колко много дължа на Йожка и материално, и финансово – знам обаче, че това е повече, отколкото мога да ѝ се отплатя с това, което ѝ оставям в наследство.

От книгите ми нека Йожка остави за себе си тези, кои­то си избере. На Ева Ебертова да даде тези, които ми е подарила, а другите нека продаде, по-добре постепенно, една по една, отколкото наведнъж. Пари в брой, влогове и прочее нямам.

Погребението ми, независимо от това дали ще бъда изгорен, или не, нека бъде възможно най-просто. Без ни­какви церемонии, без венци, без речи и – това е моето желание – дори без сълзи! Ако е възможно, нека Йожка сложи върху ковчега ми едно цвете – и толкоз. Не желая да се изпраща съобщение за кончината и за погребението до медиите и да се публикува. Искам само тишина, мъл­чание.

Стига ми, ако моите познати и непознати научат слу­чайно за смъртта ми, вече след погребението. Нека в по­гребението участват възможно най-малко хора, дори само Йожка, а може би дори никой! Понеже няма защо да се извършват някакви погребални церемонии. Прахът ми и ковчегът биха могли да бъдат поставени в семейната ни гробница във Вишеград и бих се радвал, ако след дълги години живот, дано да е най-красавият и най-щастливият, там бъде поставен и ковчегът или урната на Йожка. Но съществува и една друга възможност за погребението: да се положи или изсипе прахът ми в едно от прелестните езера – Черното или Маха, или, ако е възможно, в море. Нека това го реши Йожка.

Останалото е мълчание.

Написа и собственоръчно подписа

Карел Тайге.“

Да се върнем към приятелките. И двете жени толкова го обичали, че нито една не била на погребението му.